— О…

— Непременно, непременно ще ти ги върна.

— Не се притеснявай.

Останала съм без пукната пара. Понятие си нямам откъде ще намеря пари за наема, храната, следването, дрехите…

— Ами това исках да ти кажа и да ти пожелая весела Коледа!

— Весела Коледа! Доскоро!

Затвори, умърлушена. Това момиче, което срещнах съвсем случайно, се сети да ми пожелае весела Коледа. А другите, с какво толкова са заети? Сигурно клюмат пред телевизора, мърморейки недоволно, татко се е натъпкал и смуче антиацид, мама разпределя останалото ядене в кутии и ги реди в хладилника. Ами Луи? Дали не е в леглото с момиче?

Мартин прекъсна самосъжаленията на Жюлиет и негодуванието й от неблагодарността на близките й и се провикна: „Дванайсет часа, точно дванайсет е“. Шарло угаси лампите и запали свещи, Бенедикт сложи на грамофона плоча с коледни песни, Режина и Унгрун коленичиха до елхата.

Шарените опаковки се разхвърчаха из стаята, момичетата припряно разкъсваха връвчиците и развълнувани се надникваха. Отваряха пакетите и от всички страни се чуваха възторжени възклицания. Шарло правеше снимки, кучето Шоколад търчеше из хола и разкъсваше със зъби опаковъчните хартии. Жюлиет хареса най-много подаръка си от Мартин: кръгъл медальон с гравиран девиз на гърба: „Когато искаш, можеш“. Жюлиет я разцелува.

— Това е приятелски шут отзад, нали? — попита тя.

— Това е за дните, в които ще се чувстваш кофти, а аз ще съм далече — обясни Мартин.

— Не мога да свикна с мисълта, че след осем дни няма да си вече тук!

— След пет, мила моя! Искам да посрещна новата година там!

Жюлиет й бе купила пълните съчинения на Монтен в луксозната поредица „Плеяд“. Мартин подскочи от радост и завря нос в книгата. Искаше да усети мириса на прекрасната книга.

— Чудесно, така ще си поддържам френския.

Жюлиет и Мартин поднесоха на Бенедикт общ подарък — голям флакон тоалетна вода и парфюм в елегантна аерозолна опаковка.

Купчината под елхата почти се беше стопила, а Шоколад продължаваше да влачи напред-назад шарените хартии. Шарло се беше издокарал с подаръците си: пуловер, шал, ръкавици, чорапи, подбрани в една цветова гама. Подарък от петте момичета.

— Човек ще реши, че живея в неотоплявана къща! Прекалявате, момичета.

— Не знам, никога не съм ходила у вас — кокетничеше Режина.

— Видя ли подаръка на Жан-Мари? — попита Бенедикт.

— Не — отвърна Жюлиет, — какъв подарък?

— Той мина тъкмо когато бяхме в банята, и помоли Режина да ти предаде някакъв плик точно в полунощ.

— Ужасно романтично — прошепна Мартин.

— И къде е този плик? — попита Жюлиет.

Режина го била сложила под елхата при другите подаръци, но се оказа, че го няма там.

— Тю, да му се не види! Помогнете ми да го потърсим — завайка се Жюлиет.

— Сигурно Шоколад го е замъкнал в някой ъгъл — предположи Шарло.

Започнаха да обикалят из хола на четири крака, надничаха под мебелите, преровиха хартиите, разопаковаха отново подаръците си, да не би пликът да е попаднал в някой от тях.

— Може да е чек — опита се да налучка Мартин.

— Или златна верижка — продължи с догадките Режина.

— Или любовно писмо — замечтано прошепна Унгрун.

Почти бе уцелила.

Когато Жюлиет отвори плика, който Шарло откри в кухнята до купата с храна за кучето, от него изпадна лист с написани няколко думи: „Жюлиет, обичам те, искаш ли да се омъжиш за мен?“.

Глава 10

На другата сутрин Жюлиет се втурна у Луи. Той отвори вратата рошав, полусънен, намусен. Тя го подмина и влезе, без да му обърне нула внимание.

— Сам ли си? — попита.

— Да.

Точно тогава от кухнята се чу шум.

— Лъжеш…

— Не, кълна се, сам съм. Иди да провериш.

— Може ли да седна?

Тя се тръшна на продъненото мърляво канапе.

— Омъжвам се.

— Аха…

— Снощи го реших.

— И за кого?

— За Низо.

— Младичкият спретнат и розовичък журналист от „Фигаро“? Чудесно.

— Само това ли ще ми кажеш, не те ли интересува?

— Ами какво да ти кажа… Съпруга, прислуга, заслуга… всичко е до време.

От кухнята отново се чу шум, този път трясък на счупени чинии. Жюлиет стреснато подскочи.

