След това се заприказваха за упадъка на Америка и за падането на долара.

— Сега е моментът да стъпим там. Финансовите условия са много изгодни.

Бенедикт се замисли за Мартин, която вече си беше купила билет за самолета.

Както си му беше редът, Емил остави Буслен да сложи точка на разговора.

Всеки играе своята игра, помисли си тя. Емил иска да блесне и да се прочуе, Буслен да получи назначение за дъщеря си. Даваш, получаваш. Пито — платено.

Буслен покани Емил на лов в Солон. Емил благодари и удовлетвори бащината молба — Аник можеше да се смята назначена.

Шофьорът на Буслен ги остави пред редакцията на „Фигаро“.

Докато се качваха с асансьора, Бенедикт избухна:

— Ужасно се отегчих!

— Можеше поне да си измиеш косата — отговори Емил.

— Но аз си я измих!

— Не бих казал.

Не й стигна времето да отговори. Вратата на асансьора се отвори и мъжът, който го обслужваше, се поклони на Емил. В кабинета му Жьонвиев, секретарката, го очакваше със списък на хора, на които трябваше да се обади, и с куп неотложни проблеми, очакващи решение. Бенедикт трябваше да го остави да работи.



През следващите дни в ума й често се въртеше някаква мисъл, смътно предчувствие, че нещо предстои да се случи, нещо, което ще промени живота й окончателно и безвъзвратно. Не можеше да го определи точно, но се чувстваше застрашена. Откъм гърба.

Разтревожи се, стана напрегната, несръчна.

Емил беше много зает: в балтийските полски пристанища избухнаха яростни сблъсъци и скоро безредиците обхванаха цяла Полша; във Франция и Испания демонстрираха „за“ и „против“ Франко; в Италия разрешиха разводите; в Боливия предстоеше освобождаването на Режис Дебре27; в Рио отвлякоха швейцарския посланик… Трябваше да се изпратят репортери в тези точки на света и понеже беше декември, никак не беше лесно да се накарат журналистите, заети с покупките на коледните подаръци и празничната елха, да вземат самолета. Емил на практика не излизаше от кабинета си, напътстваше, окуражаваше по телефона специалните пратеници, допитваше се до Ларю, редактираше материали, съчиняваше заглавия и антрефилета. Бенедикт почти не го виждаше.

Има нещо друго, казваше си тя. И преди се е случвало да е много зает, но винаги имаше време за мен.

Той вече не спеше на улица „Плант“, прибираше се у тях, обяснявайки промяната с непредвидимите обрати в работата в редакцията. Нямаше минутка време да обядват заедно. Избягваше я.

Изхвърлена. Чуждо тяло. Оставаше само, когато му звънеше, Жьонвиев да й заяви: „Обадете се по-късно, господин Буше е зает“.

Едва не полудя. Осъзна какво значи да изпаднеш в умопомрачение в резултат на раздяла или внезапно прекъсване на връзка.

Без Емил оставаше без визитка, без пропуск.

Тогава реши да играе ва банк.

От доста време един журналист от политическия отдел — върхът на „Фигаро“ — я ухажваше, но до момента без резултат.

Тя прие поканата му за обяд, която бе последвана от покана за вечеря. Той не се осмеляваше да се показва прекалено настоятелен — тя му даде аванси.

Един петък, в края на работния ден, я покани да заминат на уикенд в Онфльор. Тя прие. Едва го изчака да излезе от стаята, невярващ на сполетялото го щастие, и се обади на Емил по пряката линия. Обади се лично той.

— Ало, обажда се Бенедикт.

— Да. Виж, нямам време сега, точно се свързах с Рио, Дежарден е на другата линия.

— Ще бъда много кратка. Току-що приех поканата на Едуар за уикенда. Исках само да знаеш.

И затвори. Сърцето й се качи в гърлото. Коленете й се разтрепериха. Цялата се люлееше. Провокираше го, искаше да й обърне внимание.

Той й позвъни.

— Бенедикт, това е глупаво… Защо постъпваш по този начин?

— Защото от петнайсет дни не съществувам за теб. Дори не ме поглеждаш.

— Изобщо не е вярно. Претрупан съм от работа и ти най-добре трябва да го разбираш.

— Лъжеш, Емил, лъжеш.

Той не отговори. Бенедикт затвори, беше бясна, потърси с очи нещо да счупи, хвърли яростно чашата с моливите на пода и блъсна телефона.

Реши да отиде до тоалетната да се наплиска със студена вода, да се успокои. Не бива да излизам от релси, трябва да запазя хладнокръвие. Да не губя достойнството си, това е най-важното. Повтаряше си го, докато плискаше лицето си със студена вода, когато дочу гласове и нечии стъпки, които се насочваха към вратата. Влезе в една от трите кабинки и приклекна. Вече дишаше нормално. Разпозна гласовете на Жьонвиев и на секретарката на Ларю. Изведнъж започнах да се страхувам от всичко. Крия се от тези двете, които гледах отвисоко само допреди… Струва ми се толкова отдавна. Затаи дъх и се заслуша. Разговаряха за нея и за Емил.

