Тя видя Жоел и Бишо да се отдалечават по посока на бюфета, мерна и Гладис, която танцуваше с един местен.

Инспекторът и мъжът с розовата риза ги нямаше под дървото.

— Пусни ме, Луи, моля те…

— Танцуваш с някакъв бивш обожател, а на мен ми отказваш? Не е много любезно.

Мартин се поколеба за миг, после изненадващо вдигна крак и с все сила заби коляно в чатала му. Луи се сви надве, извика и се отпусна на земята.

— Съжалявам, приятел, но като не разбираш от дума…

Спусна се да търси Жоел, взираше се в тъмното, оглеждаше хората покрай бюфета… Най-сетне ги откри на пътя, който водеше към паркинга. Инспекторът сякаш се беше изпарил. Той е луд! Бишо ще я подмами в колата и тогава ще бъде много късно.

Изрита елегантните си обувки на висок ток и се втурна да настигне сестра си.

— Чакайте ме, чакайте ме — извика тя.

Бишо и Жоел не се обърнаха.

Мартин се уплаши, страхът я стисна за гърлото. С последни сили, останала без дъх, успя да ги догони и хвана Бишо за края на сакото.

— Пусни я, Бишо… пусни я.

Думите прозвучаха толкова умолително, че той направи крачка назад и я погледна. Видя паниката в очите й. Тя знаеше. Погледът му стана студен и изцъклен.

Стисна я за ръката и я попита:

— Защо толкова се страхуваш?

— Махай се — викна Мартин на Жоел, махай се… Той е, той е убиецът, който те подложи на ужасните мъчения.

Жоел остана за миг като ударена от гръм, после търти да бяга. Бишо я стисна още по-силно и Мартин остана без дъх.

— Сега кротко ще се качиш с мен в колата, иначе ще те удуша.

Мартин усети как краката й се подкосяват. Бишо я влачеше към паркинга. Мерцедесът беше паркиран под уличната лампа и Мартин успя да види как полицаят с розовата риза се сниши, за да не го забележи Бишо.

— Пуснете я, Бишо! Вдигнете ръце, предайте се!

— Как не! — извика Бишо. — Ако стреляте, тя ще го отнесе.

Той изправи Мартин, избута я пред себе си, за да се предпази, и заобиколи колата. Притисната като в менгеме, Мартин нямаше как да се измъкне. Усети го, че рови в джобовете си за ключовете на колата. Не е въоръжен, опитваше се да разсъждава тя, значи няма опасност… Той се наведе, отключи вратата, намести се на седалката, завъртя ключа на двигателя, докато с лявата ръка продължаваше да стиска Мартин за врата, превита надве, останала без въздух… В момента, в който бе готов да потегли, яростно я изрита и тя се изтърколи на асфалта на паркинга. Мартин хвана главата си с две ръце, за да я предпази, чу как колата потегли, последвана от друга кола… После всичко свърши. Ужасно й се допишка и усети, че се изпуска.



Когато полицаите пристигнаха в двора на стопанството му, безжизненото тяло на Анри Бишо лежеше проснато върху капака на мерцедеса. В краката му се валяше карабината, с която се беше застрелял. Същата карабина, с която беше заплашвал жертвите си.

Глава 3

Вестта за благополучната развръзка на случая „Бишо“ избухна като бомба в Питивие. Езиците се развързаха. Едни бяха смятали Бишо за „странен“, други „отказваха да повярват“. Но всички си отдъхнаха, престанаха да се гледат с подозрение и момичетата пак започнаха да се разхождат спокойно. Господин Тюил се раздели със съжаление с копринения шарф на председател и реши да се кандидатира за общински съветник през следващия мандат. Беше придобил вкус към властта, харесваше му да прави помпозни изявления, да се обръщат към него с „господин председател“.

Жоел за кратко се върна на авансцената и даде няколко интервюта на журналистите, които се изсипаха в града да отразят криминалната афера.

Инспектор Ескула си удържа на думата и даде на Бенедикт първото и най-обстоятелствено интервю по случая.

— Ларю ще е на седмото небе — каза Емил. — Един уикенд през лятната ваканция, през който няма да си човърка мозъка и да се чуди как да запълни броя.

Бенедикт се затвори в стаята си, написа материала и отиде у Маргьорит да го продиктува по телефона на стенографките на вестника.

— На кого? — попита Жюлиет, която неотлъчно я следваше по петите.

— На стенографките. Те записват със скоростта, с която говориш. Стой до мен и сама ще се убедиш.

— Ами ако решиш да промениш нещо в последната минута?

— Няма проблем, те променят текста. Във всеки случай Емил го прочете и много го одобри.

— Подписано и подпечатано от учителя — пошегува се Жюлиет.

