— Уиски?

— Да, да — каза Луи, който се чувстваше вече ужасно пиян.

Черният поръча една бутилка и две чаши.

— Straight?15

Луи повтори „Straight?“, реши, че оня му иска пари, и изпразни джобовете си. Черният се разсмя, пляскайки се по бедрата.

— Joints? Smoke?16

Имитираше пушене. Луи кимна. Черният сви две цигари, една за себе си и една за Луи, и продължи урока.

— Hey, man, you can sing what you want with three cords… That’s fine. When you don’t know, just do lalala…17

Призори на Луи му се повръщаше от пиене, но беше щастлив. Повтаряше ла-ла-ла на три тона и пееше всички песни… Черният се надигна, клатушкайки се.

— Hey, man, I have to go…18

Луи го проследи с поглед.

— Tomorrow?19 — попита той.

— You mean tonight? — поправи го черният, прихвайки силно с пресипнал глас. — ОК, Louie, tonight…20

Заклатушка се и за да си проправи път, разбутваше масите, които падаха с трясък. Луи отпусна брадичка на пианото и се унесе в сън.

Така премина първата му сватбена нощ.

Следващите дни бяха изтощителни. През деня обикаляше Париж с Елизабет, катереше се по Айфеловата кула, крачеше из залите на Лувъра, пързаляше се из салоните на Версай. Вечер тайно сипваше леко приспивателно в чашата с вода, която даваше на Елизабет, и слизаше при Били пианиста.

Елизабет недоумяваше защо се чувства толкова уморена, Луи обясняваше, че за това е виновен Париж, завиваше я и слизаше в бара.

След като клиентите си отидеха, Били поръчваше една бутилка, свиваше по някой друг джойнт и учеше Луи да свири.

Били беше родом от Мисисипи. От дете свиреше на пиано, без изобщо да познава нотите.

— Nothing. I don’t know anything about music. Just listening to it and then lalala… That’s enough you know, when you like it…21

Луи схвана, че имал жена и пет деца там и пътувал, за да се разведри, защото нали ти е ясно, „You know one wife and five kids“22. Той разперваше пръсти „едно“ и „пет“, извивайки рамене, сякаш му бяха отзад на гърба.

— Невъзможно, Луи. Невъзможно. Те изяждат теб… Тогава мен отива, отива… Париж. А! Париж…

И той засвирваше „Париж това е Айфеловата кула, забила връх в небесата, казват, хубава е, казват, грозна е, само дето без нея Париж нямаше да е Париж…“. Луи знаеше думите на песента, но не можеше да я изсвири и Били го научи.

Били му предаде целия си майсторлък за една седмица. Луи се гледаше в огледалото и се намираше красив с тъмните сенки под очите.

Последната нощ беше толкова тъжен от предстоящата раздяла с Били, че през цялото време му разказва за Понсе.

— Има ли бар там? — попита Били.

Бар в Понсе! Не, не, Луи поклати глава отрицателно.

— No music! — ококори очи Били.

— No music — потвърди Луи, кимайки.

— Buy some records!23

— Good idea… records!24 — съгласи се Луи, кимайки одобрително.



След като се върнаха в Понсе, Луи си купи пиано и плочи. Изпразни спестовната си книжка. Тогава за пръв път се спречка с баща си.

— Като си помисля как цял живот, цял живот се борих, за да ти дам образование, солидна база, да те възпитам в духа на истинските ценности, а ти как постъпваш! От раз прахосваш всичките си спестявания! Замисли ли се какво ще стане, ако нещо ти се случи? Вече не си сам! Вече имаш от-го-вор-нос-ти! Даваш ли си сметка какво означава това! — крещеше баща му.

Шубето, помисли си Луи, той се опитва да ме зарази със собственото си шубе.

Не се огъна — купи пианото и плочите. Елизабет не се намеси. След като Луи искаше пиано…

Двамата обитаваха пристройката до училището, докато Анри Гаяр излезе в пенсия.

Луи си пускаше плочите и се опитваше да свири по слух. В началото почукваше колебливо, налучквайки мелодията, но постепенно, благодарение на акордите, на които го бе научил Били, започна да свири по слух. Заниманията му с музициране се застъпваха с учебните му часове, затова се снабди с „Помагало на учителя“, в което бяха събрани решенията на задачите с течащите кранчета, пълните и празните басейни, срещащите се влакове, съгласуванията на всякакви причастия, глаголи и какво ли не още.

— Имаме две кранчета, които текат — диктуваше Луи. — От едното изтичат три децилитра вода на минута, от другото — седемнайсет. Колко време е нужно, за да се напълнят два столитрови варела, при условие че от единия изтичат хиляда и двеста милилитра на минута?

