— Не е вярно. Въобразяваш си, че ме обичаш.

— Но след като ти казвам! Знам какво говоря.

— Не и когато става дума за любов.

— Защото на теб всичко ти е ясно?

— Горе-долу. Много е просто. Ако искаш, някой ден ще ти го нарисувам…

— Обичам те, искам да живея с теб и повече да не се разделяме.

— Ох, ама стига вече!

Той се размърда, за да се освободи от пухения пашкул на Жюлиет. Тя се прекатури на постелката, разтърка си кръста и му заби един юмрук.

— Мразя те!

— Ето, виждаш ли! Какво ти казах.

— Не може да се говори сериозно с теб, ти всичко обръщаш на шега.

— Напротив, може да си говорим за луната, за звездите, за бетона, за инжекционния двигател, за бременния женски комар… Имаме предостатъчно теми за разговор!

— Аз пък искам да говорим за мен и за теб!

— Аз пък не искам!

По тона му си личеше, че е непреклонен. Тя се разсърди и се сви в спалния си чувал. Замисли се за себе си и очите й плувнаха в сълзи. Горката аз… Какво ще правя, ако той наистина не ме обича? Умили се над съдбата си и едри сълзи се затъркаляха по бузите й.

Луи продължи да лежи неподвижно. Няма да отстъпя пред шантажа на сълзите. Жените неизменно пробутват този номер, след като видяха как Рет Бътлър подава носната си кърпичка на Скарлет и после я сграбчва в обятията си.

Жюлиет не се признаваше за победена. След като се убеди, че сълзите не помагат, тя отново атакува.

— Признавам ти, че те обичам, и в теб не трепва нищо, това ли искаш да ми кажеш?

— Казвам ти, че съм много поласкан. Но имам право да откажа да живея с теб, нали? Не съм ли честен?

Жюлиет бе принудена да му го признае. След което смени регистъра и тонът й стана умолителен.

— Не ме ли обичаш?

Луи поклати отрицателно глава и млясна с език.

— Слушай, пиленце, не разчитай на мен да ти шепна на ушенце любовни думи.

— Кажи ми все пак какво чувстваш към мен.

— Виж сега. Добре ни е, приятно ни е, нали?

— Колко все пак ме обичаш? Малко, много…

— Да не си решила да ме подлагаш на някой от онези тестове от „Мари Клер“?

— Кажи ми, Луи, моля те… Умолявам те.

— Никога не умолявай мъж, пиленце, пази достойнството си.

— Кажи ми!

— Хайде да спим, ужасно ми се спи.

Той протегна ръка и й позволи да се гушне под мишницата му. Жюлиет съзнаваше, че жестът му е доказателство за огромна нежност. Осмели се да попита:

— Какво намираш в мен, след като не ме обичаш?

— Харесвам те, ти си мила, приятна…

Жюлиет се нацупи. Той прихна.

— Не ти е достатъчно, настояваш, искаш да чуеш просто „обичам те“, нали така?

Тя не отговори. Луи се прозя. Прекалено шумно, за да е истинска прозявка, реши тя. Лека-полека напредвам.

— Няма да те оставя да заспиш, докато не получа отговор!

— Но нали ти отговорих — започна да се нервира той. — Харесвам те. Това е! Какво искаш, да му се не види? Да те обичам или да търча подир задника ти?

— Да ме обичаш.

— Трябва да помисля. Хайде, спи ми се. Точка по въпроса.

— Хич и не си го помисляй.

— Напротив, мисля си го. В противен случай си грабвам пухенката и отивам да спя при Мартин.

— Няма да го направиш!

Той се измъкна от чувала и излезе от палатката.



Мартин се размърда недоволно и измърмори нещо неразбрано, когато Луи се настани до нея в леглото. За миг помисли, че е Шоколад, но се сепна от двата студени крака, долепени до нейните.

— Какво търсиш в леглото ми?

— Спасявам се от Жюлиет. Настоява да й поискам ръката!

— Ти и Жюлиет бракувани! Пълна лудост!

— И ти ли мислиш така?

— Абсолютно. Не се вълнувай, бързо ще забрави. Тя си е постоянно влюбена. Нещата ще си дойдат на мястото. Сега по-добре да спим.

— Да спим.

Само че Луи не можеше да заспи. „Тя си е постоянно влюбена…“ Облегна се на лакът, поразмисли и събуди Мартин.

— Сега влюбена ли е в някой друг?

— Ми не… Нали е влюбена в теб! Какво ти става?

Той се умълча.

— Всъщност не разбирам защо толкова се опъваш — продължи Мартин. — Тя е красива, умна. Мъжете й се лепят като мухи на мед.

