— А Жан-Мари?

— Ще дойде за приема. Не си пада по църковните церемонии.

Една възрастна леля на Бенедикт се обърна, смръщила вежди, и те млъкнаха. В църквата седнаха една до друга. Жюлиет веднага грабна ръката на Мартин и я стисна много силно.

* * *

Матилд наблюдаваше дъщеря си, седнала пред олтара в дългата си бяла рокля, със спуснат воал върху сплетената и свита на кок коса. Не ми харесва русата й коса, кървавочервеният й маникюр и прекалено слабата й фигура. И тя заприлича на всички останали, стана една от многото млади жени, сякаш излезли от един калъп. Въпреки това с ръка на сърцето отбеляза, че рядко бе виждала Бенедикт толкова лъчезарна, сияйна и преливаща от щастие. Откакто Жан поиска ръката й, тя не изпадаше в мрачни настроения и не избухваше в сълзи по най-дребния повод. А може би беше помъдряла след внезапната смърт на сестра си? Естел. Преди три години баща ти теб заведе до олтара.

Мисълта за дъщеря й не излизаше от ума на Матилд. Но вместо да я обрече на мъка и самота, смъртта на Естел породи в нея страхотно желание за живот. Изпълних поетите ангажименти. Най-малкият вече завърши гимназия и си взе успешно зрелостните изпити… Възнамерявам да се установя в Париж. Сама. Да продължа образованието си.

Тя наклони глава и видя Мартин, която седеше до Жюлиет. Непременно трябва да си поговори с Мартин.

Жюлиет продължаваше да стиска ръката на Мартин, която се изненада и направи опит да се освободи, но Жюлиет не я пусна.

— Остави ме. Приятно ми е да те държа за ръката — прошепна тя.

— Дръж ме, че няма да остана дълго време, летя обратно след седмица.

— Защо?

— Намерих си работа в една рекламна агенция! Започвам следващия понеделник! Освен това съм си взела билет за чартърен полет… Много зор видях, докато събера пари да си го купя!

Жюлиет се нацупи.

— Непременно трябва да си поговорим.

— Станало ли е нещо? — попита Мартин.

— Ще ти обясня.

— Нещо сериозно ли е?

— Сложно, бих казала… Нали знаеш, винаги съм вярвала повече на теб, отколкото на себе си.



Бенедикт откри танците с баща си.

На моравата пред къщата бяха поставили естрада за наетия оркестър и от двете страни на дансинга бяха подредили маси с бели покривки, спускащи се до земята. Сервитьори в бели сака и папийонки, застанали чинно до масите, се грижеха за напитките и храната. Гостите започнаха да се разпръскват из градината с чинии с хапки и чаши в ръце, търсеха пейка или стол да поседнат на сянка.

Вечерта господин Тасен даваше официална вечеря на свещи и беше предвидил камерен оркестър.

— Щастлива ли си, дъще?

— О, да, татко, безкрайно…

Той притисна Бенедикт още по-плътно до гърдите си. Искаше да й зададе хиляди въпроси: Бях ли добър баща? Какво забравих да ти дам, какво ти е липсвало през тези години? Но не се осмели.

— Искам да знаеш нещо: винаги ще бъда до теб, каквото и да се случи.

— Да, мили татко. Знам. Няма нужда да ми го казваш.

Той се засмя смутено. Беше ненадминат в приказките, когато ставаше въпрос за служебни дела, но се заплиташе и онемяваше, ако трябваше да разговаря с близките си хора.

Валсът приключи, той се поклони пред Жан, потънал в разговор с господин Жьоне, кметът на Питивие, и тържествено му предаде дъщеря си.

— Сега е ваш ред, Жан.

Жан прегърна Бенедикт през тънката талия, притегли я до себе си и продължи да разговаря за разширяването на завода „Гренгоар“.

Просълзен, Жилбер Тасен извърна глава, за да не забележат дъщеря му и зет му напиращите сълзи.

Потърси с поглед жена си.

Допреди два дни двамата имаха последен спор относно желанието й да заживее в Париж. Този път го предупреди, че намерението й било сериозно, и той я помоли за отсрочка от два дни, за да го обмисли. Прекрасен ден, каза си той, оставам едновременно без жена и без дъщеря.

В известен смисъл разбираше желанието на Матилд. Когато се ожениха, тя беше само на осемнайсет. Цели трийсет години единствената й грижа бяха домът и децата, без нито един свободен миг. Той й вярваше. Тя не искаше да се махне от Питивие, за да води разхайтен живот в Париж.

Откри я в кухнята да дава някакви разпореждания на Мари, възрастната им прислужница.

— Ще поднесем аперитив и чак тогава, в никакъв случай преди това, едва тогава може да разчистите масите и да редите приборите.

Жилбер Тасен откъсна Матилд от домакинските й задължения и я завъртя на дансинга.

