Тя е, каза си Низо. Херцогиня Д’Аркос дьо Сиера Леоне на Барбе д’Орвили, Матилд дьо ла Мол на Стендал и Люлю на Тулуз Лотрек, събрани в едно.

В онази нощ за Жан-Мари Низо всичко друго престана да съществува. Светът му се затвори около Жюлиет Тюил, все едно я осветяваше прожектор, който я отделяше от останалата част на вселената. „Жюлиет, Жюлиет“, тананикаше той с глава на възглавницата, когато сънят бягаше от очите му. „Жюлиет, Жюлиет“, повтаряше, докато пишеше статия за отношенията между Жорж Помпиду и Вили Бранд или за ливанския президент Сюлейман Франжие.

Заради нея се присламчи към „двамата Тенардие“ — така наричаше двойката Бенедикт-Емил, с надеждата да я срещне отново. Но Жюлиет продължаваше да се държи хладно.

Тъкмо си изработи нова тактика за сближаване, когато баба му внезапно почина. Жан-Мари прекара последната нощ до леглото й. Преди да издъхне, тя му прошепна със сетни сили: „Момче, не пропускай живота си. Не постъпвай като баща ти. Не си заравяй главата в пясъка. Живей. Бъди смел. Ще бдя над теб отгоре“. Жан-Мари не беше много религиозен, но след смъртта на баба си се чувстваше закрилян. От невидима сила, простряла десница над него, която му вдъхваше смелост и упоритост. Той, дилетантът, който много говореше за плановете си и никога не ги осъществяваше, който заемаше във „Фигаро“ безметежната и добре платена длъжност наблюдател, който играеше ролята на женкар и се забавляваше да разнищва човешкото поведение, взе решение наистина да влезе в живота.

Напусна вестника и си изработи план, подчинен на строга дисциплина. Даде си двугодишен срок да напише замислената книга. Престана да посещава парижките светски вечери, отказа се от елегантните девойки от благородническо потекло, от показността, от салонните разговори, от целия си дотогавашен живот. Сутрин ставаше в осем и работеше до обяд. После излизаше да се поразходи, хапваше нещо леко и отново сядаше на бюрото чак до осем вечерта. „Като истински чиновник“, казваше си.

Чиновник в областта на литературата.

Понякога ходеше на кино, на театър. Посещаваше концерти. Обикновено сам. Тази нова за него самота му се нравеше. Телефонът, който не звънеше дни наред, празната пощенска кутия, дългите самотни разходки…

Представяше си току-що пристигналия в Париж Люсиен дьо Рюбампре. И той като него беше срещнал своята Корали.

Един ден дръзна да й се обади. Учуди се, че тя веднага прие поканата му да вечерят заедно. Учуди го нейната непринуденост, веселост, откритост.

За миг дори се уплаши, да не би тя да не се окаже мечтаната героиня, недостъпната жена, засенчвала досега всички останали. Когато я изпрати до тях и по стар навик направи опит да я целуне, тя се изплъзна с познатия блясък в очите, с царствената резервираност и снизхождение, с които бе отказвала поканите му за танц.

— Не. Би било прекалено лесно. А аз не обичам лесните неща…

И се отдалечи. Жан-Мари я проследи с поглед. Очарован — като човек, влюбен в думите — от звънтящата от гордост реплика на своята героиня, трогнат и развълнуван от самоувереността й, щастлив да види мечтата си непокътната, цяла-целеничка.

След онази вечер Жюлиет и Жан-Мари често се срещаха, всеки откриваше в другия героичния образ, изваян от собственото му въображение. В компанията на Жан-Мари Жюлиет се превръщаше в принцеса с висока, островърха шапка с бродиран фин воал и високомерна усмивка. Седнала гордо на трибуните, тя подаваше ръкавицата си на безстрашния рицар и той влизаше в безразсъден двубой в защита на нейните цветове, а накрая едва опарваше устните й с дъха си.

В компанията на Жюлиет Жан-Мари за пръв път изживяваше цялата гама от сладостни емоции, които дотогава познаваше единствено от литературата. Най-накрая се бе превъплътил в Жюлиен Сорел, протегнал ръка под масата в опит да докосне ръката на госпожа Дьо Ренал и очакващ с трепетно вълнение нощта, в която тя ще стане негова.

Глава 5

Андре Ларю с пълно право се гордееше със себе си за това, че назначи Емил Буше за заместник главен редактор. Младокът е удивителен, разсъждаваше той, потривайки ръце. Не се набива на очи, но ще сложи в малкото си джобче и най-изпечения политик. Очевидно властта не го замайва. Не попадна в нито един от обичайните капани, заложени пред младите амбициозни мъже, които се издигат в йерархията. Продължава да проявява безукорна скромност и дискретност, не взема никакви решения, без да се допита до мен, спазва установените правила, отдава дължимото на положението ми и не се домогва до никакви привилегии.