— Така ли, а много ли са?

— Не са малко. Обаче не ходи с всички!

— Много ясно — избухна Луи, — въпрос на надмощие. Достатъчно е да ги държи настрана, за да налапат въдицата… Не искам да живея в двойка — викна той, — не искам…

— Ей, успокой се!

— По-силно е от мен. Като гледам баща ми и майка ми, ми се иска да духна и повече да не се връщам!

— Още ли си мислиш за тях? Така няма скоро да изплуваш, приятел!

— Извинявай, още не съм пораснал и съм твърдо решен никога да не пораствам! Не ми е ясно какво ви прихваща вас, момичетата, та винаги искате да сте влюбени. Ще речеш, че това е единствената ви цел в живота!

— Защото ти си над тези неща?

— Смятам, че това разваля всичко.

— Тогава, ако не си влюбен в Жюлиет, за какъв дявол си тук посред лято и въртиш кирката на слънцето по цял ден като луд? Задавал ли си си този въпрос?

— Забравих, че си й приятелка.

— Точно така. Отговори ми, без да се заяждаш.

— О! Ужасно ме нервирате и двете!

Той стана, грабна си завивката и се премести при Шарло, който спеше в новата стая. По гръб, с полуотворена уста, леко похърквайки.

— Този поне няма да иска да си разговаряме!



Тактика, тактика, повтаряше си Жюлиет на сутринта. Снощи се разкрих, изгубих точки, но днес ще нанеса големия удар.

Към един часа, когато се готвеха да седнат на масата, Луи се доближи до нея и попита:

— Нали не се сърдиш вече?

Жюлиет го изгледа учудено.

— За снощи ли? Никак… Извинявай, преживях леко сантиментално разочарование, но го преодолях и край. Сигурно те изнервих, а? — И без да му даде възможност да отговори, продължи: — Днес следобед отивам в Питивие. Някой да има нужда от нещо?

— Какво ще правиш в Питивие? — полюбопитства Луи.

— Ще се поразвея и ще си купя обувки.

Тя протегна дългия си загорял крак и босото си ходило. Луи жадно огледа финото стъпало и дългия крак.

— Вземи ми един абсорбатор за влага — помоли Шарло.

— И цигари — добави Мартин.

— А как ще отидеш? — осведоми се Луи.

— На стоп. Откакто пипнаха убиеца, няма проблем!



На площад „Мартроа“ попадна на Жан-Франсоа Пенсон, който излизаше от аптеката с угрижен вид и натоварен с пакети. Току-що пристигал от Париж, майка му била зле със сърцето, но отказвала да влезе в болница.

— Смяташ ли да поостанеш? — попита Жюлиет.

— Да.

— Искаш ли да видиш къщата ми в Жирен?

— С удоволствие — отговори той, като си свали слънчевите очила и си възвърна самоувереното държане на красавец, който се оставя да го свалят.

— В такъв случай, среща в кафето в късния следобед, тръгнала съм на пазар.

Жюлиет продължи по пътя си, размахвайки кошницата си. Пенсон вече не я впечатляваше, но можеше да се окаже полезен.

Купи си червени обувки на висок ток и минипола с цепки от двете страни. Сърцето й се разтуптя, когато мина покрай магазина на родителите си. Баща й подреждаше рафта и тя се запита дали я е видял, но не обърна глава.

Рибарят, зает да подрежда току-що получената мерлуза, се втурна към жена си на касата, да й каже кого е видял, та да не изпусне гледката.

— Обувки с такива токове със сигурност не се продават в дюкяна на Тюилови!

Жан-Франсоа Пенсон примигна, когато я видя да се носи плавно към него. Жюлиет Тюил бе придобила класа, без всякакво съмнение. Нищо общо с непохватното момиче, потънало във възглавниците на дълбоките фотьойли на „Брюмел“.

Жюлиет бе изчислила, че за да постигне желания ефект, трябваше да се появи вкъщи по време на аперитива, когато си пиеха пастиса. Щеше да влезе така, сякаш слиза по парадното стълбище на „Казино дьо Пари“, съпроводена от красивия Пенсон с белоснежната усмивка и американските каубойски панталони.

Натисна клаксона, за да извести, че пристига. Победоносно влезе първа, отстъпи леко встрани и покани с жест Жан-Франсоа. Луи ще побеснее. Пенсон има истинска брадичка и уста, не прилича на костенурка!

Жан-Франсоа се представи, ръкува се с всички поред. Жюлиет му предложи да вечеря с тях. Той отклони поканата, но предложи след вечеря да отскочат до един моден бар в Орлеан.