— Пада й се на тази преструвана. Въобразяваше си, че всичко й е позволено… Сега ще види другия край.

— Разбирам го Буше. Малката Буслен ще е много по-полезна за кариерата му. Още повече че е по-скоро хубавка. Тя знае ли според теб?

— Не, поне така ми се струва. Не престава да му звъни и да му прави сцени по телефона. Само че съвсем скоро ще се наложи да й каже, имам чувството, че малката Буслен напира да се настани тук. Тя не е свикнала да й се опъват.

— Още една, която ще го води за носа!

Двете прихнаха весело.

— Какво ще правиш през уикенда?

— Ще боядисвам апартамента с Жилбер. Има нужда от освежаване. От десет години живеем там и нищо не сме пипнали досега.

Двете заприказваха за бои, гримове, свекърви. Излязоха от тоалетната, развеселени.

Бенедикт продължи да седи в кабинката. Повдигаше й се. Надвеси се над клозетната чиния. Главата й се пръскаше, стомахът й се бунтуваше, сълзите мокреха лицето й. Остави ги да текат, не искаше да ги спира. Седна, обгърнала с ръце коленете си и избухна в ридания.

— Мамо, мамо, защо не ме обичаш? Знам, че не ме обичаш, мамо.

Разумът бавно я напускаше. Чувстваше се освободена от отговорности, странно лека, сякаш беше малко дете. Не искаше да излезе от тоалетната. „Те“ ще видят, че съм плакала, и ще са ужасно доволни.

Остана дълго време вътре, изчака „те“ да се разотидат и подутите й очи да поспаднат. Опряла брадичка до студената чиния, вперила поглед във водата, седеше като хипнотизирана. Не можеше да повярва. Струваше й се невъзможно. Сега ще се събудя. Сънувам кошмар.



Същата вечер Едуар Руйе напразно чака Бенедикт Тасен. И той сигурно си бе казал, че му се е явил сън. Прекрасен сън…

След като се увери, че няма да се сблъска с никого по коридорите, Бенедикт излезе от сградата на „Фигаро“ и се прибра в апартамента на улица „Плант“. Застана насред хола и отново се разрида под смаяните погледи на Жюлиет, Мартин, Режина и Унгрун. Хълцаше, нареждаше някакви откъслечни и неразбираеми изречения, обяснения, думи.

— Емил, Буслен, никога вече, „Фигаро“…

— Имаш връзка с Буслен и Емил е разбрал? — започна Жюлиет.

Бенедикт поклати отрицателно глава и се разрида още по-горко.

— Буслен се е опитал да те сваля. Емил е открил и нещата са се оплескали — предположи на свой ред Мартин.

Бенедикт продължи да ридае безутешно. Мартин и Жюлиет се спогледаха. Режина се намеси:

— Момичето има нужда от успокоително, защото ще изпадне в нервна криза. Отивам да й донеса хапче.

Унгрун гушна Бенедикт и я залюля в прегръдките си, от което тя се задави в сълзи.

— Мама, мама — викаше тя, — мама!

— Нещо се е случило с майка й… — предположи Жюлиет.

— Мама… Къде е мама?

Режина се върна с хапчетата и пълна чаша с вода. Накара Бенедикт да ги изпие и й сложи студен компрес на челото.

— Вероятно плаче от доста време, вдигнала е температура. Според мен по-добре да си легне, ще ни разкаже утре сутринта.

Заведоха я до стаята й, разсъблякоха я и я сложиха в леглото. Мартин и Жюлиет решиха да поседят до нея, докато заспи.

— Хапчетата ще я приспят — успокои ги Режина.

След малко двете започнаха да си шепнат в тъмното. Какво ли толкова страшно се беше случило, за да докара шефа на триумвирата им до такъв жесток срив?

— Дали да не звънна на Емил? Той сигурно знае.

— Имаш ли му номера?

— Не. Но във вестника сигурно го знаят и може би ще ми го дадат.

Емил още не си беше тръгнал. Почувства се облекчен да си поговори с Мартин. От три седмици насам избягваше Бенедикт, избягваше неизбежното обяснение. Разказа й всичко от начало до край. Как се влюбил в Аник Буслен още от първия път, когато я видял, как се срещнали отново „случайно“ — при тази дума Мартин леко се подсмихна — и колко объркан се чувствал за Бенедикт.

— Нали ще се погрижите за нея двете с Жюлиет? — попита той.

— Да, разбира се.

— Много съм ти задължен. Не знам как да постъпя с нея.

— Тази работа с „момичето на татко“ сериозна ли е?