— Всъщност земята на съпругата ми е незначителна придобивка в сравнение с останалите й добродетели. Тя притежава извънредна смелост. С голи ръце ме спаси от една мечка гризли. Щях да съм мъртъв.

— Каква мечка?

— Гризли. Най-свирепият звяр, който можете да си представите. — Освен майка му. Маги като че ли не се справяше така добре с нея, както с мечката.

Лейди Хетрингтън изду устни в знак на задоволство.

— Мисля, че това е много романтично, лорд Кристофър. Бракът ви трябва наистина да е повеля на съдбата.

Ако добре познаваше Лейди Хетрингтън, до сутринта цялото лондонско общество щеше да се възхищава на героизма на Маги. Щеше да бъде на първо място в клюките. Може пък съгражданите му да осъзнаят, че качествата не произтичат задължително от потеклото. Може би беше време той самият да го осъзнае.

— Здравей, момчето ми. — Питър изникна до Кристофър.

Добър вечер, лейди Хетрингтън. Мисля, че госпожица Ричардсън ви търсеше преди малко.

Когато лейди Хетрингтън се отдалечи, Питър се обърна към Кристофър:

— Вече хвърляш малката Маги на вълците, така ли?

— Какво искаш да кажеш с това? — попита Кристофър остро. Откри с поглед Маги да разговаря с ято матрони на средна възраст. Брадичката й беше вдигната, раменете й — изправени, а на устните й грееше лъчезарна усмивка. Отново беше поела ролята на дама. — Ако онези дами ей там са вълците, за които говориш, тогава Маги удържа положението сама.

— Знаеш какво имам предвид, момчето ми. Да не мислиш, че клюкарите не злорадстваха, докато танцуваше с Амелия, а Маги ви наблюдаваше със свито сърце? Знаеш, че те преживяват от тези неща. До сутринта всяко женско същество от обществото в града ще обсъжда как си оставил съпругата си да линее, за да танцуваш със старата си любов.

— О, по дяволите, Питър! Знаеш, че това са глупости. Амелия е приятел, а това няма нищо общо с Маги и мен. Съмнявам се, че Маги се е разстроила от моя танц с Амелия.

Питър поклати глава.

— Кристофър, понякога си мисля, че разбираш от жени по-малко от мен.

— Разбирам от жени толкова, колкото и повечето мъже — каза Кристофър нетърпеливо. — Това, което наистина разбирам, е, че Маги трябваше да остане в Ню Мексико. Тя знае как да се справи с упорито добиче или с разгневена гризли, но се съмнявам, че може да се справи с майка ми и останалата част от лондонското общество. Никога няма да е щастлива в Лондон.

— Ти толкова ли си щастлив в Лондон?

Кристофър не отговори. Въпросът беше нелеп. Трябваше да е щастлив в Англия. Тук беше неговият дом.

— Трябва да си призная, че Ню Мексико ми липсва — разсеяно сподели Питър.

Кристофър се намръщи.

— За какво мислиш, Питър?

Питър сви рамене.

— Нищо, нищо… Само старчески мечти.

Маги вече не се учудваше защо семейство Талбът стават толкова късно. След бала на Каламат се прибраха в малките часове на нощта, но все още не си лягаха. Мъжете се оттеглиха в библиотеката да пият бренди, а лейди Торингтън и Катерина обменяха клюките, които бяха събрали по време на танците. Маги остана с дамите, но те я изключиха от разговора. Беше благодарна, когато Елизабет влезе в салона с херцога под ръка.

Херцогинята се нацупи.

— Едуард, би трябвало да си в леглото.

— Глупости, Адела. Искаш да проспя остатъка от живота си. Скоро ще заспя завинаги.

— Тогава би трябвало да си в библиотеката със синовете си.

— Прекалено стар съм за бренди. Това е моята къща. Аз съм херцогът. Ще ходя, където си искам.

— Да, Едуард.

Херцогът се обърна към нея:

— Ти, момиче. Как ти се видя първият светски бал в Лондон?

Маги се усмихна. Херцогът имаше удивително бистър ум.

— Забавлявах се много, сър. Балът беше вълнуващ.

— Адела представи ли те на някои? Сигурен съм, че го е направила. Тя познава всички в този проклет град.

— Едуард, какъв език!

— Прекалено съм стар да съблюдавам думите си. Тази жена не е една от твоите хилави любимки. Заклевам се, че е слушала много пъти цветист език.

— Да, сър. Дори съм го използвала от време на време.

— Браво. Знаех си, че нашият Кристофър ще си намери истинска жена? Не като тия благоприлични кокони в Лондон, които само се наричат жени.

— Едуард — каза херцогинята със заплашителен тон, — пресилваш се.

Херцогът се настани в нишата.

— Вече не. Ела тук и седни до мен, момиче.

Маги послушно седна. Беше започнала да харесва раздразнителния старец.

— Разкажи ми за бала, на който замъкна сина ми. Знаеш, че обикновено не ходи. Трябва добре да си го вързала.

— Едуард, Магдалена не е вързала Кристофър по никакъв начин. Всъщност тя пътува обратно за Америка веднага щом успее да си намери билет.

Изненадана, Маги вдигна рязко глава.

— Не, не пътувам!

— Разбира се, че да, скъпа. Не си ли спомняш краткия ни разговор?

Катерина гледаше самодоволно. Елизабет и херцогът бяха изненадани. Маги гореше от желание да извика „вещица“ в лицето на херцогинята, но се задоволи с един убийствен поглед.

