— Слушай какво ще ти кажа, мила моя. Ако спиш с някого, за да ме наказваш, е кофти за теб. Ако го правиш от желание, е кофти за мен, затова не искам да го знам. Съгласна ли си? Знам, че свободната любов и всички тези тъпотии са на мода, но самият аз не вярвам в подобни измишльотини. Когато обичаш, ставаш ревнив, не ти се иска твоята мадама да се търкаля в леглото с друг.

Жюлиет се зачуди дали да не приеме думите му за обяснение в любов и реши да го стори. Въздъхна и го целуна, шепнейки му думичките, които знаеше, че го подлудяват. Когато легна отгоре му, за да го люби, той я погледна и прошепна: „Красива си… Красива си“.

Това си беше второ обяснение в любов и й се прииска да напусне всичко заради него.

Само че невинаги бе така.

Нерядко оставаше с усещането, че не съществува. Че е една от многото, съвършено анонимна. Анонимна любовница. Една дупка, една путка, едно дупе.

Когато гледаха някой любовен филм по телевизията, той се хилеше злорадо и осмиваше героите, които се кълняха в луда любов. Когато ходеха на кино и се редяха на опашка за билети, той стоеше настрана, без следа от нежност или близост.

Един ден тя му каза:

— Много ми се иска да ме прегърнеш, докато чакаме на опашката.

Тъкмо се бяха наредили за билети за филма на Робърт Олтман „Военнополева болница“.

— Ако искаш, мога да ти набутам моята отзад…

Тя си замълча. По отношение на мръсотиите нямаше равен.

Жюлиет си казваше, че някой ден може би ще се умори, ще отстъпи и ще приеме, че я обича. Чудеше се откъде извираха тези подозрителност и злоба, тази негова неспособност за съжителство.

Докато чакаше и се надяваше, се срещаше с Виртел. Два пъти седмично. Изпитваше същата погнуса и същия страх, както когато беше малка и майка й насила я водеше на зъболекар. Държеше се по същия начин: послушно и сковано. В очакване на болката. Или на отвращението.

Първия път с огромно усилие успя да потисне смеха, който й напираше отвътре. Той я бе прегърнал, стигаше й до челото, след което изрита обувките си и се скъси с няколко сантиметра — сега й стигаше едва до брадичката.

Не само че не беше никак привлекателен, но се държеше и ужасно непохватно.

— Хайде, ела, легни до мен — покани я той, потупвайки покривката на леглото с жест, който се стори неприличен на Жюлиет.

Тя легна предпазливо. Той се просна отгоре й, смазвайки устните й с целувки, шепнейки съвършено непознати за нея думи:

— Писенце, ангелче, мачкай ме с лапичките си, виж колко е твърдо патето ми…

Предпочитам мръсотиите на Луи, каза си Жюлиет.

После, без никаква предварителна подготовка, той се нахвърли върху нея, започна да мачка гърдите й, да й стиска клитора, да я хапе по бедрото.

— Боли ме! — извика Жюлиет.

Той спря веднага, удивен.

— Как така те боли? И таз хубава… Да не искаш да ми пресечеш желанието? През целия ми живот не съм чувал подобно нещо!

— Защото са ви лъгали! — възмути се Жюлиет, разтривайки ухапаното място.

Той се кокореше насреща й, бесен.

— А, това вече е прекалено! Прекалено… Ще се наложи да си налягаш парцалите, момиче, трябва да си заработиш парите.

Тогава й се беше разминало. Той се бе облякъл и си беше тръгнал, мърморейки.

Тя стоя половин час под горещия душ. Сексуалната революция беше минала покрай този чичко като бърз влак! Той непоклатимо смяташе, че е достатъчно да го надърви и да го набута тук и там. Очевидно не беше запознат с лозунгите от май ’68, както и с феминистките изисквания относно правото на жените на удоволствие. На война като на война. Дървя го, следователно съществувам. Какво ли не си бях представяла, само това не.

Той й позвъни все пак, за да й определи среща за следващия петък. Получи се още по-кофти.

Имаше чувството, че прави любов с Доналд Дък. Мокри, гадни целувки, цялата я олигави. Доналд Дък с маниери на тираджия. Стискаше я силно, смазваше я под тежестта си, пипаше я отдолу грубо и рязко. Па-па, повтаряше си наум Жюлиет. Беше решила да не се противи, понасяше всичко безмълвно: стиснала устни, едва-едва разтворила крака, с надигаща се в гърдите й омраза. След някое и друго отъркване, което според него минаваше за ласки, той я хващаше за краката, рязко ги запращаше високо над главата й и проникваше в нея, движейки се на силни тласъци. Най-сетне беше постигнал своето: да ме превърне в легло. Сдържаше се да не вика от болка, а в това време, доволен и предоволен, той я чукаше, мърморейки под нос мръсотии.

С дребната разлика, че неговите нямаха нищо общо с очарователните мръсотии, които Луи й шепнеше, докато я въртеше насам-натам, с нежен поглед и разтапящи устни. Този тук редеше машинално някакви безлични и изтъркани шаблони, все едно ненавиждаше от сърце целия женски род и сега си го връщаше.