— Полудя ли, Жилбер — засмя се Матилд. — Да не си на двайсет години! Може би се готвиш да ме отвлечеш?

— Не ми липсва желание да го сторя, много добре го знаеш.

Матилд учудено го изгледа и го докосна леко по яката на фрака.

— Матилд, мислих за онзиденшния ни разговор…

— Смяташ ли, че моментът е подходящ да повдигаме темата?

— Да. Да. Защото сега съм с бистра глава, утре може да не съм в състояние. Искаш да отидеш да живееш в Париж, нали така?

Матилд кимна със сериозно изражение.

— Не твърдя, че съм във възторг от решението ти — продължи Жилбер. — Ще се наложи да организирам живота си по нов начин, но… си припомних какво си говорихме двамата, когато реших да напусна банката и да се захвана с бизнес.

— Да. Бяхме седнали една вечер точно тук, в градината.

— Тогава ти ме подкрепи. Можеше да се уплашиш, но не, подкрепи ме. Затова сега е мой ред да ти кажа: „Заминавай, живей си живота, аз съм до теб!“.

Не е зле, каза си той. Вътрешно беше доста доволен от импровизираната си кратка реч.

— Наистина си чудесен, скъпи. Нали знаеш, че не го правя напук на теб, в смисъл да ти връщам за нещо, правя го за себе си.

— Знам, ясно ми е. Ще се връщаш ли у дома през уикенда при стария си съпруг?

— Обещавам.

Тя се притисна до него и огледа градината, къщата, окъпана в светлина и обрасла с беседкова лоза, в която беше прекарала толкова години.

— Искам да се запиша да следвам.

— Да следваш!

— Да. Да следвам история на изкуството.

— Да не би да искаш да ми създадеш комплекси, така ли да го разбирам?

— По-скоро да почувствам как ми поникват криле!

Музиката спря. Матилд и Жилбер останаха на дансинга. Тя се облегна на ръката на мъжа си и поглеждайки Жан и Бенедикт, които се целуваха, въздъхна:

— Надявам се двамата да имат също толкова успешен брак като нашия…

— Не всеки има късмета…

Матилд го погледна закачливо. Очите му блестяха дяволито, сякаш беше хлапе, което се готви да извади от джоба си прашка и да счупи стъклото на нечий прозорец.

— … да срещне жена като теб!



Затворила очи, Бенедикт се въртеше в ритъма на валса в прегръдките на Жан, сякаш искаше да запечата завинаги мига на това върховно щастие. Никога вече няма да изпитам подобно чувство. Не е възможно. Никога вече…

След като Емил я напусна, смяташе, че животът й е свършил. Всяка минута, прекарана в редакцията на „Фигаро“ под погледа на колегите, беше непосилно изпитание. Излезе в отпуск по болест и се възползва, за да предложи услугите си на една телевизия. Откровено се изненада, когато я назначиха като репортер. Абсолютно необяснимо, поне това бе личното й мнение. Получи се съвсем неочаквано, нямаше старание от нейна страна да омайва когото и да било, просто я назначиха, ей така, от раз! Прочетоха материалите, които им занесе, събрани в една голяма папка, и взеха, че я назначиха!

Откакто се раздели с Емил, вече не изрусяваше кичур от косата си, който да пада над очите й, придавайки й загадъчен поглед, отказа се и от кръшната походка. Държеше се много по-резервирано. Едва ли не свенливо. Тази история бе нанесла сериозен удар на самочувствието й.

Работата я увлече. Научи се да работи в екип с оператор и тонтехник, да говори пред камерата в продължение на минута и трийсет секунди или две минути и десет секунди, в зависимост от темата на репортажа.

В началото й даваха само женски теми: модни колекции, кичът като явление, мюзикълът „Исус Христос суперзвезда“, смъртта на Коко Шанел или на Фернандел. После я преместиха в редакция „Политика“ — там й възложиха да отразява заедно с трима колеги посещението на Леонид Брежнев във Франция. Отново преживя възбудата от командировката си в Ирландия с Емил. Запозна се с Жан Бонер, когато я изпратиха да напише материал за младите хора от екипа на Жак Шабан-Делмас.

Трийсетгодишен, неженен, отличен тенисист, той ентусиазирано разнасяше папките със задачите като ракета за тенис. Често ходеше да танцува в „Джимис“ или в „Кастел“. Съгласи се да й даде интервю.

Имаше пронизващи сини очи, ослепителна усмивка, чуплива руса коса, непрекъснато кръстосваше и разкръстосваше дългите си крака. Един пораснал Малък принц. Когато се замислеше, почукваше с нокти по зъбите си и повдигаше горната си устна, сякаш се готвеше да хапе…

Темата на интервюто й беше за ролята и съдбата на политиците. След като приключиха, той й поиска телефона.