В „Помагалото“ бяха дадени единствено отговорите: 26 и 98 часа. За жалост, не бяха показали начините за решаване на задачата. Боже мой, Боже мой, направи така, че поне един да я реши, иначе съм загубен!

Усещаше, как капки пот оросяват челото му, и жадно се взираше в учениците, заети да драскат в тетрадките си. Объркан, Луи дори се ухили угоднически на отличниците на класа Пол и Жак Бюзар. Със свито сърце започна да събира тетрадките и да пита за отговорите.

— 12 и 46 — отговори Пол Бюзар.

— Не, не е вярно. Ти, Жак?

— 13 и 82.

— И ти нямаш правилния отговор.

— Лоран?

— 19 и 123.

— Изобщо не е това. Няма ли някой от вас, който да може да реши една задача? Ще ви друсна по една двойка на целия клас и ще ви оставя след часовете в класната стая за наказание. Край на свободните следобеди в четвъртък, край…

Ризата му бе залепнала за гърба. Нервно натроши тебешира, който стискаше в ръка. Ако никой не успееше да намери правилното решение, щеше да им се накрещи, да ги накаже и сам да се мъчи да открие решението. В противен случай ще се окаже, че съм тъпак, и няма да имам грам авторитет. Не съм за този занаят. Виж ти, това е идея…

— Моля, гос’ине, моля, гос’ине!

Жерар Льотюр, оня с цайсите, дето заекваше, вдигаше ръка. Последната му надежда.

— Два-два-два…

— Спокойно, Жерар, не бързай.

Изглежда, беше попаднал на правия път.

— 26 и, и, и, и… 98!

— Много добре, Жерар, отличен. Излез на дъската да покажеш на тези лентяи как трябва да се реши задачата.

За да развеселява децата, купи папагал и реши да го научи да говори. По един час на ден учениците правеха опити да разговарят с пернатото. Целият клас затаяваше дъх, а птицата, кацнала на един клон сред гроздови зърна и корички хляб, клюмаше, упорито стиснала човка. Луи се възползваше от случая, за да разсъждава върху мъдростта на пилето, което осъзнало, че много често говоренето води човека до гибел.

Елизабет чакаше бебе. Луи се чувстваше излишен вкъщи. Бебето се роди. Беше момче, кръстиха го Франсоа, заради когото му забраниха да свири.

— Поне засега, Луи. Шумът му пречи да спи, той е толкова мъничък…

— Това не е шум! — възмущаваше се Луи. — Това е музика!

На Франсоа току-що му бяха поникнали първите зъбки и Елизабет отново се почувства отпаднала.

Розали, очарователно русокосо и белолико момиченце, беше одрало кожата на майка си. Пианото пак се оказа под възбрана, вдигала се ужасна патърдия. Луи водеше безкрайни монолози с папагала, който продължаваше да стои безмълвен.

— Ще се махна, ще замина — казваше му той, за да си изплаче душата, — ще постъпя като Били. Жена и две деца, идват ми в повече.

Папагалът чоплеше мократа коричка хляб, кълвеше я и я плюеше, съвършено безразличен.

— На теб не ти пука, нали ще живееш сто години! Само че на мен, приятелче, не са ми отредени толкова! Искам да живея сега. Ще се махна, ще се махна, ще се махна оттук…

Не изпитваше някакви особени чувства към децата си, случваше се дори да им забрави имената. Елизабет не му придиряше.

— Нормално, мъжете не се интересуват от бебета, те са толкова мънички, но почакайте да пораснат и тогава ще видите…

Луи очакваше с нетърпение да пораснат, за да се върне към пианото нощем.

Елизабет бе започнала леко да се отпуска, стана една такава сладникава. Сигурно кърменето и майчинството я размазват толкова, мислеше си Луи. Вече не се налагаше да настоява, нито да се пазари с нея, за да я накара да си запретне полата.

— Поне веднъж няма ли да ми кажеш „не“ — прошепна й той една вечер, преди да заспи.

— „Не“ за какво, любими?

Той не отговори.

Най-сетне дойде дългоочакваният ден на пенсионирането на Анри Гаяр, на преместването от едната къща в другата, на предаването на връзката ключове и даването на съвети.

— Ще организираме вечеря, ще го отпразнуваме — предложи Елизабет. — Ще поканим твоите и моите родители и ще отпразнуваме настаняването ни.

Човек не отпразнува „настаняване“, каза си Луи. Каква ужасна, мрачна дума. Настанявам се, заравям се в дупката си.

На вечерята вдигнаха наздравица за Луи, новият глава на семейството и ръководител на училището, и той леко се прегърби от изброените отговорности.

Следващите дни бяха още по-ужасни. Всички го преследваха за всичко: домакинката за работното време на училищния стол, водопроводчикът за разваленото кранче на втория етаж, родителите на учениците за отрочетата си, Елизабет за неговите собствени.