Доктор Холоуей го наблюдаваше непрекъснато почти седмица. Оставяше го само колкото да хапне или поспи няколко часа в стаята, определена за него. Всички в къщата бяха сериозни. Не приемаха визити. Нямаше и разходки с каретата по Лейдис Мейл. Единственият посетител в Торингтън Хаус беше шивачът, на когото херцогинята заповяда да започне работа по траурното облекло за дамите и слугините. Маги мислеше, че херцогинята нарочно избързва, но Елизабет приемаше, че тя е просто практична.

— Страхувам се, че бедният татко няма да живее дълго — докосна платното с четка. — Стой мирно, Маги. Не мога да рисувам нещо, което подскача като скакалец.

— Не подскачам.

Градината беше обляна в матова следобедна светлина, която почти я накара да приеме, че понякога Лондон може да бъде красив.

— Имай търпение още няколко минути и ще свърша — обеща Елизабет.

Маги беше чувала това обещание и преди. През изминалите няколко дни прекарваха по няколко часа на ден в градината. Елизабет рисуваше, а Маги се опитваше да стои неподвижна.

— Наистина ли свършваш този път?

— Наистина свършвам. Обещавам.

— И тогава мога ли да го видя?

— Ще ми позволиш ли да го видя — поправи я девойката. По молба на Маги Елизабет бе продължила оттам, откъдето Питър бе спрял, задачата да я превърне в изтънчена дама. — Когато наистина свърша, можеш да погледнеш. По-рано те предупредих, че не доукрасявам моделите си, както повечето от художниците.

— Мисля, че сте я уловили точно.

И двете жени се огледаха, но никоя не се изненада. Доктор Холоуей влизаше през двойната френска врата. Лекарят често ги посещаваше по време на сеансите им. Беше млад мъж с приятно лице, с най-ясните сиви очи и едни от най-елегантните бакенбарди, които Маги някога беше виждала.

— Засрамете се, доктор Холоуей — протестира Елизабет. — Никой, освен художника, не трябва да вижда портрета, преди да е завършен.

— Изкуших се да хвърля един поглед — каза той с усмивка.

Маги никога не бе имала високо мнение за лекарите. Неколцината, които бе срещала на Запад, бяха шарлатани. Но доктор Холоуей като че ли беше от друг тип. Изглежда, наистина се грижеше за пациента и семейството му. Маги бе забелязала, че младият вдовец обръща особено внимание на лейди Елизабет Талбът.

— Приличам ли на себе си? — попита го Маги.

— Много си приличате — потвърди той. — Лейди Елизабет наистина е уловила блясъка в очите и вирнатата брадичка.

— Искам да видя. Не е честно…

— Седни, Маги! — нареди й Елизабет. — Можеш да видиш портрета, когато е готов. И вие също седнете, докторе. Дръжте се прилично. Кажете ни как е татко.

Доктор Холоуей ги увери, че херцогът бил толкова добре, колкото можело да се очаква. Вярваше, че пациентът е извън непосредствена опасност. Разказа им за теориите за лечение при подобни заболявания. Той самият вярвал, че на пациента трябва да се разрешава да се върне към нормалния си начин на живот веднага щом е възможно. Доктор Холоуей отговаряше задълбочено на въпросите на Елизабет и изглежда зачиташе мнението й. Всъщност той беше много внимателен към всичко, което тя казваше. Сякаш изобщо не забелязваше присъствието на Маги в градината.

— Готов ли е вече портретът? — попита Маги, като прекъсна спора между Елизабет и лекаря относно стила на последния портрет на кралица Виктория.

— Какво? — Елизабет — се обърна към платното и разгледа работата си. — Да. Бих казала, че е завършен.

Маги стана благодарна, че може да раздвижи схванатите си мускули. Заобиколи, за да отиде зад Елизабет, и погледна портрета.

— Имате голям талант — заяви докторът. — Не са много известните портретисти, които биха могли да нарисуват лейди Кристофър като вас.

Маги трябваше да се съгласи. На портрета виждаше себе си. Не само чертите й бяха вярно предадени, но на лицето й бяха изписани амбиция, съмнения, радост и любов. И другите ли я виждаха така ясно?

— Забележително! Просто забележително!

Маги се чудеше дали доктор Холоуей коментира портрета или прекрасната лейди Елизабет. Беше много хубав човек — внимателен, образован, красив. Спомни си забележката на Елизабет за годеника й и изведнъж се натъжи.

Дните минаваха и състоянието на херцога се подобряваше. Доктор Холоуей се върна в собствения си дом и се задоволи с ежедневни визити у пациента си. В името на мира в дома Маги и лейди Торингтън временно прекратиха „военните действия“. Маги уважаваше скръбта й, която изглеждаше истинска. Катерина прекарваше времето си с херцогинята. Играеше ролята на пазач на апартамента й, давайки ясно да се разбере, че Маги не е желана там. Джеймс и Кристофър прекарваха по-голямата част от времето си в консултации със семейните адвокати, между които беше и Питър Скарбъроу, за да се уверят, че завещанието на херцога и другите документи, свързани с прехвърлянето на собствеността върху именията и титлата, са в ред.

Маги виждаше Кристофър само през нощта. След удара на херцога той стана мълчалив и се затвори в себе си. Два пъти се любиха — набързо и механично, сякаш Маги беше сърбеж, който той почесваше без желание.

