— Моля седнете и се разположете удобно — Шелдън посочи плюшеното викторианско канапе. — Господин Харли ще дойде всеки момент, сигурен съм в това. Марта ще ни донесе кафе, освен ако вие не желаете чай, драга моя.

— Ще пием кафе.

— Много съм доволен, че вашето дело бе разгледано толкова бързо от главния инспектор. Някои дела се проточват с години, както знаете. Хубаво е, че една такава добра и стара испанска фамилия все още пази корените си в Мексико. Именно испанското и мексиканското наследство правят тази територия уникална, не съм ли прав?

Преди губернаторът да се впусне в речи, Кристофър успя да смени темата.

— Вие разговаряхте ли с господин Харли?

— Ами… да. Дойде при мен, когато вие се намирахте при реката Рокинг. Тогава ме помоли да уредя тази среща. Човекът е разстроен, защото трябва да напусне онази земя, но всъщност не е вложил кои знае колко много пари, за да я купи. — Погледна многозначително към Кристофър.

— Ваше Превъзходителство, вие знаете историята. Казал съм ви открито какви са мотивите ми.

С крайчеца на окото си Кристофър забеляза как Маги сбърчи чело. Какво я беше подразнило?

— Не бих казал, че някой ще съжалява, ако Харли се махне. Той е по-добър комарджия, отколкото ранчеро, а земята, която е спечелил от брат ви има определено влияние за територията. Считам, че вие ще управлявате това владение по-добре. За щастие той е единственият, който живее в границите на дарението. Няма да е необходимо да се преместват други хора.

Марта влезе с поднос с кафе и сладки.

— Току-що пристигна един човек на кон, господине. Може би е господинът, когото очаквате.

— Можеш да го доведеш тук, Марта.

Кристофър се изправи, когато Теодор Харли влезе в стаята. Мъжът не изглеждаше точно така, както бе очаквал, но и той самият не беше съвсем сигурен какво точно бе очаквал. Висок, слаб, с прошарени коси и приятно лице, Харли беше облечен в консервативен, добре ушит кафяв костюм и кожени ботуши с високи токове, каквито носеха повечето каубои.

— Лорд Кристофър Талбът, позволете ми да ви представя господин Теодор Харли. Господин Харли, тази дама е Магдалена Монтоя Талбът, съпругата на лорд Кристофър.

— Лорд Талбът. Госпожо Талбът.

— Можете да се обръщате към нас с господин и госпожа Талбът — поправи грешката му Кристофър.

— Значи тази прекрасна дама е последната от фамилия Монтоя. Човек не може да изпитва омраза, ако трябва да загуби земя за сметка на такова очарователно създание.

Кристофър не хареса откритото възхищение, с което Харли изгледа Маги. В отговор тя му се усмихна с целия чар на светска дама.

Кристофър седна отново.

— Губернаторът Шелдън ми каза, че вие сте го помолили за тази среща, господин Харли. Предполагам, известно ви е, че дарението на Монтоя беше потвърдено и в момента главният инспектор пише акта за земята.

Харли не можеше да свали поглед от Маги. Кристофър сложи собственически ръка върху талията й. Маги го изгледа учудено.

— Информиран съм по въпроса. — Харли седна и се усмихна непринудено на Маги. — Това е твърде много земя за такава малка дама.

— Малката дама разполага с хора, които да управляват земята й разумно вместо нея.

— Разбирам — каза Харли. — Вие, Талбът, сте човек, който пристъпва направо към въпроса. Това ми харесва. Самият аз не обичам да съм в неведение. Затова помолих губернатора да уреди тази среща. Имам предложение за вас.

— Слушам ви.

— Кабинетът на главния инспектор ми съобщи, че легитимността на дарението Монтоя няма да бъде оспорена от правителството на Съединените щати. Петстотин хиляди акра е огромна площ. Сега аз използвам за пасбища по-малко от сто хиляди акра и ранчото ми е едно от най-големите на територията. Готов съм да ви направя добро предложение за тези сто хиляди акра. Без тях ще ви останат четиристотин хиляди акра, което е предостатъчно за един ранчеро, камо ли за англичанин, който не познава добитъка и земята… — Той остави очевидното недоизказано.

— Дарението Максуел е над един милион акра — обади се Маги с добре премерен и уверен глас.

Двамата мъже я изгледаха изненадано.

— Готов съм да ви предложа петдесет хиляди долара.

— Това е далеч по-малко, отколкото струва земята — заяви Маги.

Респектът на Кристофър към деловата съобразителност на съпругата му достигна връхната си точка. Въпреки това той я предупреди с поглед да запази забележките за себе си.

— Страхувам се, че земята не се продава, господин Харли. Нито една частица от нея. Щом актът бъде готов, ние бихме желали да влезем във владение. Естествено ще ви дадем разумен период от време, за да напуснете.

Гневното изражение се задържа върху лицето на Харли за миг и чертите му отново се отпуснаха.

— Мога ли да приема, че нежеланието ви да продавате земята има нещо общо със случая с брат ви Стивън?

Лицето на Кристофър помръкна.

— Определено има.

