С толкова много пари ще мога да се върна в Исландия по-бързо, размечта се тя. Ще седя на касата в магазина и ще раждам деца.

Подаръците бяха натрупани под елхата. Куп големи и малки пакети, опаковани в шарени хартии. Жюлиет непрекъснато се навърташе покрай елхата, опитвайки се да отгатне кои са нейните.

— Кога ще ги отворим? — попита тя за трети път.

— Точно в полунощ! Ужасно си досадна! — отвърна Мартин.

— Само не ми казвай, че подаръците не те интересуват!

Дори не подозираш колко си права, отговори й наум Мартин. От сутринта живееше с една надежда. Надеждата Ришар да се върне, да почука на вратата и да се появи, когато стрелките на часовника спрат на дванайсет. Знаеше, че тази надежда е абсурдна. На крадците не им пука за Коледата. Знаеше, че ще бъде една неосъществена надежда, че старата рана ще се отвори и болката ще я захапе. Болката, която потискаше от седмици, замазвайки я с парлива омраза, с изгаряща лава, която да затвори раната и да покрие старите, вълнуващи спомени.

— Никак. Подай една червена топка. Сложи ли звездата на върха?

— Не, не мога да стигна. Ще помолим Шарло.

Двете се качиха в стаите си да се облекат.

Бенедикт вече беше в банята. Беше бледа, носеше много семпла черна рокля, косата й блестеше, русият кичур отчасти закриваше очите й. Слагаше си туш на миглите, долепила лице до огледалото над мивката.

— Изумителна си — зяпна от възхищение Жюлиет.

— Благодаря — отвърна Бенедикт, — като за зарязана мадама, правя каквото мога.

— Престани да говориш така, трупаш отрицателна енергия — сряза я Мартин.

Бенедикт се бе върнала във „Фигаро“, пришпорвана от Мартин, която не спираше да й повтаря мисълта на маршал Дьо Сакс: „Няма изгубена битка. Има само битки, които смятаме, че сме изгубили“. В същото време бе започнала да се оглежда за работа на друго място. Спомни си за телевизионното участие на Мартин и отиде при главния редактор на ИНФ 2 да му предложи услугите си.

Паникьосваше се при мисълта, че може да се натъкне на Емил по коридорите на вестника. Дори стигна дотам, че се боеше да отиде до тоалетната. Сутрин отделяше цял час да се облича и гримира, не желаеше да я съжаляват и да я одумват. Дъщерята на Буслен беше започнала работа в отдела на Филип Бувар, който отразяваше парижките събития. Обикновено там слагаха девойките от добри семейства, решили да се поомешат с недотам благопристойното журналистическо съсловие, казваше си Бенедикт. Сега ще може да се фука по партита и представления с журналистическата карта на вестник „Фигаро“. Това не е журналистика, а миманс, чудя се как Емил може да го търпи.

Най-странното беше, че е времето Бенедикт започна да си представя връзката си с Емил като страстна идилия. Откакто другата й го отне, тя го облече в мантията на принца от приказките, за когото винаги беше мечтала. Не можеше да се съвземе от загубата му.

Една вечер се натъкна на него в асансьора.

— Как си? — попита той.

— Добре. А ти?

— И аз.

Този мъж вече не ми принадлежи, мислеше си тя, гледайки го. Така ми се иска да му оправя яката и вратовръзката, но нямам право. Той принадлежи на друга. Тази мисъл я тормозеше и тя се взираше в проблясващите цифри на етажите, които се изреждаха една след друга, нетърпелива да излезе по-бързо от кабината.

— Стана студено — подхвърли той.

— Да.

— Може да завали сняг.

— Да.

Няколко колеги се качиха в асансьора и любопитно ги зазяпаха. Бенедикт четеше в блесналите им очи как се надяват да хванат клюката. Я виж ти, да не би Буше да се е върнал при Тасен или случайно са се оказали в асансьора заедно?

Притисна се до Емил и вдигна към него лице, озарено от ослепителна усмивка. Той рязко се отдръпна. Почувства се неловко. Все едно физическият допир с Бенедикт му бе непоносим.

Тя се сви в отсрещния ъгъл на асансьора, сведе поглед, вкамени се, долепи гръб до стената, за да остави достатъчно празно място помежду им.

Окончателно беше зачеркната от живота на Емил, а сега и това стъписване и отдръпване беше по-красноречиво и от най-изчерпателното обяснение.

Изхвърлена завинаги с едно рязко завъртане на кормилото.

Наистина е влюбен в нея, след като не понася да го докосвам.

Асансьорът спря и тя побърза да излезе първа, без да го поглежда.

Оттогава двамата старателно се избягваха.

