— Ясно ли е? — Кристофър прикова с поглед първо Маги, после майка си. — Ясно ли е? — настоя той, когато нито една от жените не отговори.

— Разбира се, че ще съм толерантна — отстъпи херцогинята с остър тон. — Едва ли в Лондон има по-толерантна дама от мен.

— Маги?

— Ще се опитам. Но тя не трябва да ме обижда.

— Сега, когато се запознахте, вече няма да те обижда.

— Тогава ще й отдам заслуженото уважение.

По изражението на Кристофър разбра, че отговорът й не му е харесал много. Смръщеното лице на херцогинята показваше същото.

Е, помисли се Маги, просто ще трябва да се задоволят с това.

Беше й спестена срещата с останалите членове на семейство Талбът преди вечеря. Херцогинята не присъстваше, принудена да си легне поради нервна криза.

— Майка ми е много чувствителна — каза Елизабет извинително. — Вълнението от пристигането ви с Кристофър съвсем я довърши.

По-малкият брат на Кристофър, представен като Родни, изсумтя силно при забележката на Елизабет за майка им.

— Майка е чувствителна колкото дракон. Прави демонстрации, за да накара Кристофър да се почувства виновен, че е отсъствал толкова дълго.

— Родни, ти си грубиян — каза Джеймс, най-възрастният от тримата братя. — Какво ще си помисли нашата нова снаха?

Маги си помисли, че Родни всеки момент ще се строполи. Можеше да помирише уискито в дъха му откъм другия край на голямата дъбова маса в трапезарията.

— Кой? Нашата нова коя? — Херцогът, седнал начело на масата, ги гледаше с присвити очи. Беше в елегантен вечерен костюм. Висок и слаб, със стоманеносива коса, той имаше лице, на което бръчките отиваха. Очевидно Кристофър беше наследил хубавите си черти от него. Само леко разсеяното изражение и неразбиращият поглед на замъглените очи издаваха старостта му.

— Новата ни снаха, татко — нетърпеливо рече Джеймс. — Нали знаеш, че Кристофър се ожени.

— Разбира се, че знам. Мелиса, Мелинда, някакво подобно име…

— Магдалена, сър — учтиво се намеси Кристофър.

— Това е испанско име! Не си се оженил за папистка, нали, момче?

— Не, татко. Маги е американка.

— А, добре. Това е друго. Знаеш, че твоят прапрадядо, вторият херцог Торингтън, се би с американците в малкия им бунт и те го убиха. За щастие имал син, иначе никой от нас нямаше да бъде тук.

По някаква причина Маги се почувства виновна.

— Съжалявам, Ваша светлост.

Херцогът се затрудни да фокусира лицето й.

— Няма за какво да съжаляваш, момиче. Съмнявам се, че ти си го е убила.

— Не, господине.

— Татко! — обади се Родни; — Сега е 1883. Разбира се, че не го убила.

На другия край на масата единственият член на семейство Талбът, който не се унижаваше да говори, седеше с каменно изражение и чоплеше храната си. Беше представена като лейди Катерина Талбът, нещастната вдовица на Стивън: каменно и безизразно, но доста красиво лице. Мека кестенява коса обрамчваше идеален овал с бледа кожа, леко румена по скулите. Кафяви очи допълваха косата. Пълните устни бяха стиснати неодобрително.

— Адела! — извика херцогът. — Къде е Адела?

— Майка е в стаята си — отговори Джеймс на стареца. — Пак нервна криза.

— Нерви, глупости! — Херцогът заби вилица в пая с говежди бъбреци. Внезапно му хрумна нещо друго и попита Маги:

— Откъде си, момиче?

— Ню Мексико, господине. — Ако всичките семейни разговори бяха такива, Маги не винеше Родни, че е пиян, Джеймс — разсеян, Елизабет — плаха, а Катерина — мълчалива.

— Не думай.

— Колко голямо е ранчото на съпруга ми? — проговори Катерина най-неочаквано.

— То вече не е на съпруга ти — сряза й Джеймс. — На Кристофър е. Фактически — на семейството.

— Всъщност то е на Маги и мое — изясни Кристофър.

Джеймс му отправи остър поглед.

— Та на въпроса на Катерина. Ранчо дел Рио е около сто хиляди акра. Земята на Монтоя, дарявана на семейството на Маги от няколко различни губернатора на Ню Мексико, е пет пъти по-голяма от този парцел. Постепенно ще я разработим, надявам се, по това изисква внимателно планиране.

— Какво планиране е необходимо, за да пуснеш добитъка да пасе? — попита Джеймс иронично.

— Управлението на едно ранчо е много повече от пасенето на добитъка — възрази Маги. Всички я погледнаха така, сякаш бе казала нещо странно. После извърнаха очи от нея.

— Колко струва цялото? — настояваше Джеймс. — Малко сме затруднени сега, както знаеш. Не че сме единствените. Всички срещат трудности при събирането на рентите от земята, откакто селското стопанство западна толкова много! Може би ще е по-добре да продадем земята и да инвестираме другаде.

— Не можете да направите това! — заяви Маги категорично. — Тази земя е най-богатата паша на Запад, а пазарът на добитък процъфтява.

Отново всички погледи се отправиха към нея. Само Кристофър не изглеждаше изненадан от избухването й.

