— О, не! — изплака Жюлиет, разстроена.

Обля се в сълзи, които скоро пресъхнаха. Не беше нищо повече от изблик на самосъжаление, укори се тя.

Взе чека и го накъса на малки парченца, пусна ги в един плик и прилежно написа адреса на родителите си. Отиде до пощата веднага, за да няма връщане назад.

И сега, какво ще правя? Това е само красив жест, хубава реплика. Също като Сюркуф в трюма на парахода, когато английският капитан, който го е пленил, се появява и се обръща към него с оскърбителни думи: „Вие, французите, се биете за пари, за разлика от нас, англичаните, които се бием за честта си!“. „Човек винаги се бие за това, което му липсва!“, злорадо се изсмял безстрашният пират, окован във вериги.

Жюлиет нямаше пукната пара, но имаше чест в изобилие. Накрая Сюркуф бе натрупал състояние и постлал пода на къщата си в Сен-Мало с жълтици! Понеже Наполеон му забранил да ги реди легнали, за да не стъпва по лика му, Сюркуф заповядал да редят монетите плътно една до друга изправени! Френският флот бил разорен, а Сюркуф позлатил подовете в дома си. Истински пират, какво да си говорим.

На Жюлиет й хрумна идея.

Идея, която я накара да се намръщи, но все пак реши да я обмисли. Не трябваше да си заравя главата в пясъка, а да погледне истината в очите: парите й бяха свършили.

Изключено беше да поиска назаем от Шарло — беше голяма циция.

Нито от Луи.

Нито от Мартин.

Нито от Бенедикт.

Изключено беше да обяви къщата за продан.

В такъв случай?

Виртел…

При положение че предложението му продължава да е в сила. Защо не? Пират или куртизанка, къде е разликата? Дори няма да ми е толкова трудно, ако вместо „курва“ казвам куртизанка.

Куртизанка… Едно време за жените това е било начин да преуспеят, не по-лош от всеки друг. В никакъв случай не беше по-нечестен от пиратските набези. Слагам черната превръзка на Сюркуф, наконтвам се с кринолините на Ла Пайва26… щурмувам Виртел и му свивам мангизите. Без много-много да се размотавам, само колкото да натоваря трюмовете на кораба, да се изсмея на родителите ми и да убедя моя принц…

Жюлиет не беше особено убедена, че това е добра идея.

Даде си две седмици срок за размисъл.

Пета част

Глава 1

Сутринта на 10 ноември 1970 година телефонните централи прегряха и излязоха от строя. Париж остана без телефони. Мартин се бе събудила схваната и трескава и реши да звънне на госпожа Мерсо, управителката на „Кооп“-а, за да я предупреди, че няма да отиде на работа. Лекарят, когото Режина веднага извика, я прегледа и й каза да лежи.

Мартин вдигна слушалката, нямаше звук. Тръсна я, наруга я, наруга френските пощи, френската техника и нахълта в банята, където Режина се разпяваше.

— Откога не сме плащали телефона?

— Ло-а-ло-а-ло-а-ло… Плащаме си го редовно. Ли-о-ли-о-ли-о-ли…

— Сигурна ли си?

— Напълно. Защо?

— Защото няма сигнал.

— Изчакай малко, ще се оправи. Нали ги знаеш пощите и телефоните…

Мартин затвори вратата, ядосана. Опита отново да се свърже, пак започна да ругае, тресна слушалката. Напразно.

Легна си. Чувстваше се прекалено отпаднала, за да чете, затова си пусна транзистора и го закрепи в гънките на завивките. Отпусна се в странно полубудно състояние, главата й беше олекнала, всичко я болеше. Новините в единайсет я изтръгнаха от унеса й.

„Както ви съобщихме първи сутринта, генерал Дьо Гол е починал снощи в деветнайсет и двайсет и осем в имението си Боасри в Коломбе ле дьоз Еглиз…“

— Мамка му! — възкликна Мартин. — Дъртакът Дьо Гол е умрял, татко ще е щастлив!

„От сутринта цяла Франция коментира развълнувано събитието. Телефонните централи в Париж се претовариха и излязоха от строя.“

Сега има да коментират, в това отношение французите са ненадминати. За двайсет и четири часа ще пренапишат трийсет години от френската история и ще обградят с бляскав ореол стария генерал, когото преди по-малко от година натириха в семейното имение да си пише мемоарите.

Мартин изключи транзистора. Искаше да си спести водопада от посмъртни венцехваления, които скоро щяха да залеят ефира. Знаеше, че ще се престараят. Приживе им пречеше, сега обаче всички ще се боричкат за него, ще го прекроят, ще го принизят до собственото си ниво, ще си го присвоят. Ненавиждам това лицемерие. Истина си е. Когато умреш, се превръщаш в прекрасен човек. Няма да е лошо в професионалната биография да добавят графа „Състояние на кандидата“: жив или умрял. Отбелязвате „умрял“ и веднага получавате работата. Като умре, най-критикуваният приживе човек се превръща в национален герой. Нямам сили да слушам подобни тъпотии. Французите много си падат по покойниците, особено по прочутите. Издигат се в собствените си очи поне с няколко сантиметра. Аз жив, той умрял.

