— Можете да ми кажете какво става. Някой иска някакво проклето мексиканско дарение на земя, в което влиза и моето ранчо!

Губернаторът въздъхна, а Харли закрачи нервно напред-назад пред бюрото му.

— Искът на фамилия Монтоя за възвръщане на правата и над земята е постъпил отдавна, Харли. По дяволите, няма ли да седнете, човече?

Харли седна.

— Никой не му обръщаше внимание. Монтоя никога не са се занимавали с тази земя, дори когато е била испанска и мексиканска. Но сега се появи една Монтоя; която си иска онова, което й принадлежи.

— Жена? О, господи!

— Искът й е законен.

— Законен ли? — Харли изсумтя. — Вие знаете така добре, както и аз, че всеки мексиканец в Ню Мексико и Аризона си фантазира, че може да заграби земя под претекст, че прапрадядо му бил получил дарение отнякъде или от някого. Стотици от тези искове се оказват фалшиви. А вие ми разправяте, че някаква мексиканка…

— Всъщност тя е от Денвър.

— Както значение има откъде е? Вие не можете просто ей така да дадете повече от сто хиляди — той провери отново цифрата в писмото, — не, цели петстотин хиляди акра от най-добрата земя за пасбища в Запада на някаква си жена, която се появява най-неочаквано.

Губернаторът погледна новия си часовник.

— Информираха ме, че искът на тази дама е напълно законен и според договорите ни с Мексико всяка законно дадена поземлена собственост по време на испанското и мексиканското управление трябва да се уважава от правителството на Съединените щати.

Харли имаше усещането, че говори на стена. Защо правителството не назначава по-умни губернатори?

— В писмото се казва, че въпросът все още не е решен.

— Решението бе взето преди няколко дни, както изглежда, преди вие да получите писмото. Навярно ще трябва да се преместите, господин Харли.

Харли забеляза лека доволна усмивчица върху лицето на губернатора и едва не излезе от кожата си.

— Всички да вървят по дяволите! Гражданите на Съединените щати нямат ли права?

— Предполагам, че бихте могли да се обърнете към правителството за компенсация.

Харли се хвана с две ръце за главата. Трябваше да обмисли всичко. Сигурно имаше начин да разреши проблема. Винаги имаше такъв начин. Не възнамеряваше да се прехранва отново като професионален комарджия; беше свикнал твърде много с разкоша.

— Според вас какво иска тази жена?

— Предполагам, иска земите на семейството си.

— Една жена не може да ръководи такова голямо ранчо. Как пък не! Никой не би могъл да го управлява! Колко мислите, че ще вземе за онази част, която аз обработвам?

— За това ще трябва да говорите със съпруга й.

— Съпруга й?!

— Наследницата на Монтоя се омъжи за един англичанин — истински лорд — преди няколко дни. Сега са на посещение у Дерек Слейтър на север. Всъщност очаквах да се върнат преди два дни, но, изглежда, са продължили престоя си там. Когато се върнат, те несъмнено ще пожелаят нещата да се придвижат и да влязат във владение на земята. Господинът, изглежда, гори от нетърпение да се превърне в американски ранчеро.

Някакъв англичанин! Харли имаше лошо предчувствие за това съвпадение.

— Как е името на англичанина?

— Кристофър Талбът.

Харли се опита да си спомни името на мухльото, от когото беше спечелил земята. Името Талбът му се стори познато.

— Оженил се е за момичето заради земята й, така ли?

Губернаторът отново погледна джобния си часовник.

— Не бих могъл да знам това. — Изправи се и приглади гънките на палтото си. — Талбът е достатъчно порядъчен мъж, както и умен, ако не се лъжа, макар че е чужденец. Не бих желал да имам разправии с него.

— Ако е умен, ще вземе една прилична цена за земята и ще си отиде в Англия. Тук не е място за глупаци. Ще бъдете ли така добър да ми уредите среща с господин Талбът, когато се завърне в Санта Фе? Мисля, че ще бъде от полза за щата собствеността над такава голяма земя да остане в ръцете на американец, а не на чужденец.

Шелдън въздъхна нетърпеливо.

— Ще видя какво мога да направя. — Губернаторът очевидно отпращаше Харли, без да се церемони.

— Благодаря ви, че ме приехте така бързо, губернатор Шелдън. Високо ценя вашата помощ. — Харли се усмихна раболепно. Не биваше да настройва губернатора срещу себе си. Въпросът не бе решен в никакъв случай. Като стар комарджия Харли знаеше, че загубване на една ръка карти не означава, че цялата игра е загубена.



Маги седеше в люлеещия се стол, оставен от Джени в стаята за гости. Замислено почукваше с нокът по плика в скута си, а очите й наблюдаваха мъжа, който спеше във въженото легло.

През изминалите няколко дни Кристофър само спеше. Спеше като мъртъв. Понякога поставяше ръка пред лицето му, за да се увери, че диша. Беше истинско чудо, че и двамата оживяха след онова приключение. Нейният ангел хранител отново се бе намесил навреме.