Андре Ларю придоби навика да избягва неприятните и досадни задължения и започна да ги прехвърля на Емил. Затова, когато Флоран Буслен му позвъни с молба да разговаря с дъщеря му Аник, понеже искала да става журналистка, той помоли Емил да го отмени.

Емил откликна с ентусиазъм. Името на Флоран Буслен беше известно на всички — един от най-видните френски индустриалци, собственик на първото предприятие в сектора на електрониката, той умело бе разиграл картите си, участвайки в най-разнообразни сфери на дейност, в резултат на което на петдесет и две години се оказа начело на холдинг, в който освен предприятието, влизаше още и една частна банка, няколко женски списания, акции в едно регионално частно радио и в голяма козметична фирма. За кратко време Флоран Буслен се превърна в публична личност. Висок, елегантен, изискан, той отстояваше интересите на френската промишленост в многобройните й филиали извън страната. Беше от индустриалците, които съзнаваха важността на медиите и ползата, която можеше да извлекат от тях, и съумяваше да представи проблемите на производството или на международната конкуренция също толкова увлекателно и интересно, колкото неотдавнашните спорове покрай Солженицин и удостояването му с Нобеловата награда.

— А тя защо не отиде например в някой от вестниците на баща си, вместо да се опитва да се намърда във „Фигаро“? — попита Бенедикт Емил след срещата му с дъщерята на Буслен.

— Точно защото са на баща й — отговори Емил.

— Как изглежда?

— Очарователна, женствена и…

В замечтания тон, с който й отговори, прозираше странна загадъчност, сякаш ставаше дума за личност от изключителна важност.

Бенедикт се подразни и се тросна:

— Татково момиче!

— Не повече от теб.

Бенедикт го изгледа, смаяна. За пръв път Емил й говореше с критичен тон. Ревностният почитател от първия ред освиркваше любимата си звезда. Той се стресна и веднага помоли за примирие.

— Само се пошегувах, скъпа. Честно.

И я целуна.

Бенедикт не го показа, но й се стори, че е била предадена.



— Розита, може ли да изгладите блузата ми? — попита Бенедикт от вратата на кухнята.

— Да. Само бие носите такиба боланчета. И без тоба гладя само башите дрехи.

Розита не беше в настроение този ден. Старата й омраза към Франко се бе събудила във връзка с процеса в Бургос срещу шестнайсетте баски националисти. Мъжът й и двете й дъщери полагаха огромни усилия, за да я вразумят и да й попречат да излезе да протестира по улиците.

— Бкъщи не казбаме „отибам до тоалетната“, а „отибам при Франко“ — обясни тя на Мартин и Жюлиет. — Ясно би е колко го тачим този… Да пукне макар, пет пари не дабам. Какби ли не ужасии му тежат на събестта!

Жюлиет и Мартин пуснаха тирадата й покрай ушите си. Не бяха много наясно с проблемите на баските, а и не желаеха да влизат в спор толкова рано сутрин. Спогледаха се над купичките си с кафе и свиха рамене.

— Розита — викна Бенедикт, — готова ли си?

Жюлиет погледна блузата от „Сен-Лоран“, която Розита гладеше много внимателно, и подсвирна.

— Да не отива на обяд при президента на републиката?

— Почти — отвърна Мартин. — Ще ходи при Флоран Буслен. Поканил е Емил на обяд в „Максим“ и е успяла да се покани и тя.

— Както я познавам, ще се опита да го свали…

— Розита! — провикна се отново Бенедикт нетърпеливо.

— Готобо, готобо. Тая няма никакба политическа събест, да ме тормози в такъб ден…

Бенедикт грабна блузата и отиде да се дооблече.



В ресторанта Бенедикт чоплеше с нокът червената плюшена дамаска на стола. Отегчаваше се. Двамата мъже говореха, говореха, без да спрат. Емил се стараеше да впечатли Буслен; той от своя страна разсъждаваше върху положението на Франция като собственик, който инвентаризира състоянието си: новата компания на премиера Шабан-Делмас, маоистките демонстрации, протестите на търговците, повторението на май ’68 през май ’70, арестът на един от активистите, Ален Жезмар, разпадането на обединената пролетарска левица…

— Това разделяне на Франция на два лагера е обезпокоително — твърдеше Емил. — Навсякъде назряват бунтове…

Двамата обменяха мнения за света със същата сериозност, с която си подаваха хляба.

— Да, но видяхте ли днешното проучване, един месец след смъртта на Дьо Гол. Помпиду получава одобрението на 69% от анкетираните. Много повече, отколкото генералът е получавал някога. Имаме много добър президент. Не се грижи толкова за величието на Франция, съгласен съм, но затова пък отделя далече повече грижи за модернизирането на нейната промишленост. Имам изключително доверие в него.