Луиза се подсмихна.

— Да, мила. Не съм вдовица толкова отдавна, че да не си спомням.

Настроението на Маги спадна.

— Тогава сигурно можеш да ми кажеш защо тази сутрин Кристофър се държи като януарска ледена шушулка.

— Той наистина изглеждаше доста официален — съгласи се Луиза замислено.

— След миналата вечер си мислех… Мислех си, че когато жената спи с един мъж, това ги сближава.

Луиза се усмихна съчувствено.

— Магдалена, детето ми, въпреки злините, които си видяла от мъжете, ти все още имаш някакви илюзии. За мъжа сексът е все едно да се почеше там, където го сърби. За него кой го чеше е без значение.

Маги мислеше за пламенните очи на Кристофър, които проникваха до дъното на душата й. Спомни си чувствената му усмивка, нежностите, с които я възбуждаше, гласът, с който й каза, че му харесва.

— Не съм убедена, че е така — възрази тя.

— Трябва да ми повярваш, дете. Ти си омъжена за благороден мъж, който сигурно няма да те бие. Очакваш да получиш голямо богатство и имаш умен съпруг, който ще го управлява вместо теб. Дадено ти е повече, отколкото много други жени получават. Не очаквай чудеса!

Не очаквай любов, така изтълкува думите й Маги. Но откога бе започнала да свързва Кристофър с любовта? Нали едва вчера се зарече пред себе си, че ще накара англичанина да си вземе обратно жестоките думи и ще спаси гордостта си, която той нарани, като заяви на целия свят, че се жени за нея заради земята й? Сега тя искаше нещо повече от реабилитация на гордостта си. Искаше той да я обича.

„Не очаквай чудеса“ — беше казала Луиза. Но чудеса се бяха случвали и преди, припомни си Маги.

Кристофър нареди колата да го закара до „Плаца“. Този ден нямаше конкретна работа в града, затова пък достатъчно задачи го очакваха вкъщи. През последната седмица писмата от неговия адвокат, счетоводител и делови партньор в „Питни енд Талбът оувърсиз фрайт лайн“ се бяха натрупали и чакаха одобрението или отказа му по редица важни въпроси — дали да се поправи, или да се изхвърли един от най-старите и най-незначителни кораби; дали да се продаде собствеността, която бе наследил от чичо си, или да се изчака някакво по-добро предложение; как най-добре да се разреши оплакването на една млада жена, че е била обезчестена от по-малкия му брат Родни.

Амелия Хоторн също му бе писала. Писмото й бе изпълнено е последните клюки и светски новини, който дамите считаха за много важни. Както винаги, тя се тревожеше заради дългото му отсъствие. Ако Амелия беше толкова загрижена за него, защо бе отхвърлила предложението му за женитба преди една година, питаше се Кристофър. Вече не го болеше от отказа й толкова много, колкото когато напусна Лондон, но въпреки това, щом прочете писмото й, усети някаква тежест в сърцето си.

Неприятно беше и писмото от майка му, която се оплакваше от влошаващото се състояние на баща му. Тя се интересуваше от мнението на Кристофър за един млад лекар, с когото той слабо се познаваше. Дали да го наемела за боледуващия херцог? Кристофър знаеше, че в действителност майка му не се интересува толкова от мнението му за компетентността на доктор Холоуей, колкото искаше да му напомни за влошеното здраве на баща му. Цялото му семейство бе съгласно, че мисията му в Америка е необходима, но в същото време майка му искаше той да се завърне в Лондон, за да й помага. Джеймс, по-големият брат на Кристофър и наследник на благородническата титла, беше твърде ангажиран със своите забавления и метреси, за да се занимава със семейните дела, а по-малкият му брат — Родни — се интересуваше само от хазарт и пиене. Сестра му Елизабет беше най-уравновесената от всички, но тъй като беше жена, не можеше да повлияе на другите.

Кристофър се разхождаше безцелно по „Плаца“. Тръгна по една от заснежените улички, които излизаха като лъчи от паметника в центъра на площада. Сега той трябваше да си бъде вкъщи, да седи зад бюрото си в библиотеката, да се занимава със семейните и деловите въпроси и да отговаря на натрупалите се писма. Но в къщата беше Маги, а на него му трябваше известно време, за да се отдели от тази изкусителна и измамна жена. Е, ако искаше да бъде честен, не можеше да я нарече измамна. Беше му казала, че „не го прави с клиенти“ и той сам бе решил да не й повярва. Но кой разумен и интелигентен мъж би повярвал, че кръчмарската танцьорка е девствена?

При тази мисъл Кристофър потръпна. Ако знаеше истината, може би щеше да се контролира повече. Поклати глава и си призна, че самоконтролът му се бе оказал печално недостатъчен. Маги го възбуждаше и съблазняваше преднамерено по начини, които една почтена дама не би дръзнала дори да си помисли. Можеше да изкуши дори самия дявол. Още преди да се оженят, беше усетил, че тя е примамка за неговите не чак толкова джентълменски инстинкти. Единственият начин да предотврати по-нататъшното усложняване на тази история е да държи Маги на разстояние от себе си, реши Кристофър. Дори при това положение щеше да му е необходима воля на светец, за да не я докосва.