— Сигурна съм, че има някой!

— След като ти казвам, че няма никой! Върви да провериш, ако искаш. А пък аз ще взема да си сипя един скоч, да се чукна с младоженката.

— Скоч по това време, да не си полудял!

Той си сипа, седна, прокара пръсти през косата си и отпи от чашата.

— Кога ще бъде сватбата?

— Възможно най-скоро. След месец, месец и половина. Сватбата ще направим в Питивие, а тържеството в къщата в Жирен.

— В която се претрепах от бачкане това лято? Ако бях знаел…

— Значи, все ти е тая, че се омъжвам?

— Това си е твоят живот, пиленце. Правиш каквото си искаш с него.

Да му се не види! Ужасно ме цепи главата… Пак обикалях нагоре-надолу цяла нощ. Писна ми да се размотавам насам-натам.

— Не ти пука, така ли? — невярващо повтори Жюлиет.

— Не ми пука. Ще ме запазиш като любовник, така ще си уредена отвсякъде, и с татенце, и с любовник.

Той потърка лице с две ръце и вдигна глава, гледайки я тъпо.

— Хубаво… добре. Това ли е, което имаше да ми казваш? Защото аз трябва да си полегна все пак и да се опитам да поспя.

Жюлиет скочи от канапето, беше бясна.

— Ти си една кръгла нула, нещастник такъв, с вечните ти истории за пиене и чукане. Наистина се чудя какво толкова съм видяла в теб.

— Не се отричай от благодетеля си! — изхили се подигравателно Луи, надигайки чашата. — Този, който те изстрелваше при звездите!

— Защото се гордееш безкрайно със сексуалните си подвизи? Нещастен тип! Ти си като навирил опашка паун, направо си жалък!

Май беше улучила право в целта. Очите му потъмняха и той отвърна:

— Нещастният тип ти казва да се омиташ… хайде, изчезвай!

— Погледни се, жалко недоносче с жалка физиономия на недоспала костенурка!

След като не можеше да пробие бронята му с любовни думи, щеше да го стори с ругатни и обиди. Всеки с номера си.

— Изчезвай, или ще ти го начукам на сухо, овалян в пясък!

Беше забравила, че той нямаше равен в ругатните.

— Отвратителен си, Луи Гаяр, гнусен си… Мразя те. Мразя те.

Най-после оставяше гневът й да се отприщи. Откакто се бе запознала с Луи, постоянно се контролираше, въздържаше се да не прекали, с дума или с жест, от страх да не го изгуби. Стараеше се да не проявява ревност, чувство за собственост, сантименталност, да не се натрапва, да не проявява любопитство… Да го оставя да диша спокойно, а тя да си поема въздух между две тиради на Гаяр, две сцени на Гаяр, две прегръдки на Гаяр.

— Искаш ли да чуеш моето мнение? Ти си един подлец, който се пука от шубе… Шубе от любовта, шубе от момичетата. Предпочиташ да чукаш разни проститутки и долни курви, които забърсваш нощем от улицата, да ги омайваш с дълбокомислени тиради и дрънканици, вместо да изградиш нормални отношения с нормален човек. Защото те е страх, Луи, страх те е. И защото аз съм тази, от която се страхуваш…

— Никога нищо не съм ти обещавал. Не съм искал нищо от теб. Тъкмо обратното, винаги съм казвал истината. Само дето винаги така се получава с истината, никой не хваща вяра. Странна работа. Когато дърдориш лъжи, хората ти вярват. Обичам те, ще те обичам цял живот, обичам само теб, само ти ме възбуждаш… Ей такива приказки се харесват. Красиви, благородни, ласкателни. Истината обаче…

— Твоята истина е само алиби, за да минеш покрай живота, за да не го изживееш този живот!

— А твоят брак, той алиби за какво се явява? За да си плащаш наема и чорапогащите?

— Мръсник, ти си мръсник, Луи Гаяр, долен, гаден мръсник!

Жюлиет изкрещя дивашки последните думи, обзета от истерия, която превърна безсилието й в неистов крясък. Идеше й да се нахвърли отгоре му с юмруци, с шамари, да му издере очите. Загърна се плътно в палтото си и тръгна към вратата.

Точно в този миг от кухнята един писклив глас изкряска:

— Мръсник, Луи Гаяр, мръсник…

Тя се обърна и закова поглед в Луи.

— Знаех си, че там има някой, знаех си.

Той сви рамене и поклати глава.

— Никой няма, писна ми, отивам да си легна.

Тя реши да се увери. Отвори рязко вратата на кухнята и се озова очи в очи с един папагал. Шарен един такъв, червен, зелен, жълт, виолетов, който също се стресна и кацна върху кафеварката. Наклони глава на една страна и се приготви за раздумка.