Пък и ти става мило — обръщаш поглед към миналото и установяваш колко е било велико, славно, щастливо. Още една причина да хленчиш за настоящето, което, да си го признаем, не е никак розово, и да си сложиш превръзка на очите, защото бъдещето и то не дава признаци, че ще бъде по-светло… Ех, славни години бяха! Франция беше велика страна. Вирнала петльовия гребен, кукуригаше ведро и гръмко, изразяваше се изискано. Жана д’Арк, Луи XIV и Наполеон ще влязат отново в употреба. Ще ги изтупат от прахта и ще има да парадират с тях. Какво от това, че едната умряла на кладата, другият се споминал, обзет от лудост и слабоумие, а третия го захвърлили на една безлюдна скала. Няма лошо, това са нашата История, нашето Минало, нашето Величие.

Сама, болна, Мартин лежи в леглото и сърдито нарежда. Ама че си тъпа, девойко… Точно сега прославените покойници бяха легион. Който и вестник да отвориш, се натъкваш на труп. Възхваляван. Оплакван. И забравян. Имаше за всеки вкус: за домакините, за изисканите интелектуалци, за политиците. Бернар Ноел, Луис Мариано, Бурвил, Жионо, Дос Пасос, Мориак, Мак Орлан, Насър, Керенски, Даладие. Естествено, за едните са били изплакани много сълзи. За другите, по-малко. Защото дори и в смъртта има отличници и двойкаджии. Тези, на които им се полага специално телевизионно време, и онези, които си отиват, споменати в скромно съобщение от няколко реда. Как тогава да останеш в паметта на поколенията, след като са те изпратили по съкратената процедура! Трябва да уцелиш правилния ден за умиране, за да не те претупат надве-натри.

Ами ако Ришар е умрял? Шофирайки с безумна скорост по някоя магистрала или въвлечен в някоя съмнителна комбина? За него нямаше да говорят.

Когато се чувстваше уморена или отпаднала, образът на Ришар се замъгляваше. Превръщаше се в бледо копие. В силует на мъж, когото ще поздрави с „добър ден, господине“, ако случайно го срещне на улицата. Единственото, останало й от него, беше една светкавична усмивка, едно тайно име: Марин, и думи и изрази, които все още я разсмиваха. Веднъж го беше замъкнала в Музея на модерното изкуство на изложба на някакви съвременни американски художници. На излизане го попита какво мисли за изложбата и той прошепна тихичко:

— Нацвъкани сополи, банда педали…

Четирите думички се бяха превърнали в техен запазен знак. В парола, в сигнал за сдобряване, в любовно признание. Зяпаха ги смаяни, ако дочуеха как двамата си шепнат „нацвъкани сополи, банда педали“, но те си знаеха какво искат да кажат. Заболяваше я, когато си повтореше тези думи. Иначе към всичко наоколо беше безчувствена. Така ли се настаняваше забравата? Или беше затишие пред нова болка? Бе новак в областта на любовните страдания. Учеше се в крачка. Може би щеше да е по-добре да беше умрял… Щях да съм вдовица.

По-благородно звучи, отколкото изоставена.

По-лицеприятно. По-представително. В обществото е нещо като титла. Вдовица на Ришар крадеца. Като Ивон, вдовицата на генерал Дьо Гол, спасителят на Франция. Получаваш пенсия, почитат те и те обичат. Изоставените жени ги съжаляват, докато ги гледат в очите, а като им видят гърба, започват да злорадстват и да ги одумват.

Как тогава да зараснат раните! Налага се да се промушвам между погледите, прошепнатите думи и получените рани.

Пак си пусна транзистора, за да избяга от собствените си мисли.

Пак говореха за Дьо Гол…

* * *

Мартин се оказа права. Следващите дни бяха много бъбриви. Езиците се развързаха, мастилото се лееше… Не само във Франция. Цял свят беше в траур и за няколко дни Париж се превърна, както винаги бе мечтал генералът за „своята скъпа и стара родина“, в център на света.

„Фигаро“ бе натоварил двайсет и четирима репортери и фотографи да отразяват събитието до най-малките подробности. Емил Буше прояви толкова усърдие и организационна дарба, че Ларю му възложи да отговаря за репортажите.

На 11 ноември, в навечерието на тържествената служба в катедралата „Нотр Дам“, на „Шан-з-Елизе“ се състоя огромен митинг с полагане на венци и процесия от участници в Съпротивата при Триумфалната арка. Емил изпрати Бенедикт да отрази на място събитието, да направи „моментна снимка“.

— Ще откроиш отделни лица сред множеството, ще предадеш атмосферата на преклонение, ще споменеш за чужденците, ветераните, такива неща, ясно ти е, нали?