Не желаеше да се променя прекалено бързо. Беше в началото на професионалния си възход и смяташе, че е длъжен да се съобразява с колегите си, за да може да получи подкрепата им, когато настъпи моментът за истинското завземане на властта. Това обясняваше защо гледаше да не дразни никого и да омаловажи издигането си. Единственото му слабо място беше Бенедикт. Или по-точно, жените, защото новата му позиция предизвика внезапен обрат в отношението им към него. Поне в отношението на колежките му. Новопридобитата му слава все още беше в рамките на вестника, не бе стигнала до официалните вечери и светските колонки на пресата. С изключение на „Монд“ — вестникът съобщи за назначението му в антрефиле, което го изпълни със задоволство.

Когато Бенедикт научи за подновяването на междуособните войни и уреждането на сметки сред марсилските престъпници, както и за труповете, изоставени по тротоарите и в заведенията, не й бе никак трудно да получи разрешение от Емил да замине за Марсилия.

Все още не беше изгубила надежда да открие Ришар, нито да го върне на Мартин. Нищо че два месеца преди полета Мартин си взе нов самолетен билет за Ню Йорк. Искаше да замине веднага след Коледа и да посрещне новата 1971 година на американска земя, на „Таймс Скуеър“, където американците се целуваха и си пожелаваха щастлива нова година.

Колкото повече време минаваше, толкова повече Бенедикт харесваше Мартин. Защото, макар да не го съзнаваше, между тях не ставаше дума за конкуренция — нито сантиментална, нито професионална, нито социална, както и защото се възхищаваше на нейната воля, праволинейност, откровеност и решителност. Завиждаше й за силата — силата да си е сама господар, да дължи само на себе си трофеите, които редим на етажерките.

Не й беше по сърце фактът, че Франция ще се лиши от тази непокорна Мартин и от бъдещите й победи. Докато живееше на улица „Плант“, Мартин й служеше за пример, беше й нещо като мадона, към която се обръщаше, за да се почувства смела и готова на всичко.

Така че Бенедикт замина за Марсилия. Проведе разследването, продиктува материала си по телефона и се отправи към улица „Мартини“ №36. В просторното остъклено фоайе на модерната сграда имаше домофон и Бенедикт откри инициалите Р. Б.

Не натисна звънеца, а изчака един от обитателите да влезе и се шмугна покрай него. Качи се на асансьора и натисна копчето за шестия етаж.

Сградата беше внушителна — с мрамор, декоративни растения и огромни прозорци. На площадката подът беше застлан с дебел мокет, а стената — украсена с модернистична литография.

Тя натисна звънеца, пое дълбоко дъх и зачака. Ако не потръгне в журналистиката, ще се преквалифицирам в детективския занаят, си каза тя. Очевидно имам нелоши шансове.

Отвори й пищна блондинка по пеньоар, от онези, дето се снимат голи в мъжкото списание „Люи“. Пеньоарът беше разтворен на бюста, носеше чехли на висок ток с розови помпони. С негримираното си лице напомняше досущ малко момиченце.

— Кого търсите? — осведоми се русокосата хубавица. — И защо не звъннахте по домофона? Не мога да си обясня защо плащаме безбожен наем, след като домофонът не служи за нищо!

— Братовчедка съм на Ришар. Изпраща ме майка му.

Русата мадама измърмори нещо неразбрано, но я пусна да влезе.

— Да ви предупредя, заета съм с гладене, успокоява ме.

Изправи се до дъската за гладене и енергично започна да разхожда напред-назад ютията, раздипляше воланчетата, изпичаше бастите, наблягаше върху извивките.

— Към колко се прибира Ришар?

— Обикновено към седем, когато тръгвам за работа.

Очевидно не гореше от желание да разговаря. Бенедикт не посмя да си съблече палтото и стоеше права, скръстила ръце.

Блондинката беше изцяло погълната от воланите и дантелките. Бенедикт се опитваше да проумее как оня Ришар на Мартин беше станал Ришар на тази блондинка.

Някъде около деветнайсет часа мадамата влезе в банята да се разкрасява, ключът във вратата се превъртя и се появи Ришар. Целият в черно: черно кожено палто с голяма цепка, черни очила и черен кожен каскет.

При вида на Бенедикт леко се стъписа.

— К’во праиш тук?

— Дойдох да те видя.

— Видя ли Джина?

— Да, тя е в банята.

— Кой те изпраща?

— Никой. Мартин изобщо не подозира.

— Много бих се учудил.

— Дойдох по собствена инициатива, Ришар. Не получи ли посланията й от лятото, след като…?

— Какви послания?

— Първо ти писа. После те издирваше чрез вестниците и накрая я показаха по телевизията.

— Не съм получавал никакви писма, пък и не чета вестници. Извинявам се. Ние тук не сме много учени и културни. Можеш да докладваш на лъжкинята.

