Пострадалият извика гневно:

— Не е от коня, Лоудън, нито поради липса на умение от моя страна. Онази жена беше виновна за всичко.

— Дама!

— Жена! Със сигурност не беше „дама“. — Погледна през струпалите се слушатели и видя Кристофър. — Неговата жена! Сър! Лорд Кристофър Талбът! Може ли да поговоря с вас, господине?

Ледено предчувствие обзе Кристофър.

— Лорд Кристофър! — Чарлс Данфорт — гологлав, мокър, измачкан и окалян, разблъска любопитните господа и се изправи пред Кристофър. — Господине! Преди по-малко от два часа вашата жена летеше необуздано през Хайд Парк и хвърляше кал във всички посоки по изплашени дами и разярени господа. Прескочи жив плет пред моя нов кон, стресна го и той ме хвърли в калта. Истината е, че би хвърлил и най-добрия ездач. Почти два часа ми трябваха, за да хвана скъпия си кон. Ако го бях загубил, можете да бъдете сигурен, че щях да искам компенсация!

Джеймс защити Кристофър:

— Направила го е съпругата на брат ми? Трябва да сте сбъркали, Данфорт!

— О, тя беше и никоя друга. Ако си спомняте, Талбът, представихте я на бала на лорд Каламат. Сигурен съм, че именно тя галопираше като дивачка, пусната на свобода от зоологическата градина. И още — беше яхнала коня без седло. Най-шокиращото нещо, което някога съм виждал. Ако искате да се жените за дивачка, Талбът, дръжте я настрана от обществото. Ако трябва, заключете я.

— Съжалявам, Данфорт. Съпругата ми трябва да е загубила контрол над коня. Изпратете ми, моля ви, сметката за нов костюм. Надявам се, че конят ви не е ранен.

Данфорт гледаше гневно. Разбира се, не вярваше и дума от казаното от Кристофър. Но не беше редно да продължава да се оплаква, след като бе получил извинение, особено от по-високостоящ в обществената стълбица.

— За щастие никой не пострада. Предлагам да научите жена си да язди или просто я дръжте вкъщи отсега нататък — каза Данфорт студено.

Кристофър успя да се оттегли по възможно най-елегантния начин.

— Не може да е била Маги — заяви Джеймс, докато спираха наемна карета.

— О, напълно възможно е да е била тя. Не я познаваш добре.

Кристофър имаше ужасно подозрение за причината за случилото се. Маги е решила да язди в парка рано сутринта. Вероятно е видяла, че се е срещнал с Амелия и е направила най-лошото заключение. Обля го вълна на съжаление — отчасти гняв към него самия и отчасти раздразнение към Маги. Никога не би я наранил нарочно. Тя не заслужаваше такова нещо. Но, по дяволите, сама бе настоявала да дойде в Лондон!



Луиза затвори счетоводната книга и притисна с пръсти изморените си очи. През изминалата седмица бе проверила сметките и бе поработила здравата, за да предвиди разумни разходи за предстоящата зима, пролет и лято. На следващия ден щеше да пише на Кристофър, за да му изпрати отчета си.

Облегна глава на гърба на големия кожен стол и погледна навън, където вятърът играеше безконечна игра с тревата. Утре щеше да пише и на Питър. Може би не беше разумно да отговаря на писмото, което и бе изпратил.

На вратата на библиотеката се почука.

— Сеньора Гутиерез. Сеньор Райли идва с един непознат. Мислех, че ще искате да знаете.

— Благодаря, Анита.

Луиза стана и погледна през прозореца. Мос и един шкембест мъж току-що бяха стъпили на верандата. Непознатият ходеше вдървено. „Натъртен от седлото — помисли си тя. — Сигурно не е от тази част на страната, където децата се поклащат на гърба на коня по-често, отколкото на коленете на бащите си.“ Заинтригувана, побърза към салона, за да ги посрещне.

— Добър ден, Луиза — поздрави я Мос. — Намерих този приятел в Санта Рос. Разпитваше за теб и госпожа Талбът.

Стомахът на Луиза се сви нервно.

— Реших, че ако има въпроси, нека пита направо теб.

Непознатият свали шапката си. Беше с руса коса, червендалесто лице, внушителен засукан мустак и бледосини очи, чийто остър блясък контрастираше с пълнотата му.

— Госпожо Гутиерез, казвам се Дан Шифлин. Частен детектив.

Безпокойството прерасна почти до паника.

— Мос, мога да се справя с това. Благодаря.

— Както кажеш. — Хвърли многозначителен поглед към детектива. — Ще бъда наблизо.

— След като Мос излезе, Луиза поведе детектива към един стол.

— Изглеждате изтощен, господин Шифлин. Да ви приготвя ли нещо за пиене?

— Вода ще свърши добра работа, мадам.

Луиза изпрати Анита за кана студена вода, после седна в стола срещу госта.

— Какво мога да направя за вас, господин Шифлин?

— Имате ли нещо против да отговорите на няколко въпроса?

— За какво?

— Вие ли сте Луиза Гутиерез, която е управлявала бара „Лейди Лак“ в Денвър?

— Управлявах го. Все още го притежавам, но имам човек да движи нещата вместо мен.

Анита влезе с поднос с кана и две високи чаши.

— Благодаря, Анита. — Ръцете на Луиза трепереха, докато наливаше водата.

Детективът благодари за чашата вода, отпи голяма глътка и избърса устата си с ръкав.

