— Е, миличка, умори ли се? — обърна се Матилд към Бенедикт, забелязвайки отнесеното й изражение.

Бенедикт продължи да чисти боба.

— Ужасно е досадно! Като си помисля, че в кутия е също толкова вкусен!

— Върховно невежество! Боб в консервена кутия!

Матилд напълни догоре един буркан, написа на етикета „Зелен фасул с масло, лято ’70“ и продължи:

— Ще имаш ли нещо против сестра ти да се премести в твоята стая? Непрекъснато се оплаква, че нямало достатъчно място да лепи постерите си.

— Защо в моята стая?

— Защото тя живее тук, докато ти почти не си идваш или се връщаш от дъжд на вятър. Ти ще отидеш в нейната… много е приятна, ще видиш. Аз я подредих. Пренесох вече твоите вещи и тоалетката ти.

— Аха, значи съм изправена пред свършен факт!

— Чуй ме, Бенедикт, Жьонвиев е вече на шестнайсет и има нужда да се разшири. Вярно е, че нейната стая не е толкова хубава, колкото твоята, но във всички многодетни семейства е така, всеки се съобразява с останалите.

— Но всички други са запазили старите си стаи!

— Другите, както ти казваш, си идват много по-често, отколкото ти, и не са имали най-красивата стая като теб.

— Така да бъде, след като вече е факт. Предполагам, че нямам избор.

Матилд отново направи опит да омаловажи нещата. Не си беше представяла, че Бенедикт ще се разстрои толкова.

— Вече си голяма, скъпа моя. Животът ти е другаде. Имаш хубав дом в Париж. Защо е нужно да се вкопчваш в живота си на малко момиченце?

— Това си беше моята стая.

Бенедикт се беше вторачила в шушулките, за да не се разплаче. Ненавиждам големите семейства. Бих искала да съм единствено дете. Не искам постоянно да деля, да разменям, да давам… Вдигна очи, пълни със сълзи.

— О, милото ми гълъбче плаче! Хайде, не ставай смешна. Обърши си сълзите и се усмихни.

Бенедикт си избърса сълзите.

— Искам да ти направя един подарък — заяви Матилд, — заради статията. Пазех го за раждането на първото ти дете, но така или иначе…

— Герданът от едри бели и сиви перли? — промълви едва чуто Бенедикт със свито гърло.

Майка й кимна утвърдително. Сълзите на Бенедикт отново се затъркаляха по страните й. Този път плачеше от вълнение. Скочи и силно прегърна майка си.

— О, мамо! Колко те обичам, да знаеш колко те обичам…

— И аз, милото ми момиченце. Хайде, да побързаме сега, иначе никога няма да сколасаме. Дай тук още един вестник за шушулките, защото този вече не ги побира. Ей там, под камината, там са старите вестници.

Бенедикт се наведе и измъкна един вестник от купчината — беше „Фигаро“ от 15 юли. Нейният брой.

Вечерта, когато се върна в Жирен, тя се втурна към Емил, прегърна го здраво, притисна го до болка, за малко да го задуши.

— Емил, Емил, имам нужда от теб… Нуждая се от теб… Няма никога да ме напуснеш, нали? Никога. Кажи ми го. Дори да се държа лошо с теб.

Емил я хвана за брадичката, развълнуван.

— Какво се е случило, мило?

— Кажи ми, че ме обичаш, кажи ми го… Заради снощи, толкова се страхувам, че вече не ме обичаш. Бях лоша, нали? Лоша…

Тя хълцаше, задъхана. Емил я прегърна и я залюля като малко дете.

— Не плачи, любима, не плачи. Всичко е наред, бъди спокойна. Обичам те и никога няма да те оставя.

— Никога?

— Никога.

Бенедикт дълго време остана сгушена в обятията му, след което отиде да си оправи грима за вечеря.

— Благодаря ти, Емил — целуна го тя, преди да излязат от стаята.

Глава 6

Още с връщането си в Париж Луи се отправи към офиса на агента си. Секретарката му обясни, че господин Вичи отсъства, и го посъветва следващия път да се обади по телефона, преди да реши да намине. Луи й пусна най-съблазнителната си усмивка, но тя остана непреклонна. Лош знак, каза си той, сигурно не са подписали договора.

Париж беше опустял, както обикновено в началото на август. Той отиде до хотел „Ленокс“. Приятелят му барманът беше на поста си. Почерпи го питие и попита за Жюлиет.

— Край — отговори Луи и прокара ръка по плота.

— Жалко, беше много сладка. Но нали знаеш, една изгубена, десет…

— Десет неприятности избегнати!

Двамата се чукнаха.

— Ох, тези мадами — изхили се подигравателно Луи след третия скоч. — Да ти призная, опитах веднъж и с един тип, защото в живота трябва да опиташ от всичко, прав ли съм, но не се получи.

