Заради Мартин… Заради Мартин…

Откъсна със зъби парченце нокът, плати и двамата излязоха от ресторанта.

Сбогуваха се в мрака и Бенедикт взе такси за гара „Сен-Шарл“.

Реши да не казва на Мартин за срещата си.



Така щеше да е по-добре. След като откри любовта, сега Мартин откриваше омразата.

Със същото чувство на удивление.

В началото си каза: „Ще го забравя. Лесна работа. Аз съм прагматична, енергична. Достатъчно е да си кажа забравям, точка, край, забравям“.

Получаваше се.

За някой и друг ден.

После ненадейно мярваше зад ъгъла шлифер с дълбока цепка и се заковаваше на място. Разтреперана. Без дъх. Идеше й да хукне след шлифера. Това е мое. Откраднали сте нещо, което ми принадлежи. Върнете ми го… Уверявам ви, шлиферът е мой, господин полицай.

После болката проникваше във всяка пора и тя заживяваше с нея. Спеше свита на кълбо, за да я запази топла и жива. Не можеше да спи по гръб.

Отмерваше секундите. Не откъсваше очи от пясъчния часовник.

Накрая й минаваше.

Ако беше в леглото, лягаше по гръб, ако вървеше по улицата, изправяше рамене. Най-сетне беше излекувана. Уф, въздишаше с облекчение!

Тогава дойде ред на сънищата.

Те й скроиха подъл номер. Една нощ Ришар й се яви насън и й каза: Добре съм, току-що спечелих конните надбягвания, станах световен шампион по фигурно пързаляне, спечелих титлата на „Ролан Гарос“ и сега тренирам за предстоящото първенство по борба в полутежка категория в „Медисън Скуеър Гардън“. „Много добре — отговори тя и попита: — Как успяваш?“ „Срещнах едно момиче, за което означавам много, което се отнася изключително мило към мен.“ После внезапно образът му се размиваше, изчезваше. Тя се събуждаше разгневена — а международното състезание по бой със снежни топки, и него ли спечели? От гнева се роди омразата.

Омраза заради това, че не можеше да го наругае очи в очи.

Омраза заради това, че я беше изоставил.

Омраза заради това, че не беше нужна никому.

Омраза заради това, че някоя друга бе заела мястото й.

Омраза заради това, че позволи капанът да щракне зад гърба й.

Омраза към него. Омраза към самата нея. Буквално се оплете, вече не знаеше кого по-напред да мрази.

Толкова много омраза я накара да се засрами. Представи си, че я превръща в малко кубче и го скрива под леглото си. Съвсем на дъното, за да не го открие никой, дори и Розита, когато минава с прахосмукачката.

Омразата обаче не се предаваше лесно. Кубчето си кротуваше, скрито под леглото в продължение на няколко дни, след което… неочаквано се разтваряше в няколко литра бульон. Тя се давеше, пляскаше с ръце и крака, паникьосваше се. Малко оставаше да отиде да драсне клечката в дома на семейство Брузини, да прокопае канал в мазето им и да ги издави, или да им изпрати пастет с цианкалий.

Омразата подхранваше въображението й.

Размазваше Ришар до неузнаваемост, правеше го на пихтия. Грозен, некадърен, дребен, джудже, невежа, мачо, претенциозен, подлец, крива усмивка, подозрителен, паразит, изпаднал, жалък индивид, наркопласьор…

Потъна в омразата така, както човек поема по път, който го отвежда дълбоко в джунглата. Без никакви задръжки. Олекваше й. Въртеше мачетето и безпощадно кълцаше болката. Омразата се оказа приятен начин да убиваш времето! Хм… Много добре, още, още. Кривоноско, темерут, не знае какво е усмивка, подмишница, воняща на пот, съмнителен тип…

А, за малко да пропусна, лош син! Лош брат! Лош… Завъртя се покрай къщата на битпазара. Успя да дръпне малкия Кристиан за пуловера и да го принуди да проговори. „Ришар, няма го, той далече, много далече“, й каза той, свил устни, верен на даденото обещание да не преминава в лагера на врага.

Крайно време е да се сложи край на тази история, твърдо реши Мартин. Страдам от омраза в много остра форма, ясно. Това си е истинска болест. Трябва да се лекувам, няма място за срам. В края на краищата това чувство е също толкова силно, колкото изпитваното от Христос на кръста или от самураите, когато си правят харакири, само че на техните чувства се гледа като на израз на душевно благородство. Диагнозата е поставена: болна съм от омраза. Занимание като всяко друго, нищо особено.

— Какво правите в момента?

— Мразя.

— Мразите? Кого?

— Един член на семейство Брузини. На пълен работен ден, дори и през уикендите, без почивка. Заниманието си има много предимства.

— Заработвате ли допълнителни часове?

— Да, случва се…

— Плащат ли ви транспортните разходи?

— Да, и това също. Мразя навсякъде, без значение къде се намирам.