— Изгаряте от нетърпение да се изплаша и да избягам. Ако ме познавахте по-добре, щяхте да знаете, че Магдалена Монтоя не бяга от никой и от нищо. — Вдигна брадичка с надменност, равна на тази на херцогинята.

— Какви са тия приказки, че момичето си тръгва? — Гласът на херцога трепереше. — Тя току-що пристигна.

— Момичето не си тръгва.

Всички обърнаха погледи към вратата. Кристофър се бе облегнал на касата със скръстени на гърдите ръце.

— Мамо, мога ли да поговоря с теб насаме?

Херцогинята изсумтя:

— Този въпрос засяга цялото семейство. Ще го обсъждаме тук.

— Въпросът засяга мен и съпругата ми, но ако искаш да говоря пред другите, така да бъде.

Джеймс и Родни избутаха Кристофър, за да влязат в стаята.

— Какво става тук? — попита Джеймс.

Кристофър не му обърна внимание.

— Мамо, бях те помолил да отдаваш нужното уважение на съпругата ми…

— Не съм неучтива. — Херцогинята беше разярена, че е обвинена в такова провинение. — Аз съм реалистка.

— Реалистка за какво? — настоя Джеймс. — Аз съм най-големият и съм наследникът. Имам право да бъда включен в спора.

Херцогът изсумтя.

— Млъкни, Джеймс. А сега, Адела, какви са тия приказки, че момичето си тръгва? Тя току-що пристигна, нали?

— Не си тръгвам!

— Спокойно, Маги! — заповяда й Кристофър.

Херцогинята се изправи властно.

— А сега виж какво, Кристофър. И ти, мъжо. Изглежда, трябва да мисля вместо всички вас. Кристофър, ти винаги си бил послушен син и не разбирам защо настояваш да доведеш една неподходяща жена в средата си, за да ни злепоставя. Ние сме семейство с известен престиж. Обществото ни наблюдава. Магдалена може да е много сладко момиче, но тя няма понятие как да се изразява, как да се държи, как да се облича. Тези неща не могат да се научат за няколко седмици или месеци. Ако една жена не е родена дама, тя никога не може да стане такава.

Маги трябваше да положи усилия, за да не сведе очи пред убийствения поглед на лейди Торингтън, насочен към нея.

— Магдалена, аз със сигурност не ти желая зло. Уважавам факта, че си наследница и от семейство от… е… някъде си. Но ти не можеш да бъдеш щастлива тук. Не съм в състояние да разбера защо искаш да останеш. Излагаш себе си, Кристофър и цялото семейство. Както ти казах по-рано, момиче, опитът ти да се изкачиш по-високо от собственото си положение ще ти донесе само нещастие.

— Сигурна съм, че ще направите всичко, което е във вашата власт, за да се уверите, че съм нещастна.

— Мамо! Маги! Престанете! — Гласът на Кристофър прекъсна рязко напрежението, докато двете жени разменяха ядосани погледи. По бузите на Елизабет се стичаха сълзи. Дори Катерина се притесни. — Маги и аз ще решим какво да прави и къде да живее. Ако остане, ще се отнасяш с нея като с дъщеря или ще се лишиш изобщо от компанията ми. Разбра ли?

— Чуйте! Чуйте! — извиси се гласът на херцога в тишината, настъпила след изявлението на Кристофър. — Сложи старата на място. Време беше някой да го направи.

Херцогинята изгледа обидено съпруга си, прихвана огромната си пола и излезе от стаята. Катерина побърза да стори същото след нея.

— Елизабет — обърна се Кристофър към сестра си, — заведи татко в апартамента му, моля те.

Останала сама със съпруга си, Маги се обърна и погледна през прозореца към черната лондонска нощ. Тук звездите не можеха да се видят, както в Колорадо и Ню Мексико. Въздухът беше много гъст от праха и пушека. Тъмнината Като че ли изведнъж я задуши.

— Маги. — Гласът на Кристофър беше нежен. — Съжалявам. Хайде да си лягаме.

Маги му позволи да я поведе нагоре. Когато вратата на апартамента им хлопна зад тях, тя попита:

— Защо майка ти ме мрази така? Какво съм й направила?

— Тя не мрази теб. Опитай се да разбереш. Целият и живот е семейството и неговото положение в обществото.

Маги се бореше със сълзите си, но те я надвиха и потекоха.

— Не плачи — погали бузата й с пръст.

— Не плача. Аз никога не плача.

— Добре, не плачеш. Ела тук, скъпа.

Тя се изплъзна от прегръдката му.

— Това ли е твоето разрешение на всеки проблем?

Кристофър я хвана през талията и я задържа в нежна, но здрава прегръдка.

— Някога се оплакваше, че не изпитвам страст към теб. Вземи решение, малка Маги.

Той бавно се наведе да я целуне, а ръцете му се плъзнаха нагоре по тялото й. Маги нямаше воля да устои.

Докато устните на Кристофър докосваха нейните, внезапно по вратата се разнесоха гръмки удари.

— Кристофър! Кристофър, помощ! — долетя молбата на лейди Торингтън. — Баща ти! Припадна!

Шестнадесета глава

Старият херцог беше получил три подобни удара през последните две години. Диагнозата, поставена от доктор Томас Холоуей, беше апоплексия на мозъка в резултат на сърдечни смущения. След всеки пореден случай той ставаше по-слаб и по-объркан. Сегашният удар беше толкова пагубен, че поставяше оцеляването му под въпрос.