— Защото току-що беше зърнала красавеца Рьоне с новата му мацка… Какво ли стана с нея?

— Омъжи се. Както направи и Жоел. Но няма бебе. Шантава работа! Сега като го гледам Рьоне и като се сетя как бях полудяла по него навремето…

— По репутацията му, по-точно. Никога не си го обичала това момче. Впрочем ти никога никого не си обичала. Просто си влюбена в любовта, ако искаме да сме точни.

— Какви ги дрънкаш! Обичах Луи!

— Защото ти бягаше. И Пенсон, защото беше жиголо.

— Като стана дума за него, не си ли го срещала случайно красавеца Пенсон? И той бил в Ню Йорк, така разправят. Госпожа Пенсон е превъртяла, само повтаря като курдисана: „Синът ми… Ню Йорк“. Вече си мечтае в долари. Сигурно се е намърдал на топло до някоя богата американка.

— А Жан-Мари? Как вървят нещата с него? — продължаваше да разпитва Мартин.

Жюлиет отпи от шампанското, изрита със замах обувките си, подви крака под себе си и започна да разказва.

За сватбата си. За първите дни и месеци в малкия апартамент на улица „Шерш-Миди“, където Жан-Мари пишел книгата си, а тя ходела на лекции в университета и на стаж в кантората на Фарланд. Илюзията, че си играят на кукли, че се правят на млада двойка щастливи младоженци. Парите вече не били проблем. От време на време Жан-Мари продавал някоя от бабините си картини и двамата си живеели царски месеци наред. Той я обсипвал с подаръци. Показа на Мартин златните си гривни, обеците с рубини и медальона с диамант.

— Всичко това ми е от него. Достатъчно беше да отворя уста и той се втурваше презглава да изпълни желанието ми, дори не чакаше да се доизкажа. Като се сетя само… Каква разлика между него и Луи, и Виртел… от земята до небето.

— Виртел?

— Да, искам да кажа, от ужасната му стиснатост, нали разбираш. Не ми даде стотинка от договора с Шарл Милал, представяш ли си!

— Така, значи…

— Бях се сдобрила с нашите, имах пари, работех. Беше щастливо време. Не си задавах никакви въпроси. Живеех си безметежно, без никакви грижи, мърках доволно като коте…

— Когато… — прекъсна я Мартин.

— Когато… история с мъж, както се досещаш. За разлика от другите ми любовни истории с него се запознах в университета. Нещо като компенсация за четирите години висене там: семейният уют бе взривен! Казваше се Макс, преподавател по международно право, около четирийсетте, красив, умен, женен, обаятелен, привлекателен.

Жюлиет изброяваше на пръсти качествата на Макс с носталгичен тон.

— Хлътнах по него след един бас. Той не можеше да повярва, че истинското име на Сюркуф е Робер! Хванахме се на бас на една вечеря в „Тур д’Аржан“, горе на върха, нали се сещаш… Спечелих баса. Изстреляхме се при звездите и останахме там… известно време. Връзката не продължи дълго, но достатъчно, за да се върна към стария начин на живот. Започнах да лъжа нищо неподозиращия Жан-Мари и да му изневерявам, а той ми вярваше безусловно. Бях бясна, че не си дава сметка, че е сляп и наивен, че вярва на измишльотините, с които го баламосвам.

Тя отново свъси вежди и заприлича на проклета циганка със святкащите си черни очи.

— На теб все ти трябват усложнения. Уморителна си, Жюлиет.

— Започнах да го презирам. Изневерите зачестиха, правех го, където ми падне. Едва ли не, за да го предизвикам. От отегчение. Вършех глупости, само за да ме пипне, да ме уличи в лъжа, но той не виждаше…

— Върна ли се пак при Луи?

— Естествено. Иска ли питане! Един ден се срещнахме съвсем случайно на улицата. Покани ме на „секс закуска“. Подновихме връзката. Нашите си стари отношения: секс до дупка. Разговорите ни се въртят само и единствено около чукане и секс, нищо друго…

— Той как е?

— Неотдавна приключи със снимките на първия си френски филм. Успехът определено му се отразява добре, въпреки че развива все едни и същи теории за любовта. „Влюбването е ужасяваща зависимост. Не искам да страдам, следователно не се влюбвам. Искам да се съхраня цял и ненакърнен, щото, ако те обичам, ще ме оглозгаш до кокал.“ Наизуст ги знам. Писна ми от всичко. Искам да се откъсна, да сложа точка на тези истории, но мисълта да остана сама с Жан-Мари ужасно ме потиска.

Мартин въздъхна.

Бедната Жюлиет! Откакто се познаваха, тя се въртеше в един и същ омагьосан кръг: мъжете, сексът, мъжете, любовта… Омъжи се за Жан-Мари, уж да намери спокойно пристанище, но желанието й за живот отново бе избило. Прати всичко по дяволите. Чукам се, а вие вървете всички на майната ви, и татко, и мама, и Жан-Мари.

