— Много добре се справяте, да знаете. Беше добра идея да ви взема за стажантка.

— Ще ви върна комплимента: и аз съм много доволна — в женски род — да работя при вас.

Истина си беше. В кантората на Ноблет работата беше динамична и ефикасна, шефовете не ви щипеха по задника и тя научаваше всеки ден по нещо ново. Английският й също се беше ошлайфал, така че се записа в същите курсове като Мартин, но на по-ниско ниво.

— Защо се насочихте към правото, Джулиет?

— За да се обръщат към мен с думата „адвокат“… А вие?

— В деня, в който новото ми електрическо влакче се счупи… бях деветгодишен и се заклех пред себе си да преследвам до дупка мръсника, който ми го беше продал. И да го унищожа.

Сега пък Жюлиет се разсмя.

Откакто стажуваше при Ноблет, факултетът й се струваше страхотна скука и напълно лишен от интерес. Първата година й се беше взел акълът от страх; втората запретна ръкави и работи здравата и едва в трети курс започна да се пита какво прави в университета „Асас“, за какво й е да се прозява над правните текстове, когато в кантората на авеню „Виктор Юго“ се случваха толкова интересни неща. Чудеше се дали да не прекъсне следването. Поговори с Фарланд и той я разубеди.

— Една диплома е винаги от полза. Особено във Франция… А ако случайно някой ден решите да отидете да работите в Щатите, няма да губите време, ще бъдете с предимство.

Жюлиет въздъхна. В момента точно времето й липсваше най-много. Ноблет, университетът, английският, Низо, Виртел, Луи.

Довечера излизаше с Жан-Мари. Щяха да ходят в „Комеди Франсез“ да гледат „Игра сън“ на Стриндберг. Допреди седмица не подозирах за съществуването на Стриндберг. Със същия успех можех да кажа, че това е името на полярно течение или марка бански костюми.

Жан-Мари я чакаше под аркадите с два билета в ръка. Когато ходеше на театър, Жюлиет често имаше усещането, че присъства на истинско свещенодействие. Че участва в грандиозна постановка, в ритуал, който започваше от контролата на билетите и продължаваше през цялото време, докато траеше представлението. Нямаше да се учуди, ако Луи XIV, следван от целия двор, се появеше след третия звънец. Тази вечер великолепието на „Комеди Франсез“ й се струваше особено вълнуващо. Всички условности, които Луи и приятелите му се опитваха да премахнат и да осмеят в мазето на улица „Тампл“, тази вечер се разгръщаха пред очите й в пълния си блясък. Когато ходеше при Луи в „Гран Шик“, се обличаше като истинска повлекана, за да не се различава от останалите. Последната им приумица беше рижавите да не плащат вход за представленията!

Тази вечер се беше облякла елегантно за срещата с Жан-Мари и се наслаждаваше на светлините, на декора, на миризмата — обичаше особената миризма в театрите, миризма, наслоявана от няколко века. След като завесата падна, Жюлиет дълго не спря да ръкопляска.

— Ти си най-ентусиазираното момиче, което познавам — изгледа я Жан-Мари.

На изкуствената светлина в театъра черната му коса хвърляше лъскави отблясъци, очите му искряха, от цялото му същество се излъчваше елегантна небрежност. Стори й се още по-изискан. Около него витаеше особена атмосфера на извисеност, на висша интелигентност, които очароваха Жюлиет, издигаха я до непознати върхове, облагородяваха я.

— На теб го дължа. Откакто общувам с теб, се чувствам много по-добре, промених се. Ти ме научи да се гордея със себе си.

— „Самопознанието е по-важно от славата“, е казал Барбе д’Орвили и ти в момента се превръщаш в сила, в истинска сила… с която другите трябва да се съобразяват.

— Току-виж съм се възгордяла.

— Много добре. Това ще е здрава гордост. Да знаеш кой си и да не позволяваш да ти се качват на главата. Баба ме научи на нея.

Често й говореше за баба си.

Жюлиет съжаляваше, че не я е познавала. Също както Минет. Едва се докоснах до нея. Наблюдавах я отстрани, с погледа на чуждите хора и се разминах с нея. Все още не си бях изработила свой собствен поглед.

— Жан-Мари, Жан-Мари!

Обърнаха се и видяха Емил Буше, придружен от висока руса жена. Това трябва да е заместничката на Бенедикт, си каза Жюлиет, решена да се държи резервирано.

Емил ги представи и предложи да вечерят четиримата в „Кастел“. Жюлиет изгаряше от желание да отиде, но замълча от чувство за солидарност с Бенедикт.

— Много мило от твоя страна, драги — отклони поканата Жан-Мари, — но имаме други планове.

Емил ги изгледа разочаровано. Очевидно да афишира новото си завоевание, бе за него върховно удоволствие.

Взеха си довиждане, Емил се разтапяше в усмивки, блондинката се държеше високомерно, едва ли не презрително.

— Ненавиждам сервилните усмивки на Емил — изкоментира Низо. — Сякаш е някакъв продавач. А тя, понеже е дъщеря на човек от голямото добрутро, смята, че ще се опозори, ако си отвори устата да каже нещо.

— Не е истинска блондинка, тъмните корени се виждаха — отбеляза Жюлиет.

Двамата вечеряха в един руски ресторант и Жюлиет леко се напи.

— Ела вкъщи, Жюлиет… Моля те. Ще те гледам как спиш, няма да те докосна.