— Ясно е, че сте тук, за да… изравните резултата?

— Ние от фамилия Талбът не смятаме, че загубата на такава ценна земя на хазартната маса е сделка, с която можем да се примирим.

— В измама ли ме обвинявате?

Помещението изведнъж стана тясно.

— Едва ли бих могъл да ви обвиня в измама, щом не съм присъствал на играта. Не мога да ви обвиня и в това, че сте помогнали на брат ми да се напие. Но аз искам да си взема обратно земята на брат ми. Моята земя.

Харли изглеждаше доста замислен. Погледна Маги, след това отново Кристофър.

— Чух, че Стивън се е застрелял. Нямах представа, че загубата ще му се отрази толкова тежко. В Америка, когато човек играе с такъв залог, обикновено е подготвен за последствията.

— При положение че е трезвен и разсъждава. — Очите на Кристофър се впиха в Харли с цялата горчивина, натрупана в сърцето му.

В стаята беше тихо. Губернаторът изглеждаше неспокоен, Маги всеки миг щеше да захапе долната си устна. Харли най-после въздъхна.

— Е, разбирам, че загубих тази игра. Но съм бил комарджия през целия си живот и съм се научил да приемам злото с добрите му страни. Господин Талбът, искрено се надявам да не вярвате, че аз съм измамил брат ви или съм допринесъл за неговата загуба — и смъртта му — по някакъв неетичен начин. Това, че човек изкарва прехраната си на игралната маса, не означава, че не се подчинява на законите или е безчестен.

Кристофър мълчеше.

— За да ви покажа, че нямам лоши чувства, защо вие и съпругата ви не дойдете в Ранчо дел Рио — между другото това с името, което брат ви е дал на мястото. На сина ми и на мен ще е необходимо малко време, за да уредим подробностите по заминаването ни и докато сме все още там; ще можем да ви покажем хубавите и лошите страни на онова, което искате да навлечете на главата си. — Той се усмихна. — Може пък да промените решението си.

Кристофър беше предпазлив. Видя съмнението върху лицето на Маги. Но колкото по-скоро вземеше земята, толкова по-скоро щеше да се прибере у дома. Нямаше съмнение, че Харли е твърд и изобретателен мошеник, но Кристофър предполагаше, че той не е човек, от когото можеше да очаква пряка заплаха. Навярно през цялото време щеше да го убеждава да му продаде стоте хиляди акра, които разработваше. Това можеше да се окаже приятно забавление.

— Идеята изглежда разумна — съгласи се Кристофър.

Десета глава

Ранчо дел Рио на река Пекос нямаше нищо общо с онова, което Маги си бе представяла за него. Речната долина бе засенчена от памукови насаждения и заобиколена от високи каменисти скали със заравнени била, покритие избуяла хвойна. На изток от реката теренът преминаваше в плоска равнина, която от време на време се пресичаше от някое дере или високо варовиково плато със стръмни скатове. Растителността включваше кактуси, зелена трева и котешка лапа, както и тучна пасищна трева, което правеше тази земя рай за добитъка. Дивите цветя добавяха колорит, а ютените растения тъкмо навличаха пролетните си одежди. Дълги и крехки стебла — стигащи понякога до два метра — се устремяваха към небето със заострените листа. Всяко стебло завършваше с ярък цвят. Мое Райли, работникът от ранчото, който посрещна Маги и Кристофър на гарата в Санта Роса, поясни, че с настъпването на лятото цветовете увяхвали. Дългите ютени стебла изсъхвали и се превръщали в самотно стърчащи „колове“, откъдето идвало названието „Оградените равнини“ или Ляно Естакадо. На някои места ютените колове били толкова нагъсто, че не, можело да се премине с кон между тях.

Самото ранчо се намираше на малко възвишение с изглед към река Пекос, мътна от пролетните води, прииждащи от далечните планини. Просторната едноетажна къща беше построена от камък и хоросан. Покривът беше с тухли от глина и се надвесваше над стените, за да даде подслон на каменна тераса, която опасваше три от тях. Стопанските постройки и откритите обори бяха също от камък.

Вътрешността на къщата нямаше нищо общо с външния вид на ранчото. Камъкът и глинените керемиди правеха къщата да изглежда като част от пейзажа, но вътрешността й можеше да се съревновава с най-изисканите викториански домове. Мебелите бяха внесени от източните страни и от Европа — дивани, канапенца, столове с високи облегалки и отоманки, маси с богата дърворезба. Изящна мраморна рамка обграждаше камината в салона. Лъснатите дъбови подове бяха покрити със скъпи ориенталски килими. Прекрасна дъбова маса и бюфет със стъклени витринки господстваха в трапезарията. В библиотеката всичко беше от черешово дърво — бюрото, полиците за книги и дори рамката камината.

Всичко в къщата блестеше — от шишетата на газените лампи до намазаните с восък и лъснати подове. Нито едно петънце не нарушаваше съвършената чистота. Три камериерки, облечени в колосани униформи, се грижеха за вида на къщата. В персонала влизаха още готвач и помощник-готвач, кухненска помощница и строга на вид икономка с посребрени коси.