Откакто се върна в Париж, все си търсеше работа. Бертолучи снимаше филма, но не му дадоха роля в него. Времето си минаваше и му се струваше, че е почти стар — беше на двайсет и осем, а нямаше нищо зад гърба си.

Пак свиреше по баровете и записваше реклами. За млечните продукти на „Шамбурси“. Поне печелеше пари.

Искам да стана звезда. Да изписват на афишите името ми с главни букви и хората да се тълпят на опашки на касите на кината. Имам нужда от това. За да се чувствам добре. Майната им на онези, дето плюят на такива неща! А и на нея ако не й покажа, че съм по-силният, ще я изгубя. Няма да се оставя да ме изнудва. Искам аз да съм изнудвачът.

Беше го потърсила и се бе наконтила заради него. Беше я завел в онова ресторантче, което вонеше на бульон. Неонът светеше право във физиономията й. Лесно й е на нея — когато й докривее, трябва само да свирне и мъжете си чупят краката да търчат. Но не и аз. И не желая да ми обяснява защо постъпи така. Не искам да проявявам разбиране. Не искам да бъда обективен. Ако започна да проявявам разбиране, е мен е свършено. Ще се превърна във всеопрощаващо и разбиращо приятелче. Не съм приятелче. Не проявявам разбиране. Не търпя. Стоя изправен, достатъчно далече, за да я предизвиквам и да ме желае. Дори когато ми се ще да пъхна ръка под полата й, да я заведа в леглото си, нея, момичето с миглите, извити като рачешки щипки.

Глава 9

— Искам да го видя, искам да го видя — повтаряше Жюлиет, подритвайки камъчетата, — помогни ми, Шарло.

— Защо толкова искаш да го видиш? Не беше толкова настървена, преди да ти отреже квитанцията!

— Защо ли? Защото искам, затова! Нещо в мен го иска: тук, тук и тук! — И тя посочи главата, сърцето и корема си. — Това не са ли достатъчно основателни причини?

Шарло се сгуши в шала си. Беше началото на октомври и времето застудяваше. Ще трябва да се запаси с нафта за зимата.

Луи често му гостуваше. Никога не споменаваше Жюлиет. Двамата се разхождаха бавно в градината, която плавно се спускаше към Сена. Луи хвърляше пръчка на Шоколад, който, вместо да му я носи, подскачаше весело насам-натам, разнасяйки я в муцуната си.

— Какъв тъпак е този пес — заявяваше Луи и погваше Шоколад.

Хвърляше се с плонж на земята и кучето го заобикаляше. Шарло беше силно озадачен от яростта, с която младият мъж се нахвърляше върху кучето. Дори и четириногото, и то се дивеше и накрая пускаше пръчката.

Луи непрекъснато говореше за работата си. По-точно за това, че не може да си намери работа.

— Изчакай малко. Нещата ще потръгнат, след като пуснат във Франция филмите, в които си се снимал.

— Никога няма да ги пуснат.

След което се умърлушваше и крачеше безмълвно до края на разходката.

— За какво мислиш, Шарло? — попита Жюлиет.

— За Луи.

— Виждаш ли, и ти също. Скучно ми е с другите момчета. Започвам да се прозявам, само като ги слушам как четат и коментират листа с менюто в ресторанта. С изключение може би на Низо.

— Низо? Този пък кой е?

— Не знаеш ли, бившият колега на Бенедикт от „Фигаро“. Обажда ми се няколко пъти и най-накрая отидох на кино с него. Той е ужасно влюбен в мен и ме гледа, сякаш съм… всичко!

Което ми се отразява добре, ужасно добре, допълни наум тя.

— А Бенедикт, тя какво мисли?

— Не знае. Той ми звъни под друго име вкъщи. Фредерик Моро.

— Аха, той ли беше младежът, дето искаше да пише?

— Да, всъщност вече започна. Пише роман. Приятен е, но… не съм влюбена в него. Шарло, Шарло, моля те, само една среща с Луи и ако не върви, обещавам повече да не ти досаждам.



Една съботна сутрин Шарло звънна на Жюлиет.

— Той е тук.

— Пристигам.

— Само че не желая да ме намесвате във вашите истории.

Говореше съвсем тихо в слушалката и Жюлиет изрева колкото й глас държи: „Благодаря, Шарло!“.

Няма да си мия косата, няма да се гримирам, да не ме заподозре.

Провери резервоара на мотопеда, имаше достатъчно бензин, и запърпори към остров Жат.

Той беше там.

В ателието на Шарло.

Жюлиет се престори на изненадана.