— Не. Би било прекалено лесно.

„Прекалено лесно“ беше тяхната парола. Начин на споделяне, на съучастничество в своеобразния им заговор: откриването и моделирането на Жюлиет Тюил. Тя се опасяваше, че ако легне гола до Жан-Мари, тази Жюлиет ще отлети с един мах на крилете. И другата Жюлиет, онази, която хладнокръвно се оставяше да бъде обладавана от Доналд Дък и страстно се извиваше под Луи, също толкова ненаситно и грубо ще лапне наведнъж и ще унищожи Жан-Мари Низо.

Нямаше как да разкрие тези подробности на внезапно помръкналия Жан-Мари, затова го погледна и му се примоли с нежен глас:

— Моля те, имай ми доверие. Имам нужда от време. Моля те.

Доближи се до него и докосна устните му с лека и топла целувка.

Нежна целувка на годеница, каза си Жан-Мари. Как боли, когато си влюбен! Не смееше да разпитва за другия или другите, на които Жюлиет посвещаваше вечерите и нощите си. Чакаше тя сама да дойде при него. Повтаряше си, че трябва да се въоръжи с търпение, но господи, имаше дни, в които беше толкова трудно! Когато цяла вечер я беше чувствал до себе си, бе усещал парфюма й, дъха й, наблюдавал бе усърдието й да се учи, да слуша, да разбира, той имаше едно-единствено желание: да я грабне в прегръдките си и да я отнесе далече, да я запази само за себе си.

— Жюлиет…

Тя леко докосна с пръст устните му и поклати отрицателно глава, сякаш искаше да му каже: по-добре да замълчим. Почакай, почакай още малко.



Срещите с Виртел протичаха по един и същи ритуален начин. Доналд Дък се забавляваше, разплут върху канапето Жюлиет, играеше си с него, сгъваше го, разпъваше го, сваляше облегалките за ръце, накланяше напред или назад гърба, лижеше го, блъскаше го със силни тласъци, повреждайки пружините и механизмите. Добре че имам достатъчно съпротивителни сили, иначе лигавият мръсник е напълно способен да прецака непоправимо завидната ми чувственост! От време на време — припомнил си вероятно яростните й негодувания от началото — той вдигаше глава с думите: „А тук, приятно ли ти е?“, сочейки с пръст някоя част от тялото й, която усърдно дърпаше, притискаше или мачкаше. Тя отвръщаше „да, да“, мислейки за друго. Тези сеанси се оказваха по-полезни от йогата или медитацията. Отдаваше се на разсъждения и се вглъбяваше в себе си. Имаше време да направи разбор на деня си, да огледа личните си проблеми, та дори и чуждите.

Семинар на тема „минорно чукане“.

Правеше интересни открития, отнасящи се до собствената й сексуалност. Например разрешаваше на скъпия Едмон да употребява, че и да злоупотребява с половия й орган, с щедрост, граничеща с безразличие, но и дума не можеше да става да му позволи същите волности по отношение на устните и гърдите й, благородни ерогенни зони, запазени изключително за принца от приказките. Той можеше да забие уста, пръсти или пениса си във вагината й, изобщо не й пукаше. Беше нещо там долу, далече от нея. Някъде из Белучистан или Външна Монголия. Това, което не можеше да понася у него, бе как се примъкваше, как протягаше пръсти към зърната на гърдите й, пъхаше език в устата й, докосваше с устни врата й, там, където допирът те кара да настръхваш, усещаше това като насилие над съкровената й интимност. В такива мигове в гърдите й се надигаше гняв. Идваше й да свие колене и да го изрита чак до другия край на стаята. Засега все пак Виртел се задоволяваше с наложения от нея строго парцелиран и ограничаван секс.

След като изчерпаше отвратителните си хватки, той се търкулваше встрани и веднага предлагаше:

— Един джин руми?

За Доналд Дък картите бяха придобили същото значение като любовните палувания. Той ставаше, нахлузваше си гащите, надуваше перки, думкаше войнствено по гръдния си кош, сякаш се готвеше да се хвърли в битка, помпаше мускули, пъхаше пръст в цепката на слипа си, вадеше един ташак, започваше здраво да го масажира, после идваше ред на другия, включваше радиото или телевизора, лапваше една пура, сипваше си един скоч, въздъхваше, удовлетворен от толкова много наслади накуп, попипваше се отново и изваждаше картите.

Жюлиет отбелязваше резултатите и съвсем разбираемо, шмекеруваше. Нямам нищо против да ме прекарва в леглото, но няма да се дам да ме прекарва и на карти. Тя правеше всичко възможно да спечели, но когато съдбата не беше благосклонна към нея, фалшифицираше резултата. Виртел я подозираше, но не се осмеляваше да я обвини открито. Щеше да бъде унизително, дребнаво, сякаш беше дете, което се цупи. Не можеше да си го позволи. Той беше Виртел Великолепни, най-едрият парижки предприемач, кралят на въртележките. Затова само си позволяваше да хвърля по едно бързо и ядовито око на резултатите, да се опитва да изчислява наум, но Жюлиет закриваше листа или бързаше да започне следващата игра, принуждавайки го да се съсредоточи върху картите си. Играта се беше превърнала в разчистване на сметки, двамата действаха в пълно мълчание, погълнати от избраната тактика. Скоро стана така, че прекарваха по-дълго време в игра, отколкото в леглото.