Той прекара остатъка от предобеда из магазините, които ограждаха „Плаца“ и се редяха в уличките около нея. Нямаше никакво намерение да купува каквото и да било до мига, в който съзря сребърната огърлица с оникс. Ониксът му напомни за очите на Маги, а полираното сребро сякаш беше направено точно за нейната кожа с цвят на тъмна слонова кост. Той купи украшението, пъхна кутийката в джоба си и си каза, че това е просто един закъснял венчален подарък, нищо повече. Дори в браковете по сметка трябваше да се спазват добрите традиции.

Кристофър прекара следобеда и вечерта в един игрален дом. Обикновено не посещаваше такива места, но този ден изпитваше нужда да се утеши с някакво питие. Откри едно заведение, което беше доста добро за тази част на града. С игралните си маси и бара то му напомняше за „Лейди Лак“ — и за Маги, Всяко проклето нещо му напомняше за нея! Какво трябваше да направи, за да я отпрати там, където й е мястото — една незначителна участничка в сцена, която беше само малка част от неговия живот?

В продължение на час Кристофър седеше сам на масата в компанията на чаша хубаво уиски. Неочаквано един мъж го позна и седна срещу него без покана.

— Лорд… ъъъ… Талбът?

Кристофър се усмихна снизходително.

— Господин Талбът е напълно достатъчно.

— Извинете. Не разбирам от титли.

— Няма нищо. Не може да се очаква един американец да знае тези неща. Всъщност по-малкият син на херцог се нарича „лорд“ само тогава, когато се използва първото му име и никога само с фамилното име.

— Така ли? Доста е сложно.

— Всичко това е дяволски смешно. Започвам все повече да харесвам американската система. Тук хората са господа, госпожи или госпожици.

— Да, за тези неща би могло да се говори доста, предполагам. Между другото аз съм Томас Килгър. Запознахме се с вас на приема у губернатора преди няколко дни и се видяхме отново на обяда по случай вашата венчавка вчера.

— Лицето ви ми е познато. Извинете ме, моля. Обикновено помня добре хората и имената им, но днес съм малко разсеян.

Килгър се усмихна.

— Така се отразява бракът на мъжа. Ще свикнете.

Кристофър се надяваше, че това няма да му се наложи. Преди да са изминали няколко месеца, той щеше да постави океана между себе си и разсейващата го младоженка.

— С няколко мои приятели се питахме дали бихте желали да се присъедините към нас за една игра на покер.

Кристофър се подсмихна.

— Решили сте, че сте намерили един наивник, така ли?

Килгър се разсмя.

— Нищо подобно! Залаганията са ограничени до пет долара. Това е светска игра, не професионална.

— Май никога не съм играл покер.

— Ще се радваме да ви научим.

— Обзалагам се, че точно така ще стане.

Килгър се усмихна.

— Това е част от играта.

Приятелите на Килгър бяха Сайлъс Колби, местен търговец, и Дерек Слейтър, собственик на ранчото Рокинг Ар, което се намираше на един ден езда на север от града. Играеха приятелски. Отмъкнаха на Кристофър само петдесет долара, докато му напълнят главата с тънкостите и стратегиите, които не бяха написани в ръководствата по покер. За учудващо късо време Кристофър започна да печели, а не да губи.

— Най-проклетото комарджийско лице, което съм виждал — оплака се Колби след раздаване, в което Кристофър успешно блъфира с двойка дами срещу три негови петици.

— Господинът има талант — каза Слейтър. — Прави го съвсем естествено.

— Как е възможно човек да е толкова съсредоточен в деня след сватбата си! — изкоментира Килгър с усмивка.

Истината беше, че Кристофър бе напълно разконцентриран. Докато играеха, от време на време на сцената излизаха артисти, които забавляваха посетителите. Два номера се повтаряха. Грациозна млада жена пееше на френски и на английски език с ясен сопран, а четири закръглени момичета подскачаха в някакъв танц, който се състоеше най-вече от високо вдигане на краката. Нито едно от изпълненията не беше вълнуващо като испанския танц на Маги. Напълно облечена, със своите бавни и чувствени движения Маги притежаваше много повече сексуалност от тези момичета е всичките им подскоци и показване на дамско бельо.

В края на вечерта Кристофър водеше с около седемдесет и пет долара. За щастие мъжете, с които играеше, все още се държаха приятелски с него.

— Сигурен ли сте, че никога досега не сте играли покер? — попита го дружелюбно Килгър, след като вече бяха решили да прекратят и да се прибират.

— Играта на карти е често срещано забавление в Англия. Но тази вечер за пръв път играх покер.

Килгър поклати глава невярващо.

— Слава богу, че нямате намерение да ставате професионален комарджия.

— Има по-интересни начини за правене на пари — каза Кристофър с усмивка.

— Радвам се, че мислите така.

— Господин Талбът — намеси се Дерек Слейтър. — Томас ми каза, че вие сте човекът, който ще поеме ранчото на Монтоя на река Пекос.