Обади й се след седмица. Покани я на вечеря в компанията на други журналисти. Звучи ми като приемен изпит, уплашено си помисли тя.

Следващите седмици отново се видяха, този път обядваха само двамата. Няколко пъти. Тя не бе сигурна дали ще й звънне отново, дали ще се видят пак. Нямаше представа как би могла да се свърже с него. Сигурно имаше друга жена и той не знаеше как да се справи с положението. Бенедикт предвидливо не бе разказала на никого за него. Историята на Емил с Аник Буслен й беше обеца на ухото. След време, неочаквано и напълно изненадващо поканите зачестиха. Най-после, минах изпита успешно, развеселена си каза тя една вечер, правейки няколко танцови стъпки в стаята си. Смея дори да добавя „с отличие“.

След това дойде градинското парти в Люксембургския дворец, седалище на Сената, на което я представи на колегите и приятелите си, и накрая на самия Жак Шабан-Делмас на един коктейл във Военния клуб.

Този ден беше паметен за Бенедикт. Бе равносилен на предложение за брак. Впрочем на следващия ден той официално поиска ръката й. В края на кратък обяд, по време на който обясни как всички разправяли колко била очарователна, „включително и самият премиер“.

И сега вече беше госпожа Бонер. Госпожа Жан Бонер. Гушна се в него. Вече нищо лошо не можеше да й се случи. Той я хвана за брадичката.

— Е, госпожо Бонер, щастлива ли сте?

От гърдите на Бенедикт се изтръгна дълбока въздишка на удовлетворение и тя кимна утвърдително.

— Ще видиш как двамата с теб ще сътворим велики дела — продължи той. — Ще бъдеш до мен и ще видиш, властта ще ми е в кърпа вързана.

— А аз какво ще правя, докато ти вземаш властта? — попита тя, широко усмихната.

— Ти ще бъдеш моята дама, моята посланичка, моята муза. — Той се извърна и виждайки гостите по поляната, я подкани: — Хайде, скъпа, край на танците. Да отидем при гостите ни.

— Един последен танц — примоли се Бенедикт.

— Поръча ли достатъчно шампанско и уиски? Ще стигне ли за всички?

— Да, да. Мама се е погрижила за всичко, направила е каквото трябва. Обичаш ли ме?

— Да.

Той погледна хората, струпани край бюфета, и забеляза Мартин, която оживено разговаряше с Матилд и Розита.

— Разбрахте ли се с Розита? — попита той.

— Да. Ще дойде да работи у нас, на улица „Помп“. Ще напусне къщата на улица „Плант“… Много мило от нейна страна, поне така смятам.

— В неин интерес е. Като гледам, майка ти води оживен спор с американската ти приятелка. Да се надяваме, че тя няма да я подкокоросва. Как мислиш, това заминаване за Париж сериозно ли е?

— Абсолютно.

— Ако бях на мястото на баща ти, нямаше да съм очарован.

Мартин разказваше на Матилд и на Розита за Америка. Матилд, цялата в слух, кокореше очи, протегнала врат. Феминистки събрания!

— Изчетох от кора до кора всички книги, които ми остави. Именно те ми помогнаха да се реша на тази крачка, да отида в Париж… смъртта на Естел също допринесе за решението ми.

Мартин я стисна окуражаващо за лакътя. Не я биваше в излиянията и в съболезнованията.

— Ние тук, във Франция, сме много изостанали — каза тя. — От друга страна, може да е за добро, защото според мен американските феминистки са прекалено крайни. Наистина водят ожесточена битка с мъжете, стиснали ножа между зъбите.

— Същото ще стане и във Франция. Тук нещата пристигат с десетина години закъснение! — твърдо заяви Матилд.

— Най-странното е, че успях да си намеря работа, именно благодарение на борбата на жените!

— Какво чувам, борбата на жените! Никак не си се променила — прекъсна я Жюлиет, врязвайки се между Матилд и Мартин. — Добър ден, Розита.

— Вие дбете с Мартин се държахте ужасно в църкбата!

— О, мила моя Розита, толкова бяхме щастливи, че сме отново заедно. Не можехме да сме тихи като мишлета.

— Ама ти къде беше? Търсих те навсякъде — попита Мартин.

— О, после ще ти обясня. Значи, си си намерила работа?

— Да, благодарение на една стачничка-феминистка. Отидох с моята група жени на протест в една рекламна агенция в Манхатън срещу несправедливото заплащане на женския труд. Бяхме си окачили на вратовете транспаранти и блокирахме входа на сградата. Шефът слезе при нас и ни покани да поговорим в кабинета му. Държа се изключително любезно, записваше си исканията ни. След като си тръгнахме, аз се върнах и го попитах защо се е държал толкова мило с нас. Знаеш ли какво ми отговори?

— Че искал да му се махнете от глабата и тоба е било най-лесният начин — намеси се Розита.

