Тези разсъждения й помагаха да надмогне спомена за мъжа с беглата усмивка, проблясваща като светкавица. Успя да се пребори с цената на неимоверни усилия и раздираща болка. Сигурно така се чувстват родилките. Болки, контракции, кратък отдих, отново болки и нова пауза, за да си поемат дъх, и така, докато се появи бебето на бял свят. Беше се преборила с омразата, престана да го чака, престана да очаква нещо от него. Едно само не можеше да проумее: защо, след като си бе тръгнал, тя не изпитваше желание да легне с друг мъж?

— Опитай с жена — предложи й едно момиче на събирането у Пати.

— Не си падам по жени — отвърна Мартин. — Предпочитам мъжете.

— Тогава стани бисексуална — намеси се Пати, която страдаше по един мъж и се утешаваше в обятията на една жена.

— Не…

— Страшно сте консервативни, това французойките, ей! Ако продължаваш в този дух, никога няма да се излекуваш.

— Пуши трева. Ще ти мине — предложи трета.

Ужасно ме дразнят с желанието си да откриват безотказен лек за всеки проблем!

Независимо от това, редовно посещаваше женските сбирки. Някои от присъстващите бяха твърдо решени повече да не се изрусяват в знак на съпротива срещу „доминиращата мачистка идеология“, защото било общоизвестно, че мъжете биха искали всички жени да са блондинки. Те разхождаха изрусените си коси с прорасли тъмни корени, горди с този отличителен белег. Джейн Фонда и тя се беше върнала от Виетнам тъмнокоса. Бракът й с Роже Вадим беше минало. Секссимволът Барбарела изгоря на кладата на борбата за равнопоставеност между половете.

Франция й липсваше. Липсваха й Питивие, Париж, улица „Плант“, Жюлиет, Бенедикт, родителите й, дори Жоел и красавецът Рьоне…

Спомни си за писмото и извади плика от джоба си. Познала беше, уведомяваха я за нещо. Огледа се за улична лампа, за да може да го прочете, и задърпа каишките на Хъни и Шугър натам.

„Госпожа Дьо Бомон, вдовица на господин Мишел дьо Бомон,

госпожа Тасен, вдовица на господин Албер Тасен,

господин и госпожа Клод Бонер,

господин и госпожа Жилбер Тасен

имат честта да ви съобщят за сватбата

на своите деца и внуци

Бенедикт и Жан,

която ще се състои на 1 юли 1972 година

в църквата на град Питивие.“

— По дяволите, какво се мотаят тия отпред!

— Явно има задръстване заради уикенда — предположи Мартин.

Наложи се беемвето да намали. Изнервеният водач се опитваше да слаломира между спрелите автомобили почти броня до броня. В съботната сутрин движението по южната магистрала беше особено натоварено и по радиото предупреждаваха, че ще бъде така до пункта за плащане на пътната такса.

— Е, хубава работа! Ако задръстването започва още оттук, кой знае докога ще се влачим. Има опасност сватбената церемония да се състои без мен.

— Трудно ми изглежда.

— Проверете в куфара ми на задната седалка дали не съм забравил бутонелите си.

Мартин порови из вещите му и откри на дъното една кутийка — там бяха.

— Тук са — успокои го тя.

— Не, не е истина… Погледнете този тъпанар със ситроена!

Жан Бонер рязко завъртя волана и изпревари отдясно, после се върна обратно в своята лента, принуждавайки нещастника да набие спирачки, за да не се размаже в мантинелата.

— На всичко отгоре някаква чернилка! Защо ли се учудвам. Научил се е да шофира, докато е пасъл козите!

Сутринта, когато дойде на „Орли“ да я посрещне, първото й впечатление беше за много възпитан и привлекателен млад мъж. Висок, слаб, синеок, с трапчинки. Правилни черти, с една дума — хубавец. Ходеща реклама на Младия чаровник. Извини се за закъснението, като видя трохите от кроасаните, които Мартин бе хапнала с трите си кафета. Тя го успокои, нямало страшно. Важното било, че са се срещнали. Беше облечен изцяло в сиво. Готов за сватбената церемония.

Подръпна ръкава на сакото си и закова поглед в пътя. След малко попита:

— Колко стана часът?

— Дванайсет и половина.

— Боже мой! Церемонията започва в един! Няма начин да стигнем навреме.

Мартин би предпочела да е пристигнала няколко дни преди уречения ден, но се бе наложило да остане до последния момент в Ню Йорк заради важна среща, планирана за петък. Затова взе нощния полет. Като си помисля само, станала съм истинска делова жена. Поне имам такава програма, разчетена до минутата, а съм едва в началото. Успях да си намеря бачкане. Сега ще трябва да се размърдам, за да си уредя документите, каза си тя, стискайки палци зад гърба си. Попита, за да наруши мълчанието:

— Как се запознахте с Бенедикт?