— Мартин не е лъжкиня. Тя постъпи така, защото…

— Бай, бай, отивам на работа. — Джина беше излязла от банята.

На Бенедикт й бе достатъчен един поглед, за да отгатне какво работи Джина. Мигаше на парцали, клепачите й бяха обилно наклепани в зелено и дългите й руси къдрици се спускаха до кръста. Прилепнала по тялото й рокля, главозамайващо високи токове, предизвикателно щръкнал бюст…

— Коте, да се видим при Пиеро, да хапнем по нещо?

— Добре — отвърна Ришар, пляскайки я по бедрото. — Приятна работа.

Тя помаха със златната си ламена чантичка и излезе. Без да погледне към Бенедикт.

— Не работиш ли на пристанището? — попита тя.

— Не. Сводник съм, скъпа, по-скоро половин сводник, деля си Джина с един приятел, който е в пандиза. Грижа се за нея, докато той излезе. Не се преуморявам… Тя ми носи добри пари.

— Не прекалявай, няма смисъл.

— Не прекалявам. Да ти призная, преди, когато разнасях доставките, тогава прекалявах, но с обратен знак. Разносвач на минимална заплата, как ме виждаш! Като си помисля, че почти си бях повярвал! Все трябва да се минеш веднъж, нали? Аз вече го сторих, но от сега нататък, край, баста!

— Ришар. Тя те обича. Знам. Чакаше те цяло лято…

— Не замина ли за Щатите?

— Не.

— Можеш да й предадеш да си стяга багажа, няма повече да ме види. Искаш ли нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— Ще ме извиниш, но по това време съм свикнал да си приготвям едно блъди мери.

Той отиде в кухнята и тя чу да подрънкват кубчета лед в чаша. Телефонът звънна и той вдигна. Дълго разговаря за някакъв кон, на който заложил, и доволен, затвори.

— Обичах Мартин, кълна се, обичах я.

Говореше бавно, сякаш търсеше думите, и Бенедикт не го прекъсваше от страх да не млъкне и да се затвори.

— Едва не умрях, когато Луи съобщи, че заминавала. Беше същото, както когато приключих с дрогата. Същото, кълна ти се. Зависим. Зависим от тази мадама. Онази нощ бях като луд. Свих една кола и карах до тук. С бясна скорост, с газ до дъно по магистралата. Спомням си, че в колата имаше касета със записани песни, сред които „Stand by me“… Пусках си я, докато ми писнаха ушите. Тук намерих приятели. Те имаха момичета. Първия път, когато една курва ми бутна без пари, изпитах страхотен кеф. Беше Джина. След като опандизиха нейния тип, тя продължи да работи за мен. Това е…

Той си играеше с чашата, прехвърляше я от едната в другата си ръка, без да разлее и капка. Говореше, свел очи. След като свърши, на устните му проблесна светкавичната усмивка.

— Животът с нея, така както тя го искаше, не беше за мен. Не й противоречах, за да й доставя удоволствие, но това не бях аз. Имам си вече установени навици тук. Продавам по малко дрога, Джина ми носи по нещо. В неделя обикалям живописните заливчета, тук са приятелите, красивите коли, дребните далавери, слънце през цялото време…

— Но тя те обича, Ришар!

В мига, в който думите се изплъзнаха от устата й, осъзна, че нямаше смисъл да го убеждава. Той беше прав.

— Не биваше да постъпва по този начин — отвърна той. — Не биваше… Сигурно животът, който съм избрал, ще бъде тежък, но съм любопитен да видя как ще се получи. Искаш ли да отидем да хапнем някъде?

Вечеряха в ресторант на старото пристанище. След като приключиха, той бръкна в джоба си да плати сметката и помоли:

— Няма смисъл да й казваш, че си ме видяла.

— Наистина ли искаш да си мълча?

— Да. Тя продължава ли да носи шлифера ми?

— Да.

Моят шлифер. Кръглото й дупе. Шнолите й, шаловете й, здравето й, енергията й, непоклатимите й идеи… Веднъж през лятото се обади в Питивие. Отсреща му отговориха, че току-що била излязла, и той затвори. Слава богу. В онзи момент като едното нищо можеше да не издържи и да се огъне, да остави името и телефона си. От самото начало имаше предчувствие, че работата няма да излезе читава. You’ve lost that loving feeling, you’ve lost that loving feeling, you’ve lost that loving feeling and now it’s gone, gone, gone, ouaouaoua…

Беше го изгубил, любовното чувство. За доста дълго време.

Заради Мартин спря да си гризе ноктите. „Нищо не чувствам, когато ме галиш по гърба, нямаш нокти“, бе заявила тя един ден. Тогава си купи един горчив лак и така превъзмогна лошия си навик.