Единственото положително, ако продължеше по този начин, беше, че тя изобщо не участваше. Той вземаше нещата в свои ръце и се държеше така, сякаш беше в службата. Като тиранин. Другият не съществуваше. Още по-добре, тя нямаше да си мръдне пръста да му доставя удоволствие, само това оставаше… След като свършеше, я поглеждаше с блеснали очички.

— Е, добре ли беше? Изпразни ли се?

Тя кимаше утвърдително, докато той си разтриваше ташаците с доволен вид. Следваше неизменната тирада за креватните му подвизи. Доналд Дък се накокошинваше, па-па-паткаше комплименти, надуваше се, зачервен от удоволствието, което щедро бе доставял допреди миг.

Преливаше от самовлюбеност, самовъзхваляваше се, плескайки се по гърдите, по корема, по бедрата, за да демонстрира мъжката си сила. И отново се заемаше да разтрива ташаците си.

След секса — задължителна игра на джин руми.

Не понасяше да губи. Следеше зорко отбелязването на резултатите и се цупеше, ако Жюлиет водеше. Пускаше радиото много силно или включваше телевизора, сменяше непрекъснато канала или станцията. Духаше й в лицето дима на огромните си пури и Жюлиет се задавяше, кашляше, махайки с ръка, за да разсее дима, но на него не му пукаше. Занимаваше я със строежите си, с договорите, с връзките и каналите си, с начините, по които мамел архитектите. Не ги понасяше, смяташе ги за претенциозни дърдорковци, всички до един.

— Видя ли как прекарах Милал. Изобщо не се усети! И ще продължавам! Смятам да сключа договори и в Щатите.

— Нямате право. Изрично е упоменато в клаузите на договора — можете да го представяте единствено на територията на Франция.

— Писенце, договорите подлежат на тълкуване. Сменяш мястото на запетайката и всичко се променя. Каква си ми наивничка! Голям джин и дубъл уин!

Той си броеше точките, а Жюлиет шмекеруваше, нали тя записваше резултата.

Лазеше й по нервите със самодоволството си. Аз, аз, аз. Ако го слуша човек, ще си помисли, че тя си няма понятие от нищо, че е едно тъпо селянче.

— Случайно да си чувала за остров Мавриций? — подхвърли й той един ден с презрителен тон.

— Не.

Дори си нямам понятие къде се намира.

— Как е възможно! Никой ли не те е водил там досега? Значи си ходила само с разни циции, бедното ми дете!

Всичко това, за да й покаже снимки с някаква мацка на плажа — той в едър план, изпъчил гърди, мадамата зад гърба му, полускрита.

— А тази тук е на Сейшелите, миналата година.

Същата снимка, същата поза, само момичето беше друго.

— Никога ли не водите едно и също момиче?

— Същото какво?

— Момиче.

— Не. Когато ми писне, го изхвърлям — заяви той нахилен.

— А жена ви?

— Тя си седи у дома. Нали съм се оженил за нея, стига й толкова. Значи, не физическото отвращение, а моралната непоносимост ще ме накарат да се махна, каза си Жюлиет.



Добре, че беше Низо. Жан-Мари. Това, което не й даваха нито Луи, нито Виртел, Жан-Мари щедро й го даряваше: нежност, любов, внимание. За пръв път в живота си Жан-Мари Низо се беше влюбил.

Още от първата вечер.

Вечерта, в която Бенедикт Тасен го покани на улица „Плант“. Отиде, придружен от младата Сабин дьо Кроа-Мажьор. Звънна на вратата и изведнъж дочу шум откъм живия плет от почернели туи, който отделяше къщата от улицата. Обърна се и различи клекнал силует на жена, която очевидно пишкаше. Изненадан, изчака я да се надигне, но на нея явно й беше приятно да клечи с гол задник в хладната нощ и да се полюшва наляво-надясно. Фаровете на преминаваща кола осветиха силуета. Жан-Мари ясно видя зелена пола, разтворена като венчелистче, тъмна коса и дълги бедра, които се показваха изпод полата.

По-късно вечерта видя притежателката на зелената пола. Казваше се Жюлиет и беше заобиколена от тълпа обожатели. Усмихваше се на един, отправяше към друг поглед, замрежен от гъсти, черни мигли, леко потупваше трети по бузата. Кралица. Издигната единодушно на върха от заобикалящите я мъже, които бяха готови на минутата да скочат отгоре й и да я съборят. Тя обаче се държеше на разстояние, черните й очи ги оглеждаха, сякаш преценяваха заложбите и качествата им.

Жан-Мари се присъедини към групата и отначало тя го изгледа с интерес, но скоро погледът й се изпълни със студенина. Всеки път, когато се покланяше пред нея за танц, тя го отпращаше. Със същата хищническа усмивка, същия тъмен поглед, същата грация, сякаш приемаше и казваше „да“.