Подобно на всички, които правят първите си стъпки в живота, Жюлиет стигаше до крайности. Изгубените й илюзии я хвърлиха в бездна от цинизъм. Там, където останалите не виждаха никакви пороци, нито недостатъци, тя предполагаше най-страшното. Реши да бъде цинична със страстната убеденост на човек, стигнал до кардинални решения. Живея в общество, подчинено на закона на размяната, баща ми изисква пълно подчинение срещу месечен чек, общество, в което сексът е разменната монета на Луи и в което Виртел ми предлага значителен хонорар срещу сексуални услуги. В такъв случай влизам в играта и започвам да практикувам размяната.

Разменям секс срещу месечна издръжка.

Жюлиет умишлено стигаше до крайности в разсъжденията си, с цел нюансите да се размият и очевидното заключение да се наложи от само себе си. Ако искаше да остане в Париж, се налагаше да намери източник на доходи. Не желаеше да се отказва от адвокатската кантора, нито от следването. Следователно нуждаеше се от някаква „специална“ работа.

Под Виртел.

Непрекъснато отлагаше момента да му се обади. Упражняваше се да мисли за него като за Едмон, за да не бъде толкова отблъскващо. Магията на името не траеше дълго. Ще легна под скъпия Едмон и… пфу, ужас, гнус! Никога няма да мога да го сторя. Във всеки случай няма да го докосвам. Да прави каквото иска, аз ще оказвам пасивна съпротива. Като истинска проститутка. Казват, че забранявали да ги целуват по устата, да им докосват гърдите и да им развалят прическите. И аз ще поставя същите условия. Проникване и акт, по възможност бърза еякулация. Ще затварям очи и ще мисля за друго.

За чека.

За Луи. Луи…

Виртел.

Набра номера.

Гласът на Изабел бодро изкукурига: „Фирма «Виртел». Добър ден!“. Жюлиет не се представи.

Телефонистката я свърза с Евелин, секретарката на Виртел, която непрекъснато се оплакваше, че не й плащал достатъчно.

— Добър ден, Жюлиет, как сте? Можете да се гордеете със себе си, след договора с Милал сме затрупани с поръчки.

Ще вдигна мизата, реши в крачка Жюлиет.

— Искате да говорите с господин Виртел?

— Да, искам да го чуя.

Да чуя скъпия Едмон. Ще трябва да намеря начин да доживея до следващото решение, защото момент, скъпи Едмон, разбери, това е временна мярка, дума не може да става за…

— Ало, Жюлиет? Как си?

Размениха няколко общи приказки: за бетона, за улица „Плант“, за Шарло. Жюлиет отговаряше, не знаеше как да подхване темата. Тъкмо реши да се откаже, и той заяви с престорено любезен тон:

— Предполагам, че не ми се обаждаш да си говорим за Шарл Милал и за времето.

— Ами… не.

— Добре, казвай, слушам.

Настъпи продължително мълчание.

— Ами… Аз… не знам как да го кажа.

— Да не би случайно да си обмислила предложението ми?

— Точно така. Точно затова се обаждам. — Трудно беше да изрече подобно нещо по телефона. — Имам парични проблеми. Три хиляди франка на месец ще са ми достатъчни.

Наду тарифите на евентуалните услуги, за да увеличи шансовете си да получи отказ.

— Затова си помислих, че бихме могли да се споразумеем, и… три хиляди франка за едно… — Мамка му! Как не помисли предварително каква дума да употреби. — … посещение на месец.

Точно така. Посещение. Също както при зъболекаря.

— Виж ти, станала си лакома!

— Да, но не искам от вас нито апартамент, нито кожи, нито екзотични пътувания.

— Все пак… Имам нужда да го обмисля. Нали се досещаш, бях уредил някои неща, след като ти ми отказа.

Ако си въобразява, че ще тръгна да се бия за него! Ще затворя телефона и точка. Ще обера някоя банка, няма да е толкова отвратително.

— Да или не. Нали се сещате колко дълго съм се колебала, преди да ви се обадя. Такива неща са нещо ново за мен!

— Много добре. Ще размисля и ще ти се обадя. Довиждане, Жюлиет!

Той затвори, без да й даде време да се опомни.

Най-после бе ударил неговият час. Така и не успя да преглътне унижението, което му нанесе Жюлиет. Все още не му излизаше от ума и си отмъщаваше, отнасяйки се грубо с една нещастна шведка, с която се срещаше три пъти седмично в малкия си апартамент на улица „Тур“. Кандидат-манекенка, която се издържаше повече от щедростта му, отколкото от фотогеничната си фигура.

Звънна й след три дни.

— Ало, Жюлиет? Аз съм, Едмон.

Ще бъде принудена да му говори на малко име.

