Светкавица разкъса Маги. Удоволствие, остро като болка, разтърсваше цялото й тяло при всяко проникване на твърдата му плът. Всички мисли се разтопиха в усещане, когато тя попадна в отчаяния ритъм на страстта му. Светът се завъртя и отдалечи, като ги остави в тяхната собствена вселена.

Когато отвори очи, Маги намери мъжа си заспал, въпреки че все още я държеше здраво. Чертите му бяха отпуснати в много невинно изражение. Маги не можеше да не се усмихне. Любовта й към този мъж бе наистина далеч по-силна от страстта, което се възпламеняваше помежду им, когато той го позволеше. Обичаше го заради глупавия му идеализъм по отношение безпомощността и чистотата на „дамите“, заради хумора, който се бореше да пробие сериозната му душевност, заради прехласването му по красотата на една чужда земя и приятелството му с хора, които трябва да са му изглеждали груби и нецивилизовани. Обичаше го заради лоялността към семейството му и лоялността към задълженията му, поети към нея. Обичаше го заради странните му и неразбираеми понятия за чест.

Внимателно, за да не го разбуди, тя слезе от леглото. Очакваше я решение, а не можеше да мисли ясно в стая, изпълнена е топлото присъствие на Кристофър, което я изкушаваше да се сгуши до него и да се предаде на съня с надеждата, че гордостта и нуждите й ще изчезнат.

Мина през тъмната къща и излезе в градината. Въздухът, беше студен, Маги уви халата по-плътно около себе си и седна на една каменна пейка.

Внезапно закопня за танц. Пренебрегвайки студа, изрита меките си чехли и свали халата, който покриваше нощницата й. Изправи се и пристъпи по плочите около фонтанчето — точно както беше, пристъпвала толкова често по сцената на „Лейди Лак“. Собственият й глас изпълняваше музиката, която звучеше в ушите й. Маги танцуваше, а ръцете и дланите й плетяха магическа паяжина в млечната нощ. Босите й крака отмерваха ритъма, тялото й се люлееше, очите й бяха затворени.

Изведнъж ритмичните й стъпки се забавиха и спряха. Завъртанията и извивките замряха. Постоя за момент неподвижна, после бавно се олюля и се строполи на каменната пейка. Покри лицето си с ръце и затвори очи. Беше загубила танца точно както беше загубила себе си.

Седя дълго, докато студът проникна в костите й, после се стегна и придърпа дрехата около себе си. Знаеше какво трябва да направи, а това едновременно я плашеше и натъжаваше. Маги Монтоя все още бе някъде вътре в нея, но за да я извика обратно, трябваше да се върне в своя собствен свят. Мисълта да изостави Кристофър прободе като стрела сърцето й.

Маги обу чехлите си и се изправи. Можеше да отложи раздялата, да се задържи в сянката на Кристофър и да преглъща редките залъци на случайна привързаност, които той щеше да й подхвърля. Или можеше да събере кураж и да си тръгне. Предишната Маги Монтоя не би се поколебала. Агонията на бавната раздяла не беше по вкуса й.


Кристофър стоеше на малкия балкон, който гледаше към симетрично подредената градина. Кръвта във вените му лудуваше в ритъма на танца на Маги. Мекият й глас изпълваше нощния въздух е песен. Косата й улавяше лунната светлина в блясъка на черна коприна. Голите й ръце и овалното й лице проблясваха като слонова кост.

Танцът тъкмо набираше скорост, когато Маги забави темпото и го доведе докрай. Отметна главата си назад и протегна ръце, сякаш се предлагаше на луната. Внезапно Кристофър се почувства като натрапник на нечия молитва. Тихо се върна през двойната френска врата в спалнята им.

На него самия му се искаше малко да се помоли. През последните няколко седмици бе преминал през ада. Животът му се бе променил, макар да се бе борил срещу това с мълчалива ожесточеност.

Тази Англия, в която бе довел Маги, не беше страната, която помнеше. Това, което бе ценил най-много в живота си, стана фалшификат. Стари идеали се разпаднаха, стари цели внезапно изгубиха значение, а бъдещето му се простираше напред в неочертан хаос. Ударът на баща му, изглежда представляваше сгромолясването на света, който винаги бе смятал за свой. Смъртта на херцога го бе освободила от верността му към стария живот, която беше обвързана с верността му към един човек, на когото се възхищаваше и когото уважаваше.

Странно защо винаги се бе възхищавал на хората, вместо да ги обича. Беше се възхищавал на баща си. Беше се възхищавал и на Амелия.

Възхищавал! Дума, бледа в сравнение с любов. Необходимо беше Маги Монтоя да го научи, че любовта си струва напрежението на сърцето и разума. Той я обичаше. Обичаше усмивката й, топлината й, силата й, куража й, пламъчето в очите й, предвещаващо неприятности, й палавия й дух.

Маги искаше истински брак? Щеше да й даде истински брак. След погребението на баща си и сватбата на брат си щеше да отведе съпругата си в Ню Мексико. Щеше по някакъв начин да компенсира седмиците, през които я бе оставил на произвола на съдбата в Лондон. Щяха да забравят нещастното пътуване до място, на което никой от тях не принадлежеше, и щяха да си изваят ниша, която и двамата да нарекат дом.