На Луи не му беше за пръв път да си вдигне чукалата след някоя раздяла. Случвало му се беше даже да си признае, че има нещо опияняващо в това, да изгориш мостовете, да изпепелиш всичко зад гърба си, да се озовеш на ръба на пропастта.

— Трудното е първият път. Да си тръгнеш, да се махнеш… При положение че от малък, от дете са ти втълпявали, че каквото и да става, трябва да търпиш, да понасяш…

Елизабет. Дъщерята на хлебаря от Понсе сюр Лоар. Дребна блондинка с луничаво лице. Вечерно време ходеше на частни уроци при бащата на Луи, защото не можеше да се справя с материала, за разлика от останалите деца. „Много е красива, прекарва времето си да се зяпа в писеца на писалката си“, мърмореше ядосан Анри Гаяр. Семейство Гаяр вечеряха рано. Луи си изяждаше супата и бягаше при Елизабет, която го чакаше в съседната плевня.

— Вдигни си полата и ще ти дам два бонбона.

— Не е достатъчно.

— Три.

— Повече!

Луи се замисляше. Даваха му много малко джобни, баща му беше против.

— Когато пораснем, ще се оженим — предлагаше той в замяна.

Тя повдигаше розово-бялата си пола, откривайки розово-белите си бедра. „Каква красота, каква красота!“, изпадаше в екстаз Луи. Протягаше ръка да ги докосне, но Елизабет спускаше полата си.

— Покажи ми пак, покажи ми пак — умоляваше Луи.

— Не. Стига ти толкова.

Следващия път се видя принуден да даде още по-големи обещания.

— И ще имаме ли много деца? — попита Елизабет, полуотворила овлажнели устни.

— Ще имаме много деца — повтаряше Луи, за да му позволи да долепи уста до влажната розова цепка.

— И ще живеем в къщата на родителите ти, нали?

— А… не. Когато порасна, ще стана авиатор!

— Авиатор! Тогава ще се наложи да отидеш в Париж. Аз не искам да ходя там, искам да си стоя тук.

И той се отказа да става авиатор.

На осемнайсет години Елизабет се беше източила, все така бяла и русокоса, и селските момчета точеха лиги, когато минаваше покрай тях. Прекарваше си времето да ближе сладолед — казваше му айскрийм, да си слага руж на бузите и розово червило на устните. Луи ревнуваше толкова силно, че един ден си разкървави ръцете, стискайки юмруци, защото един от младежите я зяпаше прекалено отблизо. Тя нямаше нищо против да продължават да се виждат, но искаше доказателства за сериозните му намерения.

— Но нали трябва да ходя в казармата!

— Сега ще се сгодим и ще се оженим, когато се върнеш.

— А после?

— Ти ще станеш учител и ще живеем в училището.

— Учител! — повтори Луи. — Досега не ми е минавало през ума.

Ожениха се в църквата на Понсе сюр Лоар един съботен следобед през юни 1960-а. Луи беше на двайсет години. Елизабет си беше ушила рокля а ла Бриджит Бардо: силно вталена, с безброй волани, и бе покрила косата си с бяло шалче, вързано под брадичката. Всички мъже от селото облажаваха Луи.

Заминаха на сватбено пътешествие в Париж. Родителите им се бяха съюзили да им платят, за да отседнат в „хубав хотел“. Младите избраха „Роаял Монсо“, защото беше съвсем близо до „Шан-з-Елизе“.

В бара на хотела един чернокож пианист изпълняваше парчета по поръчка на клиентите, те му ги тананикаха и той ги свиреше. Първата вечер, докато Елизабет остана да си почива в стаята, Луи слезе в бара и се облегна на пианото. Не откъсваше очи от пъргавите черни пръсти, които играеха по белите клавиши, от тялото, което танцуваше и се извиваше на табуретката, от жените, наобиколили пианото… Прекара нощта, щракайки с пръсти в ритъма на музиката…

Една след друга пресушаваше чашите, които пианистът му поръчваше, без да го пита, преди към три часа да му направи знак да седне до него.

— Come on. Play something…

Луи не разбра.

— Името ти? — попита го пианистът.

— Луи.

— Луи, Луи, ей, Луи…

Луи се приближи и чукна с пръст по клавишите.

— You don’t know?

Луи поклати отрицателно глава: „Не, не“. Не разбираше какво му говори мъжът.

— Try… try… there is nobody left, who cares?14

Той се отмести и Луи разбра, че му прави място до себе си, да посвири. Той седна, започна, отначало боязливо, наслуки, после взе по-яко да блъска. Черният се смееше. Луи се смееше. После черният направи „Не, не“ с глава и му показа как да изсвири един акорд, къде да постави пръсти. Луи повтори. После още един и още един…