— Не позна. Не ми пука за исканията на феминистките, заяви той, но женското движение ме интересува. Жените са консуматорки и искам да знам какво мислят, какво ги вълнува. Без секунда колебание му отвърнах, че искам да му сътруднича, че през целия си живот съм работила, в супермаркет при това, с една дума, омаях го с приказки и той ме взе на работа! Започвам другия понеделник. Само дето го метнах. Документите ми не са наред. Имам студентска виза, не работна. Ще се наложи да се размърдам и да уредя положението си, без да се помайвам!

Жюлиет изръкопляска. Матилд подсвирна от възхищение, но веднага посърна и дълбоко въздъхна, сякаш подвизите на Мартин изравняваха нейното смело начинание със земята.

— А вие сте истинско чудо — обърна се Жюлиет към Матилд, понеже долови разочарованието й. — Погледнете майка ми например, и я сравнете с вас. Тя стои и чака животът да отмине. Вие поне…

— Родителите ти тук ли са? — попита Мартин.

Жюлиет вирна брадичка в тяхна посока.

Господин Тюил говореше с Жан-Мари, а госпожа Тюил, с шапка на жълти и сини цветя, стоеше малко зад тях.

— Добре, но сега ви оставям — каза Матилд. — Отивам да се погрижа за гостите си, както се изразяват в учебниците по етикеция.

— Аз пък отибам да седна, краката ми се подгъбат от умора — заяви на свой ред Розита и последва Матилд.

— Откакто го избраха в общинския съвет, татко се е надул като пуяк — отбеляза шепнешком Жюлиет, поглеждайки към господин Тюил.

— А с тях как вървят нещата, сдобрихте ли се? — продължи да разпитва Мартин.

— Горе-долу. Подписахме договор за ненападение. Освен това сега съм женена жена и не се налага да се съобразявам с техните желания. Май това е единственото положително нещо в брака.

— Няма да е зле да споделиш това с Бенедикт — посъветва я Мартин.

— О, Бенедикт! При нея нещата стоят съвсем по друг начин…

— Жюлиет, ще ти бъда признателен, ако не ме оставяш сам с родителите ти — помоли я Жан-Мари, след като се присъедини към нея и Мартин.

— Никой не те е карал да си говориш с тях.

— Родители са ти все пак. — После се обърна към Мартин: — Харесва ли ти Америка?

Жан-Мари не се беше променил. Все така чернокос, елегантен, непринуден. Кърпичката в малкото джобче на сакото в тон с вратовръзката, риза с малки копченца на яката, отлично скроен синьо-зеленикав костюм. Свеж и розов. Недосегаем за стрелите на Жюлиет.

За разлика от него Жюлиет беше помръкнала, поизгубила от блясъка си. Непрекъснато бърчеше вежди, неприятен тик, който й придаваше зъл вид. И все потриваше върха на носа си.

— Оригинален въпрос, чудя се как ти хрумна това за Америка! Не може ли да ни оставиш двете самички, от две години не сме се виждали! — избухна Жюлиет.

На Мартин й дожаля за Жан-Мари.

— Трудно е да се обясни накратко. Да кажем, че не е това, което си представях от тази страна на океана, но въпреки всичко е интересно.

— Твоите родители не са ли поканени? — прекъсна я Жюлиет.

— Не, очевидно не са достатъчно представителни.

— Гостите са изключително грижливо подбрани… заради положението на Жан Бонер — опита се да замаже положението Жюлиет.

— Да, ама са поканили Розита — отбеляза Мартин.

— Защото Жан Бонер има нужда от нея — обясни Жюлиет.

Хванал Бенедикт под ръка, Жан Бонер стоеше сред група млади мъже. Всички говореха високо, смееха се гръмогласно, имаха зализани оредели коси и бяха добре закръглени, сигурен признак за близките им отношения с властта.

— Не й обръщай внимание, Мартин — намеси се Жан-Мари. — От известно време Жюлиет вижда навсякъде само злоба и лошотия.

— О, я ни остави на мира… Идваш ли, Мартин, ще се свием в някой ъгъл, искам да ми разкажеш всичко, ама всичко, от игла до конец.

— Добре, оставям ви — кимна Жан-Мари и се отдалечи с ръце в джобовете.

— Много си гадна с него! — отбеляза Мартин с въздишка.

— Не мога повече! Брак! Не искам да чувам тази дума, честно ти казвам.

Тя наду бузи и изпусна дълбока, покъртителна въздишка, вдигайки вежди.

— Не прави така, приличаш на разлютена циганка — пошегува се Мартин и я ощипа лекичко по бузите.

Отидоха да седнат вътре в къщата и пътем Жюлиет грабна бутилка шампанско и две чаши.

Настаниха се удобно в креслата и Жюлиет подзе:

— Седях точно тук, в този фотьойл, преди четири години, когато взех решение да се махна от Питивие и да завладея Париж.