Бенедикт я изгледа враждебно.

Симон извади телефона от шкафа, където го държеше. Бенедикт продиктува материала си с тона на човек, който води непринуден разговор, и Жюлиет, запозната с историята до най-дребните детайли, заяви, че бил страхотен.

Всички бяха доволни, с изключение на Луи. Шашките щяха да изгният в кашоните, ако продължаваха да се размотават така, нямаше да изпълнят небето с пъстроцветни фигури и гирлянди.

— Ела с мен до Питивие — покани той Жюлиет, намусен като разглезен малчуган.

В моменти като този, в които отново се превръщаше в малко дете, Жюлиет не можеше да му устои. По изключение Шарло му даде колата си, проглуши му ушите с безброй препоръки, напомни му за бонуса си на примерен шофьор.

В Питивие Луи извади чековата си книжка, твърдо решен да пръска пари.

— Стига си харчил като луд, ще останеш без пукната пара — опитваше се да го обуздае Жюлиет.

— Човек не трябва да трупа пари, пиленцето ми, защото те го развалят, правят го лош. Парите са измислени, за да ги харчиш!

— Родителите ми не мислят така.

— Да, но видя ли как живеят: дребнаво, свити зад сандалките на промоция и дървеното конче за детската клиентела. Трябва непрекъснато да изпитваш усещане за спешност, иначе седиш и дремеш. Когато свършат парите, какво правиш?

— Запретвам ръкави и печеля още.

— Точно така, това е правилният отговор. Трепеш се. Откриваш уникалния смях на Ричард Уидмарк, подлагаш на изпитание обонянието си от брилянтина на Маргьорит, отиваш при Шарло на остров Жат… Действаш, защото е спешно, защото се налага! В противен случай плюеш върху надуваемото дюшече и се разкапваш.

— Какво мислят твоите родители за начина ти на живот? — прекъсна го Жюлиет.

— Не ми се говори за родителите ми, натъжавам се.

— Защо? Те какви са?

— Размекнати и дребни, а изборът за мен беше или да стана педал, или мухльо с наднормено тегло. Единствен син на двама мекушавци.

— Това няма нищо общо. Бащата на Хичкок продавал пилета.

— И Хичкок беше шишкав. Както виждаш, прав съм!

С Луи никога не можеше да се говори сериозно. Винаги се измъкваше и увърташе. Всички теми, свързани с детството, любовта, двойките, бяха табу. Тя сви рамене и го последва.



Най-после празничният ден дойде. Луи натъкми фойерверките в дъното на градината и през десет минути ходеше да проверява дали са наредени правилно. Мартин, Жюлиет и Бенедикт бяха сглобили импровизирани маси от дървени магарета и дъски, на които бяха наредили бутилки с разнообразни аперитиви: горчивка „Сюз“, всякакви видове мартини, пастис, лекото и пивко вино „Бир“ на хининова основа, което отначало продавали в аптеките за подсилване, ароматния аперитив „Бартисол“ и какво ли не още…

Луи бе пожелал да ги „опита“, преди да дойдат гостите, и Жюлиет, притеснена, не го изпускаше от поглед. Ужасно се страхуваше да не вземе да сгафи пред родителите й. Когато беше трезв, се контролираше. Почерпен, ставаше непредвидим.

Когато госпожа и господин Тюил слязоха от колата, Жюлиет забеляза, че се бяха облекли празнично, като повечето хора от селото, включително и родителите на Мартин. Единствени семейство Тасен бяха неофициално облечени.

Жюлиет се зае да ги разведе из къщата.

— Луи ще ходи на разпродажба на мебели в един луксозен хотел в Орлеан, да купи вана и мивка за банята — обясняваше Жюлиет.

— Много е предан този младеж — отбеляза госпожа Тюил.

— Много е предан, но недостатъчно добре възпитан. Като го гледам, вече се е почерпил — сряза я господин Тюил.

— Кога ще свършите ремонта? — попита госпожа Маро.

— В края на лятото.

След като разгледаха обновената къща, господин Тюил дръпна дъщеря си настрани.

— Искам да поговорим.

Отидоха в стаята на Бенедикт. Той седна на леглото и потупа с ръка мястото до себе си. Жюлиет се намести и той я хвана за врата. Жюлиет потръпна — винаги се смущаваше, когато баща й проявяваше нежност.

— Искам да ти кажа колко ме радваш. Ремонтът, успехът на изпитите… Много съм доволен.

Смущението на Жюлиет растеше.

— Бях се уплашил, че ще пропаднеш, когато се получи онази отвратителна картичка. Да, да, ужасно се бях притеснил. Искам да те попитам нещо.

Той говореше бавно и надуто, спираше след всяка дума, сякаш очакваше някакъв отзвук, преди да произнесе следващата.