Реши отново да направи кубче от омразата, но този път да го изложи на показ. За да го лиши от сили, да го неутрализира и да не може повече да се разлива в унищожителен поток и да залива всичко по пътя си.

Омразата се преобразуваше в гориво. С нея Мартин пълнеше резервоарите си догоре.

Направи на пух и прах всички предишни рекорди по бизнес английски, взе трите нива за два месеца. Преподавателите се почесваха по брадичките, наблюдавайки я; останалите ученици — господа, издокарани с костюми и вратовръзки — се държаха с нея едва ли не сервилно, бяха готови да я назначат в поверените им предприятия.

Израснала. Възвърнала предишната си мощ.

Предишната?

Бях ли способна на такава силна омраза преди?

Отново се върна към детските си години.

Към омразата от детството. Към господин Жили, фермерът, от когото купуваше мляко.

Беше забравила господин Жили… пръста, който мушкаше силно в гащичките й, когато я изпращаха за мляко — толкова се страхуваше, че не се осмеляваше да го спомене. Обикаляше нагоре-надолу, размотаваше се, канчето се блъскаше в краката й, докато най-накрая се решаваше да тръгне към фермата. Той я чакаше, стискаше я между краката си, „както доя кравата“, и я галеше…

Омразата бе започнала да клокочи.

Омразата към родителите й, на които не можеше да разкаже.

Омразата към захарната фабрика. Омразата към работническото гето, в което живееха. Омразата към бедността.

Омразата от това, да не си като другите момичета от класа, да виждаш как майка ти се подчинява, да виждаш сестра си, и тя готова да се подчинява… Омразата към Партията, която ги приспиваше със събранията и приказките за по-добро бъдеще.

Омразата към Ришар обаче затъмняваше всички предишни омрази. Смекчаваше ги. Мартин изпитваше жал към майка си, към Жоел, към баща си, към апартамента, към захарната фабрика…

Смяна на пътниците: всички да слязат, ред е на Ришар, който се качва за голямата обиколка във формата на осмица.

След няколко кръга започна да се отегчава. Желанието да мрази се стопи. Искаше й се да опита нещо друго, иначе щеше да започне да се върти като в омагьосан кръг. Тогава пред очите й проблесна една надежда. Не тъпата, измислена надежда, с която се бе успокоявала цяло лято — той се връща и всичко продължава постарому. Надеждата, която зависи от другия, лъжливата надежда, която ви кара да повярвате в нещо несъществуващо, която ви принуждава да гледате живота през розови очила и ви успива…

Не, надеждата, породена от вярата в себе си. Надеждата, че ще се пребори.

От сега нататък на тази надежда трябва да доказвам, че съществувам, че ме има. Съвсем сама, без някой да отваря вратата и да ми подава ръка, за да вляза в ресторанта, без нечий поглед, който да ме следи, без общоприетата титла „годеница“. Ще му покажа, че съм способна да извърша нещо голямо, достойно за уважение, нещо огромно. Без него. Сама, като гимнастик на трапец, който полита в пространството без обезопасяваща мрежа отдолу. За да отстъпи и прояви уважение към желанието ми да прелетя морета и планини и да кацна в Америка. За да го нокаутирам.

След като изчерпя до дъно натрупаната омраза, след като той се превърне в напълно чужд човек за мен, ще имам сили да се обърна към него: „Хей… Добър ден, как си? Аз съм добре, а ти как я караш?“, и ще му донеса от Ню Йорк старите плочи, които не може да си купи тук, ще му донеса и шарени флагчета за мотора му.

Ще бъда любезна и учтива, разбираща и толерантна, щедра и великодушна.

С една дума, изобщо няма да съм влюбена, изобщо.

Глава 4

След дълги разсъждения Жюлиет реши, че животът няма нищо общо с наученото от родителите, учителите и приказките, с които я приспиваше майка й. Поне така изглеждаше в момента. Възможно бе в бъдеще да открие любовта към ближния, себеотдаването и приказния принц, забързан по стълбището на замъка, за да надене на крачето й кристалната пантофка. Засега обаче не се очертаваше нищо подобно.

Възпитана от родители — дребни буржоа, в затвореното провинциално общество на Питивие, Жюлиет дълго време твърдо бе вярвала, че животът е нещо просто: добрите, лошите, Справедливостта, която винаги надделява, Честността и Добродетелите, които винаги побеждават Злото. Откакто отиде в Париж обаче, бе принудена да признае, че нещата са доста по-сложни. Нерядко трябваше да надникнеш зад привидното, за да откриеш истината. Освен това хората не бяха само лоши или само добри, а представляваха смесица от подлост и доброта. Скъпата на родителите й теория за „почтения вид“ се пукна като сапунен мехур. Почтеният вид на Жан-Франсоа Пенсон, на Режина, на Анри Бишо и Виртел прикриваше една далече по-неблаговидна и жестока истина. Хората са като ръкавиците. Отвън — гладки и безобидни, отвътре — изпълнени със загадки и противоречия.