— Искаш да кажеш, че не ти се мисли за Англия и онзи твой съпруг.

Маги упорито мълчеше.

— Какво стана в Англия, та толкова не искаш да мислиш за нея?

— Нищо не е станало. Там не ми хареса и затова се върнах. Кристофър беше повече от щастлив, че си отивам. Той не ме искаше в Англия от самото начало.

— Значи сега, и двамата сте много щастливи, че живеете собствения си живот?

— Точно така.

Луиза поклати глава:

— Мисля, че си лъжкиня, Магдалена Монтоя Талбът.

Маги пренебрегна забележката.

Господарската къща в Ранчо дел Рио съвсем не приличаше на разкошното жилище, което Теодор и Тод Харли бяха обитавали. Маги и Луиза я бяха пренаредили, преди Маги да замине за Англия, а след завръщането си тя изхвърли или раздаде всичко, което й напомняше за там. Сега къщата беше пълна с мебели, изработени от бор и дъб, а мексикански и индиански постелки и гоблени, купени в Санта Фе, освежаваха подовете и стените.

Изчистването на дома й от английско влияние бе ангажирало само част от времето на Маги. Беше се старала много, за да научи счетоводството от Луиза, но с малък успех. Все още й убягваше трудната задача да се справя с редици и колони от цифри, без да допуска грешки. Същинската работа в ранчото й доставяше повече удоволствие и тя често придружаваше Мос Райли на кон до крайните лагери, за да проверяват работниците и стадото. Използваше знанията на управителя по отношение оползотворяването на останалата част от огромната й земя — колко да увеличава стадото и с какъв вид добитък, преимуществото да се отглеждат и продават коне или овце наред с добитъка, създаването на сателитни стопанства, за да се разработва по-добре тази голяма земя. Мислеше, че стига фермата да се управлява ефективно, Кристофър няма да се интересува как става това. В края на краищата неговото сърце е в Англия. Какво го интересува Ранчо дел Рио, щом дава добър приход?

Като връх на всичко Маги си бе внушила, че децата, които живееха в Ранчо дел Рио, се нуждаят от образование. Тя не можеше да чете и пише, докато Кристофър и Питър не се заеха с нея. Не виждаше причина и други деца да страдат от необразоваността си. И, разбира се, покани децата от съседните стопанства да посещават училището. Мислеше, че общо петнадесетина ученика ще започнат училище през новата година. Организирането на училището и опитите да намери учител бяха отнели доста време. Луиза се бе съгласила да преподава няколко месеца, но Маги продължаваше да пише писма с надеждата, че ще намери някой, който да пожелае да дойде в Ранчо дел Рио като постоянен учител.

— Ще яздиш ли днес? — попита Луиза.

— Днес не. Имам прекалено много работа тук. Сметки и доставки. — Тя направи гримаса.

Луиза се засмя.

— Ще бъда в кухнята с Анита и Роза, ако имаш нужда от мен.

— Благодаря.

Щастлива да се отърве от любопитството на Луиза по отношение на Англия, Маги отиде право в библиотеката, за да състави списък за покупките от Санта Роса в края на седмицата. Цял час работи усърдно, за да пресметне необходимите разходи срещу средствата, с които разполагаше.

Накрая въздъхна и потърка чело. Луиза беше права. Трябваше да отдели време за себе си. Беше се претоварвала с работа всеки ден от седмицата, откакто се бе върнала. Едва ли си бе дала възможност да оцени завръщането си вкъщи.

Вкъщи! Каква чудесна мисъл! Маги беше приела, че завръщането вкъщи ще й върне сигурността в това коя е и накъде се е запътила. През първите няколко дни, може би през първата седмица, това стана. Беше се наслаждавала на чистия въздух и свежия вятър; просеките между дърветата, облекчени от присъствието на хора й сгради, тихите нощи, спокойните дни, необезпокоявани от тракането на колела на каляски или пресипналите гласове на амбулантни търговци. Но с отминаването на дните тя осъзна, че никога няма да стане пак момичето, което танцуваше в „Лейди Лак“ в Денвър, или даже младата жена, която беше, когато дойде за първи път в Ранчо дел Рио.

Липсваше нещо, което я караше да чувства празнота в себе си. Липсваше Кристофър Талбът. Но тя не искаше да мисли за Кристофър. Разделяше ги океан и по-голямата част от един континент. И така щеше да бъде.

Анита почука на вратата на библиотеката.

— Сеньора Талбът, някой идва.

— Кой е, Анита?

— Мисля, че е сеньора Колинс от „Съркъл Ти“.

— Благодаря. Идвам веднага:

Облекчена от прекъсването на мислите й, Маги бутна настрана списъците и отиде да поздрави гостите си. Когато се появи на вратата, Марта Колинс вече седеше на верандата с Луиза. Синът на Клийв, Джед, помагаше на тримата сина на Колинсда разпрегнат конете и; да ги отведат в ограждението.

— Маги — каза Луиза, — помниш ли Марта Колинс от „Съркъл Ти“?

— Срещнахме се веднъж, преди да замина за Англия, Радвам се да ви видя, госпожо Колинс.

— Наричай ме просто Марта, сладурче. Боже! Как изглеждаш! Лондон ти се е отразил много добре, момиче! Всички чакаме с нетърпение да ни разкажеш за пътуването си.