— Тя не ви ли разказа?

— Не. Не е много по писмата. Драсна ми само няколко реда, за да ми съобщи колко е щастлива. А и решението да се ожените дойде доста бързо.

— Аз правя всичко бързо. Това е девизът ми.

— Бързо и добре?

Той й хвърли един закачлив поглед.

— Не намирате ли, че Бенедикт е направила правилния избор?

— Не исках да кажа това.

— Дванайсет и половина ли казахте?

Мартин кимна. Той включи радиото и веднага го загаси.

— Жалко! Изпуснах новините. Исках да разбера дали Шабан е подал оставка. Май не е. Ще изчака следващия министерски съвет.

Бенедикт й беше писала, че е адвокат от екипа на Жак Шабан-Делмас. Запознали се, когато я изпратили да го интервюира. Любов от пръв поглед. Шест месеца по-късно й направил предложение. Истинска вълшебна приказка.

— Приятелката ви много се е променила, ще видите.

— В какъв смисъл?

— Станала е истинска жена, по-зряла, по-красива.

— Благодарение на вас?

Той се усмихна скромно.

— Не твърдя подобно нещо.

Колата беше почти спряла.

Дълга колона автомобили се бе проточила между Рис-Оранжис и Еври. Колко са мънички френските коли, помисли Мартин, сякаш са детски играчки. В едно от писмата си баща й беше написал: „Американците може да имат дълги автомобили, обаче имат къса памет“. Така и не можа да свикне с мисълта, че дъщеря му е отишла да живее в противниковия лагер.

— Не може да бъде. Сигурно е станала катастрофа — каза Жан Бонер.

Мина доста време, колите не помръдваха. Бяха спрели плътно една до друга, броня до броня. По-нататък зърнаха в канавката две смачкани коли, буквално влезли една в друга, по шосето имаше следи от гуми, кръв, натрошени стъкла. Отстрани, на носилка лежеше тяло, покрито с чаршаф. Виждаха се само краката, обути в маратонки. После и те се скриха зад затръшнатата врата на линейката.

Колите забавяха ход, после спираха, и пътниците, изкривили вратове, оглеждаха любопитно мястото на катастрофата, преди да го отминат.

— Уф — въздъхна Жан Бонер, — прав бях, станала е катастрофа. Ако натисна газта до дупка, ще стигнем навреме.



Мърморейки, Мартин се преоблече в тоалетната на една бензиностанция. Ципът на синьото й костюмче се беше повредил. Ох, пак съм надебеляла. Това е от сладоледите и фъстъченото масло. Сега съм грозна и дебела. Жан Бонер никога нямаше да ми предложи женитба.

Изминаха последните километри в мълчание, съсредоточени в следващите един подир друг остри завои.

Мартин нямаше настроение за разговори, развълнувано оглеждаше ширналите се поля, които помнеше от детството си, островърхите църковни камбанарии на всеки кръстопът, малките лъкатушни пътчета през полята.

Когато излязоха на площад „Мартроа“, сватбеният кортеж чакаше пред църквата.

Времето беше хубаво и някои гости бяха насядали на пейките, обърнали лица към слънцето. Други седяха на халба бира или чаша червено вино на терасите на кафенетата наоколо, свалили саката си, навили ръкави. Трети пък крачеха по площада, поглеждайки нервно часовниците си.

Жан Бонер се извини на висок глас пред всички присъстващи, целуна мимоходом Бенедикт и подавайки ръка на майка си, зае място зад булката и баща й.

Мартин едва успя да се разцелува с Бенедикт. Притисна я в обятията си и с изненада установи колко лека и ефирна беше младата жена. Отдръпвайки се леко, забеляза, че се е изрусила, станала беше истинска блондинка. Едва я пусна от прегръдките си и почувства някой да я дърпа за ръката — Жюлиет. С порасналата си буйна коса беше заприличала на истинско диваче. Прониза я с дълбоките си черни очи като с меч. Беше забравила пламтящия, изгарящия поглед на Жюлиет. А може би бе станал още по-пламенен след двете изминали години?

— Кога пристигна? — пошушна Жюлиет, включвайки се на свой ред в шествието.

— Днес сутринта. На „Орли“. Жан дойде да ме посрещне.

— Как го намираш?

— Много е рано да се каже. А ти?

— По-скоро сладък. Но не го познавам достатъчно. Сега вече не живея на улица „Плант“ и не се виждам толкова често с Бенедикт.

— Те още ли живеят там?

— Да. Унгрун и Бенедикт. С още едно момиче, приятелка на Бенедикт от телевизията. Много е приятна. Тя също е поканена, ще се запознаете.