Луиза се усмихна тъжно. Питър вече беше в Англия, живееше постарому, сякаш никога не бе срещал Луиза Гутиерез. Кристофър и Маги също бяха там. Питаше се как се справя приятелката й. Англичаните не може да са толкова студени, че да не я обикнат. Под крехката си външност момичето криеше топлотата и себеотрицанието на ангел.

Предната врата се отвори, после се затвори с трясък.

— Госпожо Луиза? — долетя гласът на Мос Райли.

— В салона съм, Мос.

Той влезе и се поколеба; като въртеше в ръце просмуканата си от пот шапка.

— Добър вечер, госпожо Луиза. В града научих нещо, дето мисля, че трябва да знаете.

— Седни, Мос. Няма нужда да стоиш прав. Изглеждаш изтощен.

— На южния завой на реката хванах крадци, а до изворите Мескалеро намерих няколко крави. Ядяха нещо, дето ги влудява. А проклетата — извинявайте, госпожо — талига счупи колело по пътя от града. Ето защо закъснях.

— Нека ти донеса лимонада.

— Ще ви бъда много благодарен.

Луиза донесе от подсладената плодова напитка и за двамата. Наблюдаваше как Мос Райли я поглежда над ръба на чашата си. Добър човек беше. Би искала да отвърне на интереса му, но не можеше.

— Какво научи в града, Мос?

— Какво? Познайте кой е купил голямото парче, дето граничи със земята на юг.

— Кой?

— Тод Харли, ето кой. Чух, че спечелил малко пари, като взел старата професия на баща си в Денвър. Всичките похарчил за тая земя.

— Колко интересно! Мислиш ли, че ще създава неприятности?

— Трудно е да се каже. Сега, когато старият е зад решетките, мъчно е да се предвиди какво може да стане от Тод.

— Е, мисля, че не трябва да правим погрешни заключения. Все пак, както каза, синът не е бащата. А между впрочем какви неприятности би могъл да създаде?

Мое сви рамене и допи лимонадата си.

— Знам ли?

Четиринадесета глава

Маси се събуди точно на зазоряване. Чаршафите на Кристофър бяха студени. Отдавна бе станал. Чудеше се дали поне веднъж в живота си ще се събуди и ще види съпруга си до себе си.

Опита отново да заспи, но не можа. Стомахът й се бунтуваше и я държеше будна. Храната на вечеря беше обилна и хубава, но тя не бе яла много. Разговорът На масата на семейство Талбът не предразполагаше към апетит. Запита се дали би могла да намери нещо за ядене в кухнята.

Маги стана, наплиска лицето си със студена вода и облече доста семпла дневна рокля, която според Кристофър била „утринна рокля“. Беше й купил дузина тоалети в момента, в който пристигнаха в Лондон, сякаш дрехите й от Ню Мексико не бяха достатъчно добри за големия град. Дори беше обещал да поръча още. Маги можеше да се закълне, че англичаните се грижат толкова много за облеклото си, та трябва да поддържат армия от шивачи, заети денем и нощем. А като си помислеше, че по-голямата част от живота си се бе считала за късметлийка, ако имаше един кат облекло.

В основата на стълбите Грейс я поздрави тържествено:

— Добро утро, лейди Кристофър.

— Ъ… добро утро, Грейс. — Почуди се какво би казал безукорният иконом с лице като на кукумявка, ако го помолеше да я нарича Маги. Реши да не опитва. — Знаете ли къде е съпругът ми?

— Мисля, че лорд Кристофър излезе много рано, за да поязди. Такъв е навикът му, когато пребивава в Торингтън Хаус.

— О! — Навярно от време на време изпитва нужда да е далеч от семейството, за да запази разума си, помисли си Маги.

— Лейди Елизабет е в градината, милейди. Мисля, че госпожица Рейчъл е с нея.

— Къде е градината?

— Последвайте ме, милейди.

Градината не представляваше покрити с мръсотия лехи със зеленчуци и цветя, както Маги бе предположила. Беше голяма оградена площ, където добре оформени храсти и подредени лехи с внимателно гледани цветя се преплитаха в интересни фигури. Двойни френски прозорци извеждаха от утринната стая на тераса, покрита с плочи, с каменни пейки и малък фонтан, където от нацупената уста на едно херувимче бликаше вода. Дървета ограждаха стената и засенчваха терасата.

Елизабет седеше пред статив в отдалечения край на терасата. До нея стоеше малко момиче с тъмна коса, хваната в многобройни правилни къдрици, всяка закрепена с късо парче плат. Когато детето се обърна, за да види Маги, която влизаше в градината, дългата му памучна нощница се повдигна и откри мръсните му боси крака.

— Лельо Елизабет, виж! Някой дойде!

Елизабет вдигна поглед от рисунката си.

— Маги! Спа ли добре? Станала си толкова рано.

— Ти също.

— Аз съм Рейчъл — изрече с тънък гласец детето. — Избягах от госпожица Физуотър. Ти коя си?

— Аз съм Маги.

— Рейчъл — смъмри я Елизабет. — Фицуотър, не Физуотър. Знаеш, че не трябва да се обаждаш, преди да те заговорят. — Обърна се към Маги: — Рейчъл е дъщеря на Катерина и Стивън. Рейчъл, Маги е съпругата на чичо Кристофър.

Маги приклекна, за да се снижи до нивото на детето.

— Как така пропуснах да те срещна вчера, Рейчъл?