Всяка сутрин Маги се събуждаше сама в леглото и всяка сутрин важният Грейс й съобщаваше, че лорд Кристофър е излязъл на езда. На десетия ден след удара на херцога Маги се събуди призори. Както винаги, леглото до нея беше празно. Намръщи се на мрачното утро и реши, че Кристофър е постъпил правилно. Ездата призори можеше да окаже добро влияние и на нейното душевно състояние.

Конюшните на Торингтън бяха почти толкова натруфени, колкото и къщата. Маги се съмняваше, че ще й позволят да язди някое от хубавите животни в нея, но сънливият коняр не трепна, когато тя поиска кон. Той изведе една пригладена дългокрака кобила. Лъснатите и подкови блестяха почти колкото безукорно лъснатите ботуши на слугата. На гърба й имаше седло за странично яздене. Маги, разбира се, беше виждала такава измишльотина и преди. Дори и в Американския запад благовъзпитаните жени обикновено яздеха настрани.

Но тя — никога.

Конярят й помогна да се качи, а после яхна един кафяв кон, който изглеждаше сънлив като него. На въпросителния й поглед той отвърна с покашляне:

— Ще ми иде работицата, ако ви оставя сама, милейди. Ако искате да бъдете сама, ще стоя далеч зад вас.

Изглеждаше толкова загрижен, че Маги го съжали.

— Хайде тогава… Как се казваш?

— Грийвс, милейди. Роби Грийвс.

По това време на деня градът изглеждаше като омагьосан. Маги разбра защо Кристофър е избрал ранните утрини за езда. С напредването на деня въздухът щеше да се изпълни с прах, в повечето случаи примесен с миризмата на конски изпражнения. Сега въздухът беше свеж и хладен, а градът — стихнал в очакване на изгрева. Почти никой не се виждаше по пътя за Лейдис Манли. Само няколко ранобудни ездачи се движеха бавно по пътеките на Хайд Парк.

Роби Грийвс я следваше мълчаливо. Присъствието му не пречеше на Маги да подреди мислите и чувствата си. Още не беше готова да признае, че идването, й в Лондон е грешка. Тук нямаше нищо, което да не може да завладее, ако й се дадеше достатъчно време и малко късмет. Много предизвикателства, но нищо, с което да не може да се справи.

Най-голямото предизвикателство беше херцогинята. Тази жена беше кисела като оцет, но имаше и своите слаби места. Катерина не беше по-неприятна, но колкото и да се пулеше и зъбеше, беше безобидна. Джеймс и Родни не бяха никаква пречка. Кристофър бе обещал да не отстъпва пред плахите опити на Джеймс да определи съдбата на Ранчо дел Рио и Маги вярваше, че ще удържи на думата си. А Родни — той беше проблем само за себе си. Ако лейди Торингтън беше толкова загрижена за семейството си, може би щеше да поговори с най-малкия си син.

Но даже през краткия си престой в Англия Маги бе успяла да научи, че пиянството, пилеенето на пари на хазарт и ходенето по жени са приемлива форма на аристократично забавление. Човек, роден във висшето общество, можеше да прави каквото си поиска. А тя дори да се научеше да се държи идеално, херцогинята пак щеше да продължава да я гледа пренебрежително.

Но Маги щеше да победи. Щеше да стане такава дама, че херцогинята — дракон щеше да се гордее да я нарича своя снаха, а Кристофър щеше да се чуди какво чак толкова е видял в бледото лице на Амелия.

Като че ли мисълта за Кристофър го бе извикала. Гласът му долетя до ушите й. Маги спря и се вгледа в една двойка ездачи, спрели недалеч от пътеката под огромен дъб. Позна ги по цвета на косата му и внимателно подредените руси къдрици на Амелия. Бяха доста далеч, но бризът довяваше гласовете им до нея.

С болезнено разтуптяно сърце Маги бутна коня зад прикритието на един храсталак и даде знак на Грийвс да стори същото. Сети се, че подслушването не подхожда на една дама, но това не я разтревожи.

— Кристофър — долетя гласът на госпожица Идеална, — трябва да знаеш, че изпитвам най-нежни чувства към теб. Не мисли, че отхвърлих предложението ти за брак, защото не си ми скъп. Ако бях споделила чувствата си към теб, щеше да си помислиш, че съм доста дръзка.

Маги си помиели, че Амелия и така е доста дръзка. Погледна към Грийвс. Безизразното му лице подсказваше, че той предпочита да не чува какво се говори.

— Амелия… — Кристофър не изглеждаше щастлив. — Миналото е минало. Не се чувствай задължена да се оправдаваш. Чувствата ми към теб…

— О, Кристофър, не го казвай. Надявам се, че все още си привързан към мен. Кажи ми, че не си погребал чувствата си заради задълженията ми към семейството ми.

Маги искаше да изкрещи през дългата напрегната пауза. С цялата си душа желаеше Кристофър да каже на Амелия, че обича жена си.

— Амелия — най-сетне проговори Кристофър с дрезгав глас, — какво мога да ти кажа? Мина повече от година, откакто те помолих да се омъжиш за мен. Ти ми отказа. Обстоятелствата се промениха. Аз се ожених и имам задължения към съпругата си.

Задължения. Не това беше думата, която Маги искаше да чуе.