От своя страна, Кристофър беше учуден, че престоят в ранчо Рокинг Ар му харесва толкова много. Семейство Слейтър бяха очарователни. Майка му би ги нарекла обикновени, а модните кръгове в Лондон не биха се надпреварвали да се запознаят с тях. Но Кристофър ги харесваше, колкото и неочаквано да бе това за самия него. Те бяха честни, работливи, умни и изобретателни хора, които притежаваха удивителен дух и сила. Децата спечелиха изцяло сърцето му. Бък, който всеки ден излизаше на кон заедно с работниците и на четиринадесет години се трудеше като истински мъж; палавникът Ред Рой с лудориите си; Марта, която щапукаше след него сякаш той бе някакво чудо, току-що открито от нея самата. Първата вечер й разказа една приказка, с която бавачката на семейство Талбът бе приспивала него и брат му Джеймс като деца, и оттогава момиченцето му се възхищаваше.

С всеки изминат ден бракът му с Магдалена ставаше по-сложен от онова, което бе имал предвид, когато се бе договорил е нея. Нощем почти не спеше, държан буден от мисълта, че тя лежи до него. Под благородния предлог, че иска да остави повече място на съпругата си, най-накрая започна да спи на пода, което беше много по-неудобно, но все пак поне по-малко разстройващо.

В края на седмицата Кристофър обяви, че двамата със съпругата му се връщат в Санта Фе. Той не се изненада от разочарованието, изписано на лицето на Маги.

— Скоро ще имаш възможност да живееш в твоето собствено ранчо — каза й той нежно. — И може би ще успееш да убедиш госпожа Слейтър и децата да те посетят там.

Лицето на Маги разцъфна на мига.

— Ще дойдете ли? — попита тя Джени.

— В никакъв случай няма да пропуснем тази възможност! — отвърна тя с усмивка. — Никога не съм ходила в онзи район. Чувала съм да разправят, че там от единия край на хоризонта до другия можело да се види на разстояние сто мили. Иска ми се да го проверя!

— Тъй като това е последният ви ден тук — каза Дерек, — защо не се разходим с конете до източните ливади? Това е най-прекрасното местенце на няколко мили разстояние оттук, а освен това Кърли ми каза преди два-три дни, че няколко юници се скитали в горите нататък, но той не успял да ги открие. Искам да видя сам как стоят нещата. Ще си вземем храна и ще отидем с няколко каубои.

На три часа езда от ранчото, източните ливади наистина се оказаха едно от най-прекрасните кътчета, които Кристофър бе виждал. Ливадите с буйни пролетни треви се редуваха зигзагообразно с гъсти тъмнозелени борови гори.

— Някой разчиствал ли е специално ливадите за пасбища? — попита Кристофър.

— Не — отвърна Слейтър. — В тези ливади просто не растат дървета, макар че ги има в изобилие между тях. Никой не може да обясни това явление, поне доколкото на мен ми е известно. Мексиканците наричат ливадите ceinagas — голямата пасбищна земя. Бедата е, че кравите излизат от тях и обичат да скитат из горите, а там всичко може да им се случи, особено когато са с теленца. Сега нека се разделим на групи, за да претърсим околността. Кристофър, вие се справяте доста добре с ласото. Защо не отидете с Маги до височинката отсреща? Ние с Джени ще се заемем с горичката от другата страна на потока. Бък, ти вземи Ред и тръгнете нагоре по потока. Ще се срещнем отново тук, да речем, след един час.

Групата се разпръсна и Кристофър и Маги се отправиха към покритата е дървета височина, която започваше постепенно от потока. Кристофър вдишваше аромата на новопоникналите треви и силното ухание на боровите дървета. Не само Маги съжаляваше, че си тръгват на следващия ден.

Докато яздеха през дърветата, Маги сякаш поде мислите му.

— Предполагам, утре ще трябва да си тръгнем?

— Трябва да проверим докъде са стигнали нещата с твоя иск за земята. Освен това не мислиш ли, че Луиза вече се е затъжила за теб? Тя е съвсем сама вкъщи и има за компания само слугите и Питър.

Маги се усмихна дяволито.

— Не мисля, че й е неприятно да се усамотява с Питър. Не вярвам да има нещо против да останем тук поне още една седмица.

Преди Кристофър да успее да проумее думите на Маги, неприятна миризма привлече вниманието му. На десетина метра от тях мухи жужаха над малка купчинка мърша в кафяво и бяло. Кристофър се приближи до нея с коня си. Животното изпръхтя и се изправи на задните си крака. Конят на Маги подуши с разширени ноздри миризмата, довеяна от вятъра, и понечи да се върне назад.

— Конете не искат да се приближат към мършата. — Кристофър слезе от коня, подаде юздите на Маги и се приближи към купчинката, като разпъждаше налитащите го мухи. — Това е теленце. Било е съвсем малко. Мъртво е. Изглежда, някакво животно го е ръфало. — Той се отдръпна и се огледа. — Питам се къде ли е отишла майка му?

— Трябва да се опитаме да я намерим!

Конят на Кристофър внезапно подскочи уплашено, изтръгна юздите си от ръцете на Маги и побягна в галоп.

— Какво? — Маги се зае да успокоява коня си и не видя кошмарния звяр, който се бе приближил през гъсталака и вече се бе изправил на задните си крака за скок. Но Кристофър го зърна. И застина от ужас.

— Маги, махни се оттук! Освободи поводите на коня!

При ужасения вик на Маги мечката обърна масивната си глава към нея и изрева.

