— Няма ли да останеш с нас? — попита високият брюнет, който трябваше да е Брюно.

— Не. Доскоро.



Луи се обади пръв.

— Е, малка приятелко, още ли се сърдим?

— Съвсем не. Просто съм затънала в работа.

— Кога ще се видим?

— Не знам.

— Сърдита си. Чувам го ясно. Какви искаш да сторя? Да се търкалям в краката ти? Да те обсипя с бижута? Да ти напиша писмо?

Жюлиет едва не прихна. Луи да седне и да пише писмо! Все едно да го помолиш да ти каже „обичам те“ на лунна светлина под акомпанимента на цигулка и с букет цветя в ръце.

— Да напишеш писмо, ти? — отвърна Жюлиет.

— Хайде на бас, че ще го направя — отвърна Луи.

— Добре тогава, ще чакам.

След два дни получи писмо, адресирано до госпожица Жюлиет Тюил, улица „Плант“ №64, Париж, 14-и район.

— Няма да повярваш какво ми се случва — каза тя, размахвайки писмото под носа на Мартин, — Луи ми е написал писмо.

— Не може да бъде! — възкликна Мартин. — Той знае ли да пише?

Жюлиет отвори плика и извади бял лист, на който Луи беше написал с едри букви една-единствена мръсна думичка: „Кур“.

— Мръсник — процеди през зъби Жюлиет, — тъпкано ще му го върна.



— Много ли ми изневерява през тези две седмици? — попита Жюлиет, сгушена в Луи на голямото легло в една от стаите на хотел „Ленокс“.

— Такива въпроси не се задават, освен ако не си падаш мазохистка.

Не бе устояла дълго на изкушението да му се обади. Той й предложи да мине да го вземе от мазето.

Тъй като искаше да ограничи максимално евентуалните търкания и главно да си уреди среща далече от Мари-Анж и останалите, тя предложи да се видят в хотел „Ленокс“.

— А няма ли да ме попиташ дали аз съм ти изневерявала? — полюбопитства Жюлиет.

— Няма.

— Защото се страхуваш, че ще те заболи ли?

Той не отговори.

— Ти чувстваш нещо само когато те наранявам — заяви тя, заковавайки очи в лицето му.

— Би трябвало да си доволна. И това е някакво начало. Хайде да си говорим за друго. Защото в противен случай ти е ясно как ще свърши.

Понеже Жюлиет се нацупи, той я прегърна, целуна я и каза:

— Нека ти обясня нещо, пиленцето ми. Рядко се случва един мъж и една жена да се разделят, защото си изневеряват. Правят го по-скоро защото се отегчават. Нашият случай не е такъв, затова дай да сменим темата.

Толкова добре се чувстваше сгушена в обятията му, че не потърси повече аргументи за задълбочаване на спора.

И все пак, каза си Жюлиет, май тъпчем на едно място.

— Не напредваме, Луи, уверявам те, изобщо не напредваме.

— Какво значи „да напредваме“? Да създадем дом и семейство и деца заложници, които да патят? Предпочитам да съм влюбен, отколкото удобно настанен. Ако си пасваме в леглото, то е, защото с нетърпение чакам да се видим, да те докосна, да ти разтворя краката, да те ближа…

Гласът му се промени, стана по-дрезгав, по-тих и Жюлиет затвори очи.

— Хайде, говори още, не спирай да говориш.

Войната се отлагаше за по-нататък.

А случаите за обявяване на война не липсваха.

Луи живееше повече във „Вре Шик“ — така се казваше кафе-театърът — отколкото с Жюлиет. Трябва да се наложа, да покажа кой владее положението, повтаряше си тя, наблюдавайки как момичетата се навъртат край него. Той ги зяпаше неприкрито и жадно, и протестираше, когато Жюлиет го хващаше на местопрестъплението.

— Аз съм жив човек все пак. Майната ти! Няма да ме накараш да живея в лъжа, не искам. Взех решение преди доста време да не лъжа повече, значи, няма да лъжа и край.

Истината беше, че в семейството на кафе-театъра Жюлиет се чувстваше чужденка. Членовете на трупата прекарваха цялото си време в онова мазе. Когато не се налагаше да допълват декора или да поправят нещо по тавана, който заплашваше да им падне върху главите, се качваха на сцената или съчиняваха пасаж по пасаж пиесата. Първото им представление вървеше по-скоро добре, и касата се пълнеше.

Един ден, когато повечето бяха грипозни, се наложи да отменят представлението. Луи написа бележка и я залепи на вратата: „Тази вечер няма да има представление, актрисата е в менструация“. Постепенно налагаше свои идеи, свои изрази: „Тази вечер представлението е безплатно за зрители с панталони на шотландско каре“ или „Отоплението не работи, няма страшно, в антракта предлагаме топла супа“.

