— Ще ми липсвате — продължи тя, твърдо решена да не позволи разговорът да замре.

Тук няма телевизор, който да заглушава гласовете и да пречи, така че ще бъдат принудени да говорят и да слушат. Вкъщи трябва да викаш силно, за да те чуят, когато искаш да кажеш нещо, и затова никой не си прави труда да си отваря устата.

Отначало двамата се спогледаха, объркани от изявлението на дъщеря им.

После, след като се оригна, баща й остави ножа и попита:

— Тогава защо заминаваш? Не ти ли е добре тук? Имаш си хубава работа, нали?

— Имам нужда от нещо голямо, татко. От нещо огромно. Задушавам се. Сякаш хората са наредени в малки кутийки и…

— Още от малка все казваше, че имала нужда от въздух, не си ли спомняш? — обърна се майка й към баща й.

— Не, според мен ония нейни книги й объркаха акъла. Книгите и приятелствата й.

Мартин установи с огорчение, че разговорът не потръгва.

— Вината не е ваша, не си мислете. Това е моя отдавнашна мечта. Може би правя грешка, бъдещето ще покаже.

И отново мълчанието надвисна над масата, докато баща й изтопи чинията си със залък хляб, преди да каже:

— Не разбирам. Там животът е труден. Безмилостен. Ще трябва да се бориш.

— Точно това ми харесва.

— Всеки гледа само себе си.

— Точно това ми харесва в тази държава, там нищо не се гради върху политически теории. Това е държава на прагматизма, в която единствено опитът и действието имат значение.

Тримата никога не говореха за политика помежду си. От времето, когато Мартин се разбунтува и не искаше да върне двете плетени шапки, които бе откраднала от „Филдар“, темата беше табу. По-късно, за да се изяснят нещата, въпреки наложеното мълчание, тя беше закачила на стената над леглото си следното изречение, написано с червен флумастер: „Не харесвам копейките, не ви харесвам и идейките“.

— Това е въпрос на избор. Твоят избор. Но отлично знаеш какво мисля по въпроса.

— Татко, нека ти обясня.

— Няма смисъл, Мартин. Никога не сме те спирали в нищо с майка ти и ти го знаеш. Това, което не мога да разбера, е защо заминаваш точно там. Винаги си била против нашите идеи, не знам защо и не желая да знам. Впрочем, предпочитам да не зачекваме темата, за да си запазим с майка ти добрите отношения с теб.

— Е, лесно е да говориш така — възпротиви се Мартин, усещайки как отново я обзема гняв.

— Може и да е лесно, но така стоят нещата.

— Но, татко… С теб никога не може да се говори за нищо. Аз не критикувам вашите идеи, аз защитавам моите, това е съвсем друго все пак!

— Бордото се оказа много добро, Терез, не намираш ли?

В същия миг Мартин получи ритник под масата и разбра, че майка й я моли да замълчи.

— Аз съм против идеологиите, против всички идеологии, в това се изразява моята борба — заключи тя.

— Защото не ти се е налагало да се бориш. Както и на всички от твоето поколение. Ако не се бяхме борили с майка ти, ако не бяхме протестирали, нямаше да имаш такъв лек живот и толкова възможности, повярвай ми.

— Баща ти има право, Мартин — намеси се госпожа Маро. — Сега вече е лесно да се критикува.

Мартин се отказа. Нямаше да ги укорява за годините, отдадени на борбата. Те поне бяха честни и искрени. Не бяха извлекли никаква лична облага. Бяха истински работници, които понастоящем живееха като истински дребни буржоа. Това, за което тя ги укоряваше, бе, че бяха спрели насред път: до четиристайния апартамент в работническия квартал и до партийните разпореждания. Пълна липса на критичност. Невъзможност да се говори или спори, тотална абдикация от лично мнение. Хоризонтът се простираше до събранията в първичната партийна организация и директивите на генералния секретар на ФКП, другаря Валдек-Роше. Вероятно смятат, че ги предавам, че съм преминала във вражеския лагер. Може би съжаляват, че не са останали у дома пред телевизора да гледат „Форсайтови“.

Усмихна се неловко и ги попита какво ще поръчат за десерт.



В понеделник стана в пет и половина и приготви закуската. Баща й беше в смяната, която застъпваше в седем, а този ден майка й започваше работа в девет. Беше сама с баща си, наливаше му мляко и му мажеше с масло филийките. Той й благодари за вечерята в ресторанта. Тя сложи ръка върху неговата, но той я отдръпна да си разтърка очите, след което стана от масата, разтривайки кръста си.

— Боли ли те? — попита Мартин.

— Да. Докторът ми каза да нося колан. Как не, и така ще ми мине. От времето е, разваля се.