— Разбираш ли… Отегчавам се с Жан-Мари. Линея, бавно умирам. Той ме обича прекалено, задушава ме с обичта си. Целият му живот минава през мен. Прекалено е, непосилно е за една-единствена жена! Казвам му го, но той не иска да ме чуе, нехае. Стигнала съм дотам, да си мечтая, че ми изневерява, че желае друга жена…

— Тръгвай с мен за Ню Йорк. Там няма да имаш време за подобни настроения, повярвай ми, там…

— Няма начин. Имам съпруг. Бачкане…

— „Фарланд“ няма ли филиал в Ню Йорк?

— Има, обаче…

Мартин изгледа Жюлиет с тревога.

— Ще живееш при мен. В замяна ще ми помагаш с разходките на кучетата!

Жюлиет облегна глава на рамото на Мартин. Винаги беше изпитвала нужда да черпи от силата на приятелката си. Сега повече от всякога. Бракът не беше изход. Беше го разбрала и напълно осъзнала. Правя само глупости. Действам, без да се замисля, импулсивно. Много харесвах Жан-Мари, докато ми беше само приятел. Но не и като съпруг! Защо се получава така, винаги смесвам нещата, обърквам всичко?

— Не харесвам секса с Жан-Мари — пошушна тя в ухото на Мартин.

— Така и предполагах, глупачето ми, защото, ако не беше така, нямаше да си се увъртяла в проблемите, за които ми разказваш.

Към осем вечерта поднесоха вечерята. Изискана вечеря на свещи под звуците на камерен оркестър. Шейсетината души насядаха на малки маси на моравата. Мартин, Жюлиет и Жан-Мари бяха на масата на младоженците. Бенедикт се усмихваше, лицето й грееше на меката светлина на свещите. Жан Бонер вдигна наздравица за младата си съпруга.

— Не само че няма грешка, ами и умее да говори завладяващо! — отбеляза Мартин, която седеше до Матилд.

— Дори прекалено омайващо — отвърна Матилд. — Мен ако питаш, зет ми е прекалено ловък.

Към полунощ гостите се оттеглиха. Бенедикт и Жан заминаваха на сватбено пътешествие в Италия. Жюлиет покани Мартин да спи при нея, в къщата в Жирен. Мартин отклони поканата. Искаше да остане при родителите си. Определиха си среща на другия ден на обед в „Кафе дю Нор“.



Така започна седмицата, която Мартин си беше отредила да прекара в Питивие, в компанията на родителите си, сестра си, Рьоне и племенницата си Виржини. С вълнение се отпусна в старото си легло.

Както обикновено, родителите й не бяха много словоохотливи, но тя долови, че се гордеят с нея, в деня, в който излязоха на пазар с майка й, защото търговците говореха за живота й в Ню Йорк толкова подробно, сякаш им беше писала писма лично на тях.

— Ти ли си им разказвала тези неща? — обърна се тя към майка си, която сви рамене мълчаливо.

Мартин замълча и не коментира повече.

В Париж отседна на улица „Плант“. Унгрун търсеше нова съквартирантка за стаята на Бенедикт.

— Не искаш ли да се върнеш? — попита тя Мартин.

— Не. Ти не трябваше ли да се прибереш в Исландия при годеника си?

— Да, така се бяхме уговорили. Връщам се там за ваканциите. Само че тук изкарвам толкова много пари, че нали се досещаш…

Мартин отиде на всички представяния на туша за мигли „Рисил“. Унгрун се усмихваше ослепително, зъбите й бяха като бисери, лицето й бе свежо, без никакъв дефект, миглите й бяха дълги и гъсти, цялата сияеше от щастие.

— А той чака ли те?

— Да. Той ме насърчава да остана тук. Твърди, че би било жалко да…

Режина мина да поздрави Мартин. Връщаше се от универсалния магазин срещу сградата на парижкото кметство, беше купила бормашина. Гордо я показа на смаяната Мартин. Бракът й се беше отразил добре. Беше по-розова, носеше съвсем лек грим. Като всички момичета, които се бяха поизпотили, докато си намерят съпрузи, тя непрекъснато повтаряше „ние“, „нас“… Покани Мартин на вечеря у тях.

Шарло беше надебелял. Продължаваше да работи върху формулата на бетона, който щял да измести напълно бетона на Виртел.

— Той натрупа състояние благодарение на моя патент, този отвратителен мръсник!

— Трябва да представите патента си в чужбина — каза Мартин.

— И на мен ми се иска да го направя. Възлагах някакви надежди на Жюлиет и Фарланд, само че тя не одобри брака ми с Режина. Нейсе! Ще й мине. Ще поговорим за това по-нататък.

Една вечер Мартин отиде с такси до кафенето на семейство Брузини.

Пред очите й изникна образът на онази Мартин с дългото палто, седнала на стълбите в очакване, и на устните й заигра лека усмивка. Край. За малко да изкачи няколкото стъпала, да почука на вратата и да попита за Ришар, но се отказа. Това беше минало.

Следващият понеделник си събра багажа и Жюлиет я откара до „Орли“.