— О, Луи! Добър ден.

— Доърден…

Наведен над тезгяха, той пилеше някаква част.

Без да го погледне, Жюлиет се обърна към Шарло:

— Вече съм стажантка при Ноблет, всичко е наред.

Шарло се ококори. Та нали знаеше, че тя вече от две седмици стажуваше при Ноблет.

— Мисля, че няма да е зле да лансирам патента ти в чужбина.

Прави се на делова жена, иска да му вземе акъла, каза си Шарло.

Луи продължаваше да размахва пилата, съсредоточен в работата си. Шарло не знаеше как да се измъкне, без да се получи прекалено нагласено.

Жюлиет му правеше знаци да освободи терена, да изчезва.

— Ти затвори ли бариерата на влизане? — попита Шарло.

— Не — отговори Жюлиет, макар прекрасно да си спомняше, че я е затворила най-грижливо.

Шарло трепереше Шоколад да не излезе на пътя и да попадне под някоя кола.

— Боже мой, Шоколад! Ще изтичам да проверя — извика той и се измъкна.

Жюлиет разкопча якето си и пристъпи към Луи.

— Какъв късмет, че се срещаме тук.

— Късмет за кого?

— Какво правиш?

— Поправям един стар кардан за колата на един приятел.

— А по принцип?

— По принцип? Нищо, съвсем нищо.

Той продължаваше да човърка по кардана.

Жюлиет взе кардана и го остави на плота, измъкна му пилата, постави ръцете му на талията си, пъхна крак между краката му и нежно го целуна. Отначало той стисна зъби и извърна глава, но тя притисна коляно до бедрото му и езикът й се стрелна в устата му.

— Мръсница…

Грабна с две ръце лицето й и я зацелува бурно, олюлявайки се, като едва не изгуби равновесие. Ръцете му се спуснаха надолу към гърдите й, долепи бедра до нейните. От устните на Жюлиет се откърти дълбока въздишка, тя мушна ръка в панталона му, сграбчи члена му и започна да го гали. Тъкмо се готвеше да свали дънките си, искаше да я обладае тук, направо на тезгяха, когато той ненадейно се отдръпна.

— Жюлиет, адски тъпо е… Не мога нищо да направя за теб. Не мога да ти дам това, което искаш.

— А какво искам аз според теб?

— Искаш да постъпим като родителите ти, да се „установим“, да си играем на семейна двойка, да сме си верни с всичките му там глупости. Аз не мога.

— Ако се откажа от тази идея?

— Ще ти хрумне друга подобна. До деня, в който най-накрая ще постигнеш своето, но не по любов, а защото съм мързелив и безхарактерен.

— Страх ли те е?

— Може би.

Тя се замисли за миг.

— Не съм свикнала с момчета като теб.

— И аз не съм. Не мога да свикна със себе си.

Жюлиет се засмя.

Той продължи:

— Най-дребното нещо ме прави щастлив или нещастен. Ако съм сам, е по-лесно…

— Въпреки всичко иска ми се да опитам.

— Виждаш ли? Готова си на всичко.

— В такъв случай да кажем, че имах желание да те видя.

— За да се чукаме?

— За да се чукаме.

— Харесва ми, когато си искрена.

— Кога започваме? — попита Жюлиет.

— Утре вечер.

— Добре.

Тя подскочи и седна на тезгяха. Оправи си дрехите.

— Кажи ми една нежна дума на тръгване, само една…

Той отново я изгледа подозрително, поклащайки глава.

Жюлиет не се предаваше.

— Моля те, една нежна дума за из път.

Той отново бе взел кардана и внимателно го оглеждаше.

Жюлиет въздъхна, предаваше се.

Тъкмо си обличаше якето, застанала с гръб към него, когато го чу да прошепва:

— Кур.

Тя се усмихна, обърна се и изтърси:

— Ташаци.



Вкъщи, на улица „Плант“, я чакаше писмо. Беше от родителите й, позна по почерка. Отвори го с нетърпение. Помирение? Признание в любов? Примирие? Признават, че съм пораснала, и дават дума да не навлизат в моята територия… И аз ги обичам, независимо че не се разбираме, нищо че си говорим на френски. Може да решим да се обичаме без думи в края на краищата.

Тя се тръшна на леглото, притиснала плика до гърдите си. От него изпадна сгънат на четири лист и чек за две хиляди и петстотин франка, подписан от господин Марсел Тюил, „Котаракът в чизми“, улица „Курон“ №26, Питивие.

Тя разгърна листа. Беше празен, без нито една дума.