Когато се настани отново в леглото, което до неотдавна беше стопляно от страстта на съпругата му, умът на Кристофър кроеше планове. Ранчо дел Рио щеше да бъде само началото. Щеше да продаде съдружието си в „Питни й Талбът оувърсиз фрайт“ и да обедини този капитал с прихода от ранчото, за да се разшири в други области — дървен материал, а може би и мини.

Кристофър се засмя и остави мислите си да се занимават със съпругата му, с неговата малка, среднощна танцьорка. Трябваше да й каже, че я обича, и то възможно най-скоро.

Събуди се от бледата светлина на утрото. Леглото до него бе празно и студено. На възглавницата на Маги лежеше сгънато парче хартия. Кристофър разтърси глава, за да прогони сънливостта и прочете написаното. Всичките му надежди бяха унищожени.

Кристофър,

Съжалявам, че напускам, без да се сбогувам, но когато нещо свършва, то наистина трябва да свърши. Вече знам, че беше прав. Нашият брак е сделка и нищо друго. В Англия направих всички нещастни, дори и себе си. Както и теб. Аз не принадлежа на Лондон, така както и ти не принадлежиш на Ню Мексико. И двамата ще бъдем по-щастливи, ако всеки живее своя собствен живот.

Съжалявам, че действах като дете и ти причиних неприятности. Увлечението ми по теб свърши. Сега съм по-мъдра и зная повече. А, да — взех пари от бюрото в библиотеката. Ще ти ги върна, когато стигна в ранчото.

Кристофър смачка бележката в ръката си и я запрати в стената.

— По дяволите!

Скочи от леглото и отвори гардероба. Той не изглеждаше пълен, както преди. Липсваха любимите й обувки, както и дебелото вълнено палто, което й бе купил за предстоящата зима. Разгледа внимателно. Нямаше я обикновената зелена рокля, която тя толкова харесваше.

Кристофър започна да ругае високо, с възможно най-неблагозвучни изрази. Портретът на Маги го гледаше с тъмни закачливи очи от полицата над камината. Изразителните устни оформяха усмивка, която съперничеше с тази на Мона Лиза, а слънчевата светлина проблясваше в черните, навити на масури къдрици. Елизабет бе уловила духа на Маги — дете — жена, искряща от живот и енергия.

През цялото време си бе казвал, че Маги не трябва да идва в Англия. Никога не му беше хрумвало, че може да я напусне без него.

Погледна портрета и отново изпсува.

Деветнадесета глава

— Скрежът вече се разтопи — каза Маги на Луиза, когато минаваха край каменното ограждение за конете. Само преди час всичко беше покрито. Ще бъде хубав ден.

Спряха точно зад навеса е фургоните и с присвити срещу декемврийското слънце очи загледаха малката квадратна сграда, която израстваше изпод ръцете на петима говедари от Ранчо дел Рио. Стените бяха от чамови тухли, всяка една по стъпка висока, две стъпки широка и осем инча дебела. Отначало покривът щеше да бъде от платно, но Маги планираше да го смени с тънки дъски, преди зимата да стане прекалено сурова. Мушамата, която покриваше отворите за прозорците сега, също щеше да бъде сменена с истинско скъпо стъкло.

— Мос каза, че до два дни ще направят пода — каза Луиза.

— В такъв случай трябва да сме готови за учениците веднага след Коледа. Не осъзнавах, че училището ще стане толкова бързо. Аз все още имам да поръчвам книги и плочи. Тъй като ти ще си учителката тази зима, трябва да ми кажеш какви книги да поръчам. А Клийв може да ни направи пейки и маси. — С пръсти отбелязваше броя на нещата. — Ще имаме нужда от печка. Ще прегледам каталога на Сиърс. И голямо бюро за теб — Клийв може да направи и него. Ще бъде хубаво да има завеси на прозорците и голям бюфет за провизии.

Мос Райли изникна откъм училището и тежките му подметки затропаха по посока на жените. Повдигна шапка.

— Госпожо Талбът, госпожо Гутиерез, Стоуни мислеше да питам вас, дамите, дали искате веранда.

— Веранда? — Маги си представи как учениците щастливо обядват на покрита веранда. — Колко време ще трябва, за да я направите?

— Май ще могат да я скалъпят за два дни.

— Тогава — да имаме веранда!

— Да, госпожо. — Докосна мазната периферия на шапката си и се отправи обратно към училището.

— Не е ли вълнуващо, Луиза? Толкова се зарадвах, когато каза, че ще преподаваш тази зима. Вероятно ще минат месеци, преди да можем да наемем учител, който да иска да дойде тук. Благодарение на теб децата няма да чакат. — Засмя се. — Мисля, че ще вляза в час, когато преподаваш смятане. Все още не разбирам счетоводните книги.

Тръгнаха обратно към къщата.

— Не мислиш ли, че трябва да удържиш малко темпото и постепенно да се установиш като стопанка? — предпазливо попита Луиза. — Едва месец, откакто се върна, Магдалена, а не мисля, че съм те видяла поне веднъж да седнеш, за да изпиеш чаша кафе или прочетеш една от онези книги, които купи в Ню Йорк. Не си си дала време да починеш или поразмислиш.

— Не ми се почива или размишлява.