— Ето моето предложение: три хиляди франка, съгласен съм, но за две срещи на месец, понеделник и петък от седем до девет. Ще си запишеш ли адреса? Улица „Тур“ №28. Ще те чакам там следващия понеделник, договорихме се, нали?

— Добре — с мъка преглътна Жюлиет, която си бе обещала да отмени предложението си, когато той й позвъни.

Готово, каза си тя, затваряйки телефона. И аз се превърнах на ръкавица. Отвън — възпитано момиче от добро семейство, отвътре — проститутка.



Жюлиет се виждаше с Луи три вечери в седмицата. Тъй като той не искаше да ходи на улица „Плант“ под претекст, че не можел да понася Емил — „говори, сякаш диктува, лази ми по нервите“ — нито в хотел „Ленокс“, защото приятелят му, барманът, бил в казармата, водеше я вкъщи. Когато беше в добро настроение, предлагаше: „Лягаме си дибидюс голи?“, друг път беше по-груб: „Ще се чукаме ли?“, или още по-безцеремонен: „Кур, путка?“.

Живееше на последния етаж в една кооперация на улица „Монж“: две стаи, пълни с книги, плочи и пепелници, разхвърляни дрехи по пода. Беше огледала пепелниците и чиниите, възглавниците и телевизора, всички стоварени направо на пода, уредбата, поставена на тухли, и матрака, проснат директно на мокета.

— Както виждаш, западам. Не вървя, а лазя.

Тя не отговори. Никога досега не бе виждала такъв… запуснат апартамент.

Бързо откри причината.

Луи имаше дарбата да мърля всичко покрай себе си. Сякаш не умееше да координира движенията си дотолкова, че най-обикновеното правене на кафе се превръщаше в опасно упражнение. Изтърбушваше пакета с кафе, разсипваше част от него, поливаше вода покрай кафеника, грабваше захарта и ръсеше по масата — случваше се и да уцели чашата си — после тръгваше да обикаля из апартамента с чаша в ръка, оставяше я някъде, за да си запали цигара, забравяше я, връщаше се в кухнята, сипваше си второ кафе, което зарязваше на телевизора, защото внезапно му се приискваше да подрънка на електрическото пиано, търсеше кафето си с поглед и понеже не го намираше, отново отиваше в кухнята да си налее трето, което закрепваше на ръба на ваната, та ако случайно звънне телефонът…

Същата участ сполетяваше и цигарите, забравени на первазите, които догаряха, оставяйки кафеникави следи. Сапунът се разтапяше в неизпразнената вана, крушките гърмяха, парчета сирене изсъхваха сгърчени и образуваха странни фигурки в залепналите по мръсния мокет чинии. Единични чорапи се въргаляха до смачкани стофранкови банкноти и хартийки, или парчета от кибритени кутийки с надраскани отгоре им телефонни номера.

Първия път, когато отиде в жилището му, Жюлиет беше толкова щастлива, че занесе цветя. Той ги погледна с недоумение, не знаеше какво да прави с тях, благодари и хлътна в кухнята. На сутринта тя ги видя на масата, вече увехнали.

Направи опит да сложи малко ред. Той отбеляза:

— Сърдиш ли се? Жените винаги започват да подреждат, когато са сърдити.

Жюлиет свикна да се мие на тъмно, да се бърше с края на кърпата, молейки се наум да е чист, да се гримира, гледайки се в парче огледало, закрепено на крана на мивката, да търси пастата за зъби при приборите за хранене, да включва чисто новия телевизор с помощта на ножче — Луи беше счупил всички копчета — и да сгъва старателно дрехите си до леглото.

Колкото до Луи, сутрин той издърпваше наслуки нещо от купчината дрехи, понякога скачаше скоростно в тези от предния ден, излизаше и се оглеждаше във всички витрини, покрай които минаваше. Сякаш понасяше единствено отражението си. Поглеждаше се, разрошваше косата си, недоволен от гледката, и продължаваше, мърморейки ядосано.

Нито веднъж не я попита как прекарва вечерите си, когато не се срещаха. Както и тя него впрочем. Една вечер го зърна с някаква мацка, русолява, с голям нос и обици като топки за коледна елха. На другия ден го попита:

— Няма ли да ти е неприятно, ако излизам с друг мъж?

— Не.

— Ами ако се чукам с него?

— Също не.

— Казваш го, за да се чувствам свободна аз или ти да се чувстваш необвързан?

— Отговор №2.

Тя не отговори нищо и легнаха на матрака.

Тя не изпитваше нищо. Разговорът им се въртеше без прекъсване в ума й.

— Ето на, ти вече изобщо не ме обичаш — заяви той, отлепвайки устни от нея.

— Не, но…

— Мислиш за това, което ти казах преди малко?

Тя кимна. С Луи беше за предпочитане да казваш истината.

Той я притисна до себе си.