— Добре тогава, госпожо Гутиерез, навярно ще можете да ми помогнете. Спомняте ли си за ваш клиент, убит миналия ноември — едър мъж на име Арнолд Стоун?

Седемнадесета глава

— Да се извиня? Аз? — Възмутена, Маги скочи от стола в гостната и се изправи пред Кристофър, сложила ръце на хълбоците си. — Ти трябва да се извиниш. Не аз се крия в храстите с руса синеока проститутка.

— Маги! Не съм се крил.

— Предполагам, че Амелия ти препречи пътя!

— Моля?

— Хвърли ти се иззад храстите? Направи ти засада иззад дърветата? Или може би през цялото време си знаел, че има намерение да се срещнете теб?

— Всъщност тя наистина ми направи нещо като засада. Не е тайна, че яздя повечето утрини. Знаела е къде да ме намери.

— Срамота е, че не може да се омъжи за теб! Вие двамата сте си лика-прилика. Но от нея ще стане идеална херцогиня Торингтън, нали? Майка ти ще е във възторг. В края на краищата Амелия е всичко, което една английска дама трябва да бъде. И без съмнение от нея ще излезе идеалната метреса за теб веднага щом работата с брат ти се уреди. Нали така ги наричате в Англия — метреси? Ние в Денвър ги наричаме курви.

— Ти си подслушвала.

— Разбира се, че съм подслушвала. И не ми казвай, че не прилича на една дама да подслушва. Ако Амелия е дама, тогава критериите не могат да бъдат толкова високи.

Кристофър скръсти ръце на гърдите си.

— Маги, седни. Изглеждаш като Валкирия, готова за отмъщение, без да има причина за това.

— Приличам на какво?

— Ъъ… няма значение. Ще ти купя събраните легенди на Севера. Седни!

Маги вирна брадичка.

— Не искам да сядам.

— Все пак седни.

Тя се подчини.

— А сега ме изслушай добре, защото искам това да се уреди още сега. Между Амелия Хоторн и мен няма нищо интимно. И никога няма да има. В миналото направих лоша преценка и й се възхищавах, но сега Джеймс е добре дошъл за момичето. Разбираш ли?

Маги се зарадва, че той признава лошата си преценка. Но любовта невинаги зависи от преценката.

— Щеше ли все още да я обичаш, ако не беше женен?

— Никога не съм я обичал, Маги. Възхищавах й се. Вече не й се възхищавам. Не е това, което си мислех, че е.

— Може би и аз не съм това, което си мислиш, че съм.

Кристофър й отправи мрачен поглед.

— Това, което мисля, че си, Маги, е подвижно нещастие. Какво те прихвана да се понесеш като демон през Хайд Парк? Осъзнаваш ли последиците от такова поведение?

— Полудях.

— Това не е извинение! — Маги не го беше виждала така намръщен. — Не съм направила нищо лошо — каза тя неуверено.

— Заради теб Чарлс Данфорт е паднал от коня си. Освен това си опръскала с кал дами и господа, които с нищо не са виновни за твоя гняв.

Маги стисна челюсти и упорито се загледа през прозореца.

— Ако човек язди плашлив кон, трябва да очаква да бъде хвърлен. А малко кал на никого не е навредила.

Кристофър направи няколко крачки напред-назад, после седна на дивана срещу жена си. Протегна ръка и обърна лицето й, принуждавайки я да го погледне в очите.

— Какво да правя с теб, Маги?

Тя се изкушаваше да му каже да я обича, да я обича истински, но беше достатъчно умна да знае, че моментът не е подходящ. Прочете разочарованието по лицето му и се почувства неудобно и малко виновна.

— Добре, Кристофър, моля да ме извиниш.

— Аз нямам нужда от извинение, Маги. Трябва да се извиниш на семейството.

Маги направи гримаса. Това щеше да бъде по-трудно.

— Защо е необходимо да им се извинявам?

— Защото те трябва да понесат последствията от безумната езда на лейди Кристофър Талбът.

Маги въздъхна отчаяно.

— Не разбирам. Господи! Малко езда през парка! Не разбирам защо всички вдигат толкова шум!

Кристофър поклати глава и въздъхна.

Съвсем скоро обаче Маги разбра последствията от необуздаността си. Лейди Торингтън, Катерина и Елизабет бяха излезли на разходка е карета малко след като Кристофър, се бе върнал вкъщи, за да потърси обяснение от жена си. Тъй като Маги бе успяла да се вмъкне незабелязано в къщата след ужаса, който беше причинила, дамите от Торингтън Хаус не знаеха нищо за пълния провал сутринта. Но по време на разходката усетиха, че нещо не е в ред. Въпреки че не знаеха подробностите, херцогинята имаше представа кой е объркал конците.

Шумът при завръщането на дамите прекъсна спора между Кристофър и Маги.

— Може би сега е най-подходящото време за това извинение — предложи той.

Херцогинята влезе в гостната с решителна стъпка, следвана от Катерина и Елизабет. По каменното лице на лейди Торингтън беше изписан гняв. По бузите на Катерина се стичаха сълзи и дори Елизабет бе леко зачервена. Когато херцогинята видя Маги, спря и вдигна величествено ръка, за да я посочи и обвини.

— Ти! Ти, мъжкарано! Знам, че ти си на дъното на всичко. Не знам какво си направила, но съм сигурна, че ти си виновна.