— Прости ни, Маги — каза Джеймс. — Би трябвало да сме по-добре възпитани и да не обсъждаме делови въпроси в присъствието на дами.

Разговорът се прехвърли върху критика на опера, която Джеймс и Родни бяха гледали преди две вечери. Елизабет бъбреше за нов художник, завладял мълниеносно артистичния свят на Лондон, а Катерина мълчеше нацупено. От време на време херцогът вмъкваше коментар, който нямаше нищо общо с разговора, но семейството не му обръщаше внимание. Скоро той се умълча.

Струваше й се, че вечерята се проточва безкрайно, но най-сетне на нея и Кристофър им бе разрешено да се усамотят в апартамента си. Щом затвориха вратата, Маги отчаяно попита:

— Нали няма да продаваш земята ми? Не можеш. Това ранчо е…

— Успокой се, Маги. Никой няма да продава Ранчо дел Рио.

— Никога няма да се съглася! Освен това дори продажбата на толкова много земя не може да поддържа това! — вдигна ръце, за да посочи Торингтън Хаус и всичко в нея. — Не мога да си представя защо искате моята земя. Вие трябва да сте богати като крале!

Кристофър, който събличаше сакото си, се засмя.

— Някога херцозите Торингтън са били богати като крале. Но семейните финанси са били подкопани. Все още имаме значителни източници на приходи, предимно земя. А аз съм съдружник в транспортна фирма, което помага да поддържам семейството.

Маги седна на леглото и се опита да разбере тази чудата страна с нейния чудат начин на живот.

— Никой ли не работи?

— Хм, фактически не. Както, без съмнение, разбра от разговора на вечеря, Родни е комарджия, Джеймс прекарва повечето от времето си в тичане след жени, татко не е с всичкия си, а дамите, разбира се, са заети с обществени ангажименти и благотворителност.

— Хм. Не се учудвам, че парите ви свършват.

Кристофър се засмя очарователно.

— Може и да си права. Изобщо не прилича на Ню Мексико, нали?

— Ню Мексико ми харесва повече.

— Можеше да останеш там — каза той сериозно.

Маги леко вирна брадичката си.

— Само защото исках да си поприказвам с аристократите, не означава, че трябва да ги харесвам. Съвсем сигурно е, че семейството ти не ме харесва.

— Не съм и очаквал. Сега, когато си тук, положението може да бъде облекчено много, ако се опиташ да се промениш малко съобразно английските представи за благовъзпитано поведение.

— Ще помисля за това.

— И моля те, ограничи изказването на мнение по неженски въпроси до личните разговори между теб и мен.

— Неженски въпроси?

— Като земя и работа.

— Брат ти говореше, че ще продава моята земя, за да плаща билетите си за опера и комарджийските дългове на Родни.

— Маги, една от причините да си върна ранчото на Стивън беше да помогна на семейството си. Може да си сигурна, че няма да позволя на Джеймс или когото и да било друг да взима недалновидни решения относно инвестицията. Веднъж ти обещах, че никога няма да съжаляваш, ако повериш на мен земята и благосъстоянието си. Точно това имах предвид.

Маги подсмръкна.

— Струва ми се, че семейството ти има нужда от повече помощ, отколкото което и да е парче земя може да им предостави.

Кристофър изпусна ботуша, който току-що бе свалил от краката си.

— Достатъчно. Вече си част от това семейство и би трябвало да научиш нещо за семейната лоялност.

— Хм! — Беше престояла под покрива на семейство Талбът само няколко часа, а вече разбираше по-добре защо американските колонии са се разбунтували срещу англичаните.

— Успокой се и ела тук — каза Кристофър по-меко.

Маги наистина не беше в настроение за милувки.

— Ела тук, Маги. Ще ти помогна да свалиш роклята си.

Тъй като тя не мръдна, той се протегна към нея. При допира на пръстите му до кожата й гневът й изчезна. Когато Кристофър свали последната й дреха, тя вече изгаряше. Чак когато паднаха заедно на леглото и се потопиха в страстта си, болезненото раздразнение се върна. Англия беше по-чужда, отколкото бе предполагала: странна земя, обитавана от странни хора. Копнееше по познатите улици на Денвър, планините и равнините на Ню Мексико, отрудените честни хора, като семейство Слейтър, Мос Райли и Луиза. Как й липсваха Луиза и Ранчо дел Рио. Как й липсваше домът!



Пред студената камина в салона Луиза Гутиерез се люлееше в стола, който Мос Райли й бе направил. В скута й лежеше писмо от Питър Скарбъроу. Последните слънчеви лъчи се плъзгаха през прозореца, а хладният здрач вече изместваше горещия ден. Есента наближаваше. Беше втората половина на август и смяната на сезоните вече можеше да се долови.

Препрочете писмото за десети път. Беше написано на кораба в Атлантическия океан. Питър споделяше, че Кристофър непрестанно крачел по палубата. Не знаеше дали било от нетърпение да се види отново със семейството си, от безпокойство за съпругата му или тревога, че е оставил ранчото. Навярно и трите. Маги била на легло от морска болест и следователно се държала добре, тъй като си стояла в каютата. В противен случай, размишляваше Питър, щяла може би да обсипва моряците с въпроси за кораба. Никога не бил познавал някой толкова жизнен и палав като Маги, но морската болест можела да сломи дори и най-енергичните.