Тя работеше все по-рядко, отразяваше незначителни събития и теми за Париж, които Ларю директно й възлагаше. Нямаше сили дори да протестира.

Влагаше цялата си енергия, за да се преструва, че не й пука, а другите я дебнеха, готови да злорадстват при най-дребния израз на притеснение, в очакване да се разплаче ненадейно, да я облее червенина.

Когато останеше сама вкъщи, отваряше голямата папка, в която беше събрала всичките си материали, и се захващаше да ги препрочита. Струваше й се, че са писани от друг човек. Не откъсваше очи от тях захласнато, прокарваше гальовно пръсти по листа, унесена в мечти. Със загубата на Емил все едно изгуби част от себе си. Взираше се в подписа на онази Бенедикт, която вече не съществуваше.

Направи опит да се утеши.

С Едуар Руйе. Когато той я целуна, тя се разрида. Прибра се вкъщи със зачервени и подути очи.

— Тъмносиня спирала ли слагаш? — попита Жюлиет, прекъсвайки мислите й.

— Да, не е толкова контрастно, както черното.

— Приятно ми е, когато ми обясняваш подобни неща. Ставаш отново онази Бенедикт Тасен от Питивие, която ни впечатляваше страхотно със съветите си.

— Аз съм ви впечатлявала?

— Абсолютно. Бяхме смаяни от твоята класа, от елегантността и от самоувереността ти — допълни Мартин.

Бенедикт се усмихна.

— А сега?

— Нищо не се е променило, продължаваш да ни впечатляваш — потвърди Мартин.

Честно казано, мен вече не, поправи я наум Жюлиет. Откакто Емил я напусна, Бенедикт се очовечи, поне аз така я възприемам… Вече не е толкова съвършена.

— Ау, Бен, неотразима си! — възхити се Режина, нахълтвайки в банята.

— И ние това й казвахме с Жюлиет — присъедини се към нея Мартин.

— Какво става с вас, още ли не сте се наконтили?

— Добре де, ей сега…

Мартин излезе от банята, а Жюлиет седна на бидето и се завайка:

— Нямам какво да си сложа!

— Ти така и не успя да си изработиш собствен стил, горкото ми момиче! — отвърна Режина.

— И без да си изработвам стил, въртя мъжете на малкия си пръст, драга моя. За мен не представлява никаква трудност да си намеря мъж!

— А Луи, как е той впрочем?

— Нямах предвид него.

Нямах предвид никого конкретно.

Най-малко Луи.

След като не се обажда, значи, всичко е наред. Повече не искам да чувам за него.

Да не е само той единствен на този свят. Ако не го гледам с влюбени очи, а обективно и безпристрастно, виждам един трийсетгодишен мъж без истинска професия, космат, невъзпитан грубиян, егоист с физиономия на костенурка.

Това ли е моят принц?

Със сигурност не.

— Аха, чакай малко, сетих се… Ще си сложа шортите от златно ламе.

— Пфу, колко вулгарно! — потресе се Режина.

Жюлиет я замери с кесията за баня и на свой ред пое към стаята си да се преоблече.



Дванайсет без четвърт. Наближаваше времето да си разменят подаръците. Жюлиет дебнеше стрелките на часовника и дъвчеше испанската халва — коледния им подарък от Розита. Истинска халва от Барселона, която лепне по зъбите и е толкова сладка, че ти призлява.

Докато вечеряха, всички момичета ставаха от масата да отговарят на телефона. Единствено нея никой не я потърси. Дори родителите на Унгрун се обадиха от Рейкявик. Никой не ме обича, посърна тя, пристягайки с още една дупка колана на черната си велурена максипола. Бенедикт се бе разкрещяла при вида на Жюлиет, накипрена в ламените шорти. Наложи се да се качи обратно в стаята си да се преоблече.

— Поне татко и мама да ми се бяха обадили — прошепна тя на Шарло.

— Обади им се ти.

— Дума да не става!

— А Луи?

— Да върви по дяволите!

Посърна още повече и си взе още едно парче халва.

Телефонът иззвъня.

— За теб е, Жюлиет.

— За мен?

Жюлиет стана от масата и тръгна към телефона. Татко и мама или Луи? Мисля, че предпочитам татко и мама, не… Луи… не, татко и мама…

— Ало?

— Жюлиет?

Отсреща чу носов непознат глас.

— Да?

— Аз съм, Аниес. Спомняш ли си? Честита Коледа!

— А, да… честита Коледа!

— Помниш ли ме? Момичето от стълбите в жилището на Гаяр? Ти беше толкова добра към мен онази вечер и искам да знаеш, ще ти върна ония петдесет франка, дето ми даде.