Маги все още усещаше вкуса на ужаса и гнева, който я бе подтикнал да се нахвърли като безумна срещу мечката, и огромното си слисване, когато животното се оттегли. Щом мечката си отиде, Маги се свлече върху безчувственото тяло на Кристофър и изпадна в истеричен рев — докато изведнъж забеляза, че той все още диша: Спусна се неистово да разглежда раните му. Той беше издран от лявото рамо до ребрата, върху горната част на дясната му ръка имаше следи от мечешките зъби, а над главата му се бе появила кървава цицина от удара в скалата. Тя откъсна ивици плат от полата си и превърза раните му, след това сгъна вълнения си жакет и го постави под главата му като възглавница. Коленичила на мократа земя край Кристофър, Маги му обещаваше всичко, само да оживее: щеше да бъде най-добрата съпруга в света; щеше да бъде всичко, което той би пожелал у една жена…

Дерек Слейтър ги бе открил след по-малко от половин час. Водеше, конете им след себе си. След като прегледа набързо импровизираните превръзки на Маги, първоначалната уплаха върху лицето му изчезна. Той внимателно огледа дърветата наоколо.

— Какво стана с мечката?

Маги не попита Дерек как е узнал, че раните са причинени от мечка.

— Прогоних я — успя да каже тя през сълзи.

— Какво си направила?!

— Ами прогоних я. Ядосах се много и я прогоних.

— Мога да си представя… Господи, жено! Дано никога не се ядосаш на мен по този начин! — подкачи я Слейтър. — Мечката ще се срамува до края на живота си, че такова дребосъче като теб я е лишило от чудесния обяд.

Без да се церемони повече, Дерек хвърли Кристофър на гърба на коня и го пренесе в къщата, където Джени заши раните му. В продължение на три дни болният ту изпадаше в безсъзнание, ту идваше на себе си. Щом разбра, че съпругът й няма да умре, нито да остане недъгав, Маги откри, че ситуацията й е приятна. Угаждаше му, хранеше го, миеше го, четеше му от книгата на Жул Верн, Която бе донесъл със себе си, и от каталозите „Сиърс Роубък“ на Джени, а веднъж дори му пя, за да го приспи.

Но радостта на Маги от тази ситуация си отиде, щом тя откри писмото, което сега лежеше на скута й. Докато търсеше чиста риза за своя пациент, тя бе попаднала на някои писма, които нейният съпруг бе прибрал при ризите и бельото си. Всичките бяха от Лондон. Върху едно от тях стоеше восъчният печат на херцогиня Торингтън; другото беше от някакъв мъж на име Джон Питни; третото — от един адвокат. Но писмото, което бе привлякло погледа й и тя бе дръзнала да прочете, беше от някоя си Амелия Хоторн.

Амелия Хоторн явно беше добра приятелка на Кристофър Талбът. При това много добра, фрази като „Скъпи мой Кристофър“ ясно показваха това. Амелия тъгуваше по „прекрасните мигове“, които бяха прекарали заедно. Тревожеше се за благосъстоянието му в тази „дивашка страна“ и се надяваше той да завърши мисията си и да се завърне — да се завърне в сладките прегръдки на Амелия без съмнение, помисли си Маги язвително. Представи си как би могла да изглежда прекрасната Амелия — руси коси, порцелановосини очи, бледа кожа, устнички като розови пъпки, закръглени женски форми, накичени с коприна, дантели и панделки. Дали Кристофър обичаше тази жена? Дали тя го обичаше?

Маги продължаваше да потропва с пръст по писмото, докато се вглеждаше в спящия си съпруг. Джени бе казала, че той ще се изправи на крака след няколко дни и ако раните му не загноят, което до този момент не се бе случило, той ще има само белези, с които да се хвали. Маги раздразнено сбърчи чело. Нямаше нищо против да добави още няколко белега към тях. Дали пликът в ръката на Маги бе студен, или ръката й се бе вледенила при мисълта за безспорно прекрасната, мила, слаба, добре възпитана и тъпа дама, която бе написала писмото? Тя ли е причината, поради която той се държи тъй хладно с нея, откакто се ожениха? Може би му беше прекалено тежко да пожертва Амелия?

Маги се изкушаваше да покаже на Кристофър писмото, но реши, че това не би помогнало много. Ако той изпитваше тайни чувства към английската девойка, кавгата щеше само да влоши положението. Тя направи гримаса на съжаление, отиде тихо до шкафа от суров бор и сложи писмото при останалата кореспонденция под сгънатите ризи.

— Маги…

Тя се обърна и видя намръщеното лице на Кристофър, който току-що се бе събудил. Гласът му беше дрезгав от дългото мълчание.

— Какво търсиш там?

— Нищо. — Бързо затвори чекмеджето. — Аз… оправям ти ризите.

— Какъв ден е днес? — попита той раздразнено.

— Ами днес сме… вторник. — Отиде при леглото и нагласи възглавниците му. — Не, не се опитвай да ставаш, Кристофър. Джени каза, че трябва да лежиш и да почиваш.

Цветът на лицето му е по-добър, отбеляза Маги, когато той неохотно се отпусна на възглавниците.

— Трябва да се връщаме в Санта Фе.

— Точно така. Веднага ще кажа на Дерек да докара колата.

Кристофър се усмихна на саркастичния й тон.

— Не сега, след два или три дни. Във всички случаи скоро. Може би трябва да пиша на Питър и да му обясня защо се забавихме.