Той погледна през прозореца. Беше сиво утро, с прихлупено небе. През цялата седмица щеше да става под това сиво небе и да върши еднообразната си работа. По това време във фабриката докарваха захарното цвекло, безкрайна върволица от камиони и трактори трябваше да се разтоварват и да се пренасят тежките контейнери, пълни с кални грудки.

Мартин стана и отиде да го целуне, докато се готвеше да тръгва с канчето с обяда през рамо, нахлупил ниско кепето на главата.

— Довиждане, татко.

— Довиждане, дъще.

Стояха един срещу друг, обзети от неловко мълчание.

— Приятен ден — пожела му Мартин.

— Ех, едно да знаеш от мен, понеделник е приятен ден само за богатите. Нейсе! Желая ти късмет.



— И ти имаш вина, да знаеш — подметна майка й. — Все говориш неща, които ни натъжават. Да не си мислиш, че на баща ти му е приятно, че заминаваш за Америка!

— Ама какви родители сте ми, ако не мога да говоря с вас?

Майка й повдигна рамене и натопи филията си в шокото.

— Винаги си била такава. Все искаш да променяш света. Питам се за какво ли сме си мислили, като сме те правили!

— Може би сте били в разгара на бунта. От вас съм го наследила.

— Знам ли…

— Мамо, на кого приличам? На татко или на теб?

Искаше й се майка й да се разприказва. Да й разкаже за времето, когато е била бебе или вече поотраснало момиченце. Вместо това госпожа Маро стана от масата и отнесе купичката си в мивката, изми съдовете на бърза ръка и каза, бършейки ръце в кърпата:

— Хайде, чака ме работа, трябва да тръгвам. Днес трябва да се регистрирам на пропуска в девет.

Повтори същите жестове като мъжа си. Взе си канчето, метна го през рамо, завърза си забрадката и вдигна яката си.

— Днес май е захладняло.

Мартин я наблюдаваше внимателно. Не знаеше кога щеше да я види пак. Страхът я стисна за гърлото. Дощя й се да се гушне в палтото й.

— Хайде, голямото ми момиче, бъди здрава и се обаждай. Пази се.

— Тейк кеър, както казват американците.

— Какво?

— Нищо.

Майка й здраво я притисна до себе си, потърка двете си бузи в нейните. Мартин усети канчето до корема си, долови мириса на сапун и леката грапавина на яката на палтото. Мамо, мамо.

Майка й се отдръпна.

— И да се обаждаш, чуваш ли?

Тя размаха показалец, сякаш я предупреждаваше да внимава.

— Дадено — обеща Мартин.

— На излизане заключи и остави ключовете при портиера.

— Добре.

— И бъди разумна, вече не си малка.

Мартин кимна.

Не си беше представяла, че раздялата с родителите й е толкова трудна работа.

Целият ден събира и подрежда нещата си, сортираше и слагаше настрана това, което щеше да вземе за там. Бе пуснала транзистора, кулинарната рубрика предлагаше разни рецепти, нервира се и смени станцията, отиде на Европа и докато местеше стрелката по скалата, песента внезапно гръмна в ушите й: „You’ve lost that loving feeling, you’ve lost that loving feeling, you’ve lost that loving feeling, woo, woo…“.

Останала без дъх, Мартин се отпусна на най-близкия стол. Песента на Ришар. Светкавичната усмивка отново се появи и я грабна, стомахът й се сви от болка и тя се помоли тихо: върни се, Ришар, върни се, където и да си. Обичам те, моля те, върни се…

Глава 7

— Моя малка Джулиет, искам да ви кажа колко съм доволна от вас.

— Доволен, господин Фарланд, вие сте от мъжки род.

Фарланд се засмя и седна на края на бюрото й, с ръце в джобовете. Винаги ходеше облечен по един и същ начин: сив костюм, раирана риза с яка с копчета, раирана вратовръзка. Посребрена, късо подстригана коса, сини очи, на кутрето на лявата ръка пръстен с емблемата на университета, който беше завършил, ослепителна усмивка — за която се грижи, така както други мъже се грижат за колите си — и бронзов загар. Истинска ходеща реклама на преуспял петдесетгодишен висш служител. Държи се с нея приятелски, без най-малък намек на двусмислие или на опит за съблазняване. Влюбил се във Франция и се установил да живее в Париж преди две години. Създал международната си адвокатска фирма с още един американец, от белгийски произход, господин Ноблет. Екипът на „Ноблет и Фарланд“ в преобладаващата си част се състои от англичани и американци и Фарланд често идва при Жюлиет, за „да поддържа“ френския си, както твърди. Харесва й как произнася името й: Джулиет.