— Не! — Кристофър изрева не по-малко страховито от мечката. — Тръгвай, Маги!

Пушката, която му бе дал Дерек, беше в калъф, прикрепен към седлото на коня — в този миг поне на една миля разстояние от Кристофър. Маги не носеше оръжие. Двамата бяха с голи ръце срещу мечката.

— Качи се зад мен на седлото! — Маги пищеше и се опитваше да задържи коня.

Макар че беше новак в Запада, Кристофър знаеше, че мечката може да победи и най-силния кон. С двама души на гърба, за него щеше да бъде още по-трудно да спечели битката.

— Върви, по дяволите! Направи това, което ти казвам!

— Не!

Времето летеше. Мечката подгони Кристофър. Той се затича към най-близкото дърво, макар че според него мечката навярно можеше да се изкатери по стъблото дори по-бързо от него. Един излязъл на повърхността корен се заплете в крака му. Земята се надигна срещу него, за да го посрещне; главата му се удари в нещо твърдо, пред очите му се появиха звезди и той усети отвратителния дъх на мечката върху лицето си. Времето сякаш се разтегли и му даде възможност да изпита съжаление, че никога повече няма да види Маги Монтоя, нито да я докосне или да я люби. След това настъпи милостива тъмнина.

Кръвта на Маги се вледени, когато видя как огромната гризли се насочва към Кристофър. Съпругът й нямаше никакъв шанс срещу чудовището, което можеше да убие с един удар на лапата си бик в разцвета на силите му. И тя никога нямаше да опознае мъжа, който се бе оженил за нея. Щеше да стане вдовица, преди да е била истински женена, и топлината, грижата и любовната нежност, които бе успяла да зърне само за миг, щяха да изчезнат завинаги.

Причерня й пред очите. Главата й се завъртя от гняв. Скочи на земята и остави подплашения кон да избяга. Грабна един камък и го запрати към гризлито.

— Пусни го, гадна мечко!

Гризлито завъртя към Маги огромната си глава.

— Махай се! Разкарай се оттам!

Мечката раззина паст с остри зъби и изрева. Маги взе първото попаднало й чепато дърво и го насочи срещу мечката в изблик на ярост. Гризлито изръмжа учудено.

— Махни се от него, гадна дърта кранто!

Мечката махна към дървото с лапа и отстъпи назад. Маги държеше тоягата насочена като копие срещу животното, а със свободната си ръка го подгони:

— Върви си! Хайде!

С едно последно възмутено изсумтяване и с поглед, който ясно издаваше, че според нея нападателката й е откачена, мечката се отдалечи тромаво. Маги се обърна, за да види Кристофър. Той лежеше безжизнен. Гърдите му бяха целите в кръв, кръв се стичаше също по врата и лицето му.

— Господи! — Силите напуснаха Маги. Тя се свлече на земята и зарида.

Девета глава

Теодор Харли бръсна една прашинка от палтото си и продължи да крачи нервно из стаята.

— Колко дълго ще трябва да чакам? — попита той дребничкия човечец, който седеше на също така малко бюро в прекалено малката чакалня.

— Не бих могъл да кажа, господине. — Мъжът дори не вдигна поглед от документа, който четеше. — Трябваше да поискате писмено среща. Губернаторът е зает човек.

— И аз съм зает, дявол да го вземе!

Служителят го измери с надменен поглед. Харли се прокашля и се опита да запази самообладание.

— Аз съм важен човек в Ню Мексико. Губернаторът ще иска да ме види.

— Както вече ви казах, той има среща.

— Кога ще излезе от срещата?

— Трудно е да се каже.

Харли продължаваше да кипи вътрешно.

— Защо не седнете, господин Харли? — Секретарят отново забоде поглед в книжата. — Губернаторът може би ще се забави.

След около час и половина губернаторът Шелдън влезе в приемната.

— Мак Нийли, дайте ми папката на… — Той спря, защото видя Харли. Негово превъзходителство се намръщи, след което се усмихна с престорена учтивост: — Здравейте, господин Харли. Мен ли чакате?

— Той няма назначена среща — поясни Мак Нийли злобно.

— Това не е добре. Кога е следващият ми приемен час?

— Утре.

— Утре ли? — извика Харли. — Губернатор Шелдън, трябва да говоря с вас за това писмо! Знам, че сте много зает човек, но това е изключително важно!

— Но аз тъкмо отивам на среща. Сигурен ли сте, че разговорът не може да изчака до утре?

— Ще ви отнеме само минутка от времето, господине. Уверявам ви!

Губернаторът въздъхна.

— Добре. Заповядайте.

Харли стрелна Мак Нийли с отровен поглед и последва губернатора в кабинета му.

— Предполагам, че писмото, което държите в ръката си, е от кабинета на главния инспектор — каза губернаторът.

— В такъв случай вие знаете за какво става въпрос!

— Разбира се, че знам. Нали съм губернатор. — Шелдън се отпусна тежко на стола зад огромното бюро от полиран орех. От дясната му страна беше флагът на Съединените щати, а от лявата — този на територия Ню Мексико. Библиотеката зад него бе отрупана с трактати върху законите, описания на Американския запад, публикуваните дневници на кампаниите срещу индианците, както и няколко тома американска поезия. Великолепен червен килим облагородяваше дървения под, а тежки завеси в същия тон преграждаха лъчите на яркото слънце. Това беше един впечатляващ кабинет, макар че се намираше във вековна сграда, която приличаше по-скоро на занемарена казарма. — Седнете, Харли. Кажете ми какво мога да направя за вас.