— Няма кой знае какво да се разказва наистина!

— О, глупости! Не ми казвай, че някой може да пътува до Англия и обратно и да живее в палата на херцог, а да няма какво да разкаже. Но сега няма да те притеснявам с това. Отивам в Санта Роса с три от момчетата си и си помислих, че мога да се отбия при вас.

Маги почувства искрица да стопля сърцето й.

— Много мило от ваша страна.

— Ще вземем пощата на всички в града. Така че след два-три дни на връщане ще спра отново. Тъкмо казвах на Лу, че другата седмица, в събота, правим събиране за рождения ден на нашата Кати. Тъй като времето се задържа толкова хубаво, решихме, че хората няма да имат нищо против да дойдат. Ще ви чакаме и двете, и твоя съпруг също. Можете да доведете колкото работници искате, за да ви пазят с пушки. Не сме имали много неприятности тук, но човек не знае кога ще се появят апахите.

— Моят… ъ… съпруг не се върна с мен.

Веждите на госпожа Колинс трепнаха.

— Е, тогава, когато се върне, ще имаме повод за друго събиране, нали?

— С нетърпение ще очакваме тържеството — каза бързо Луиза. — Маги почти се пребива от работа, откакто се е върнала. Добре ще й дойде да се откъсне за ден-два.

Марта поклати глава към Маги.

— Не се пресилвай, момиче. Тази земя ще те съсипе достатъчно бързо и без да й помагаш.

Седяха на верандата и разговаряха цял час, докато конете на Колинс си почиваха в ограждението, а синовете й — съответно на тринадесет, петнадесет и осемнадесет, считани вече за мъже, помагаха в училището. Госпожа Колинс тактично заобикаляше темата за съпруга на Маги, тъй като имаше достатъчно други теми за разговор. Обсъждаха новини от три месеца, защото толкова време беше минало от последния разговор между Марта и Луиза: времето, цените на говедата, индианците, Джеронимо, който едва това лято бе сключил мирен договор с генерал Крук да се върне в резервата, новото училище, възпитанието на децата, мъжете и новата рецепта на Луиза за картофена супа.

Накрая Марта извика на момчетата да впрегнат конете.

— Надявам се да ви видя на връщане и отново в събота следващата седмица.

— Трябва да се навестяваме по-често — каза Луиза. — Никога не бях осъзнала колко самотна може да бъде една жена, преди да се преместя тук.

Марта се смееше, докато един от синовете й помагаше да се качи във фургона.

— Точно така. Вие двете още не сте прекарали зима тук, нали? Щом задуха севернякът, няма да има много-много шаване напред-назад. Имаме късмет, че се забави толкова дълго. Напролет, след събирането на животните, ще си направим друго парти.

— Ние ще бъдем домакини тогава — предложи Луиза.

— Помнете, че сте обещали.

Когато фургонът на Колинс потегли, Луиза се обърна към Маги:

— Едно парти ще ти се отрази добре. Отказа две покани, докато бяхме в Санта Фе — едната не от кого да е, а от губернатора. Криеш се в миша дупка, откакто си се върнала. Време е да започнеш да живееш отново, момичето ми. Самосъжалението, няма да те доведе доникъде.



Времето се задържа хубаво до рождения ден на Кати Колинс и семействата от съседните стопанства се веселиха от сърце — последният им шанс, преди да настъпи зимата. Тъй като Коледа беше само след две седмици, всички деца получиха подарък. Масите, поставени в хамбара, бяха отрупани с курабии, топки от стафиди и портокалови корички, ябълкови пайове, печено говеждо, картофена супа, гъст сос и сладки картофи. Две печки от ковано желязо отопляваха, защото въпреки че слънцето грееше ярко, въздухът бе остър от декемврийския студ. Фургоните, животните и инструментите бяха изнесени от хамбара за един ден и заместени със сламени бали за сядане и чиста слама по пода за танцуване. Музиката се изпълняваше от две флейти. Възрастните Танцуваха, разговаряха и похапваха, а децата играеха навън на топка, джамини и игра с камшик.

— Това се казва веселба! — възкликна Маги, обръщайки се към Мос Райли, след като бе понесла два пъти това, което той наричаше танцуване.

— Няма друга такава! — Помогна й да докуцука до най-близката бала слама. — Съжалявам за тоя пръст.

— Няма нищо.

— Да ти донеса ли чиния?

— Ти наистина помогна на апетита ми.

Мос се отправи към масите. Маги седеше на сламата и наблюдаваше съседите си как лудуват като телета напролет. Отначало не искаше да идва, но сега се радваше, че се поддаде на настояването на Луиза. Танцът в хамбар в Ню Мексико не можеше да се сравни с баловете в Лондон, които толкова мразеше. Тук хората се събираха, за да се веселят. Всички бяха облечени в най-хубавите си дрехи, но никой не идваше, за да се фука или да одумва облеклото на съседите си. Клюки обикаляха, но това бяха леки разговори между приятели, които не са се виждали от седмици или месеци. Тези хора бяха прекалено заети да оцелеят в един суров свят, за да се тревожат за дребни маневри в обществото!

Мос се върна с поднос с храна, за да се реваншира за това, че почти беше счупил пръстите на краката й, докато танцуваха. Върху подноса имаше говеждо, картофи и сос.