Следващото представление беше почти изцяло негово дело. В „Завършената интелигентност е завършена глупост“ се разказваше за млада майка, която за пръв път качва на самолет синовете си и самолетът се разбива пред очите й. Тя ридае безутешно, получава нервна криза и се търкаля по земята, когато един много елегантен и високомерен инженер се приближава до нея и започва да й обяснява колко смешни и жалки са нейните плачове и крясъци. Нима не знаела за закона за земното притегляне! Да си представим, че самолетът, на борда на който били децата й, е една маса, означена с „М“, която поради някакъв технически дефект не е издържала на неотразимото привличане на друга маса, в нашия случай Земята. Това наричаме във физиката падане на телата. Под въздействието на теглото си всяко тяло получава съответното ускорение. Опитите показват, че независимо от тяхното естество и маса, всички тела падат с еднакво ускорение. Майката е присъствала на онагледяването на теорията на Галилей. Накратко казано, това, че самолетът се е разбил, е напълно закономерно. Ако е интелигентен човек, тя трябва да го разбере. Постепенно риданията на жената утихват и тя повежда разговор с инженера. „Да — припомня си тя, — всъщност Нютон е бил първият, който в труда си «Математически начала на натурфилософията», публикуван през 1687 година, е направил връзката между тегло и земно привличане, разглеждайки теглото като проявление на един универсален феномен: взаимното привличане на телата.“ Инженерът си отдъхва, жената е интелигентна, разбрала е. Двамата се прегръщат, оженват се, имат много деца, които един ден водят на някакъв аеродрум. И отново трагедия. Само че този път инженерът е този, който не желае да разбере. Предпочита да го сметнат за глупак и безутешно оплаква децата си. Връчват му тържествено грамота за глупост и… се появяват трите му деца, спасени от пламъците.

— … Защото всичко може да се разтълкува, на всичко може да се даде разумно обяснение, всичко може да се облече в думи, ама не трябва да се доверяваме на думите — обясняваше Луи на останалите.

В такива моменти се сещаше за учителските си години, за учениците си, за учебните часове. Преди десет години се бе оженил за дъщерята на хлебаря и се стараеше да живее като всички останали. Днес е сам, дезориентиран и твърде неуравновесен. Започваше нова кариера в едно мазе в компанията на безработни, на хора, напуснали домовете си, на бояджии. Иска ми се да заживея с Жюлиет, но се колебая между секса и обичта. Ако заживея с нея, тя ще бъде моята медицинска сестра, гувернантка, майка… Може би съм още прекалено млад. Може би на четирийсет и пет, ако дотогава не хвана цироза от къркане, ще гледам другояче на нещата.

— Луи, Луи, какво става? — провикна се някой.

— Мислех си за нещо.

— За твоята пиеса ли?

— За пиесата ми.

Ето така „Завършената интелигентност е завършена глупост“ бе написана и поставена от Луи Гаяр и неговата трупа.

Глава 3

След като Емил стана заместник на Ларю, Бенедикт придоби самоувереност, която дразнеше немалко нейни колеги. Злите езици се бяха развихрили още с назначаването й в отдела на Емил, но след повишението на Буше се вдигна голяма тупурдия. Бенедикт не си даваше сметка, понеже тези, които злословеха зад гърба й, бяха същите, които, широко усмихнати, я питаха: „Как си?“. В края на краищата за момента тя беше любимката на мъжа, чиято амбиция, въпреки че не я афишираше, беше обществена тайна. Бенедикт се движеше из коридорите със самочувствието на стопанка. Разполагаше се в кабинета на Емил, сякаш беше неин собствен. Четеше телеграмите, ползваше услугите на секретарката, преглеждаше поканите, които му изпращаха, следеше частните прожекции, на които желаеше да присъства, и подбираше събитията, които искаше да отразява. Възползваше се от неговата власт.

Естествено, продължаваше да се държи с обичайната си изисканост и да се носи със студената, резервирана елегантност, с която толкова силно впечатляваше Емил. Никой не можеше да я обвини в проява на лош вкус. Проблемът бе, че от известно време се държеше повече като господар, дошъл да обходи земите си, отколкото като беден крепостен, който тревожно мачка шапката си с ръце.

Емил също се променяше. Остави се Бенедикт да го заведе на шивач, на авеню „Виктор Юго“, където обнови гардероба си. Господин Барне обличаше звездите на рекламния бизнес, младите депутати и напористите млади индустриалци. Лично той му предложи най-доброто според него и се ангажира да присъства на пробите на поръчаните костюми. Емил се съгласи също да отиде на коафьор и да се подложи на разреждане на косата и на избелване на зъбите. Но когато Бенедикт спомена за други, по-радикални промени, например да смени очилата с контактни лещи, той твърдо отказа.