— Госпожица Физуотър и аз не трябваше да безпокоим мама или когото и да било друг.

— Госпожица Физуотър — о, пфу! И мен обърка! Госпожица Фицуотър е гувернантката на Рейчъл.

— Гувернантка!

— Тя се грижи за Рейчъл.

— Като майка?

— Е, да.

— И Катерина позволява това?

Елизабет се усмихна благосклонно.

— Децата винаги се отглеждат от дойки и гувернантки, с изключение на по-нисшите класи, разбира се.

— Мисля, че не бих искала децата ми да бъдат отглеждани от някой друг — заяви Маги.

— Човек не може просто да се оттегли от света, за да отглежда едно дете, не и с всичките обществени задължения, които класата ни налага.

Вниманието на Маги се насочи към рисунката, върху която Елизабет работеше. Платното изобразяваше зазоряването в градината. Силуетите на дърветата се очертаваха на бледорозов фон. На каменна пейка лежеше отворена книга, а до нея две листа, паднали от дървото отгоре. Картината представляваше смесица от цветове, в които детайлите се губеха, но духът беше ясен. Гледката излъчваше топлината на късното лято.

— Картината ти е красива — каза Маги.

Елизабет се изчерви и колебливо отвърна:

— О, съвсем обикновено развлечение. Рисуването ме отпуска. Майка казва, че се отразява добре на нервите ми.

— И ти ли страдаш от нерви? — попита Маги, спомняйки си кризата на херцогинята, която не й позволи да присъства на вечерята.

Елизабет й отправи доста иронична усмивка.

— Всички дами с някаква чувствителност са малко нервни.

Маги разгледа рисунката по-внимателно. Слънцето беше изгряло и цветовете на зората вече бяха изчезнали, но картината ги бе уловила много точно.

— Ти наистина си добра.

— Така ли мислиш?

— О, да. Истинска художничка си.

— Ласкаеш ме, Маги. Майка и Катерина казват, че не трябва да се увличам. Това наистина е само приятен начин да запълвам времето си.

— Много бих искала да имам тази картина на стената си. Всеки път, когато я погледна, ще си мисля за първите лъчи на слънцето, прокрадващи се призори в тази градина в края на лятото.

— Тогава я приеми като подарък.

— О, не бих могла.

— Разбира се, че можеш. Това е сватбеният ми подарък за новопридобитата ми сестра. — Погледна Маги лукаво. — Всъщност пейзажите не са моето амплоа. Винаги съм си мислела, че съм портретистка. Лицата са толкова интересни, не мислиш ли?

— Трябва да е много трудно да рисуваш лица.

— Изисква се търпение, за да ги направиш както трябва. — Изведнъж се засмя. — Ще ми позволиш ли да те нарисувам? Би могла да ми позираш рано сутрин, когато наоколо няма никой. Останалите от къщата рядко стават по-рано от обяд.

— Защо искаш да ме рисуваш?

Имаш много интересно лице. В него има дух и… закачливост, ако не те притеснява, че го казвам. Както и женска потайност. Бих искала да видя дали мога да уловя тези неща.

Маги се засмя.

— Представи си! Лицето ми в картина! Като на известните хора.

— Трябва да те предупредя, че не съм художник, който ласкае модела си.

— Би било хубаво да си поласкан — подметна Маги закачливо, като си спомни някогашната си мечта да танцува в Сан Франциско и афиши с портрета й да бъдат разлепени из целия град.

— Добре. Нека сложа ново платно и ще започнем. Светлината тук е особено добра по това време на деня.

Маги прекара следващия час в опити да седи неподвижно на каменната пейка. Рейчъл наблюдаваше критично, докато Елизабет работеше с боите. Маги полагаше големи усилия да не се върти, но беше почти невъзможно да седи съвсем неподвижно й мълчаливо. Спечели си не едно мъмрене от страна на художничката.

Докато рисуваше, Елизабет бъбреше за семейство Талбът. Момичето призна, че херцогинята се слави с прозвището „закона“ сред децата си. Откакто здравето на херцога се влошило, лейди Торингтън придобила навика да командва семейството си. Елизабет увери Маги, че тя мисли само доброто на всички тях.

Що се отнася до останалата част от семейството — Джеймс бил безкрайно отегчен от света, призна Елизабет със смях. Родни се отдал на пиене и хазарт и херцогинята се принудила да ограничи лимита за разходите му. Катерина била самотна и нямало изгледи да се омъжи повторно, защото Стивън загубил всичко в Ню Мексико и като най-малък син получил много малка част от имуществото на Талбът.

Маги имаше чувството, че е попаднала в един от онези досадни английски романи, които Питър я беше принудил да чете.

— Къде са всички тази сутрин? Излезли ли са вече?

Елизабет се засмя.

— Всички са все още в леглата си, разбира се, с изключение на Кристофър, който язди, доколкото разбрах.

— Не е ли късно да спят още? — Слънцето се беше издигнало над хоризонта преди час.

— Стой мирна, Маги. Току-що премести главата си поне с два инча. Върни я обратно, моля те. Да, така е много по-добре. — Елизабет я измери с очи и докосна платното с четката си. — Та да се върна на въпроса ти — братята и родителите ми обикновено стават късно. Почти всяка вечер са навън до малките часове. Аз единствена се интересувам от изгрева, а когато съм била на опера, соаре или на късна вечеря, също се излежавам до късно.