Къщата придобиваше вид. Една стая беше почистена, подът бетониран, загладен, стените с гипсова шпакловка — белосани.

Това е то щастието, мислеше си Жюлиет и погледът й се местеше от къщата към Мартин и Луи, към Шарло и градината. Човек трудно си го представя, но всичките му мечти са свързани с него. Изпитва го в най-невероятни моменти, на най-различни места… Окъпано от спокойна и нежна светлина като тази привечер, смътно, но въпреки всичко присъстващо, усещане за покой, който бавно се спуска, обгръща ме и ми дава сила… Или концентрирано и силно, като при подписването на договора между Виртел и Шарло, чувство за пълноценен живот, за постигната победа… Щастието е летливо вещество. Кацва за миг, колкото да го зърнеш, и пак полита във въздуха. Поемаш дълбоко въздух, разтваряш гърди, казваш си „добре съм“, но ако направиш опит да пресъздадеш това блажено състояние, виждаш, че не успяваш. Щастието не вярва на изтърканите образи, представи, идеи и бързо-бързо се изпарява, плюе си на петите…

— Къде ще спят Бенедикт и Емил? — попита Луи.

— В красивата стая — отвърна Жюлиет, преливаща от щастие и от желание да го дарява с пълни шепи.

— Жалко за хубавото легло — отвърна Луи. — Да го сефтоса двойка, дето хич я няма по тази част.



Бенедикт и Емил пристигнаха на 13-и сутринта от Париж, все още възбудени от оживлението в столицата. Емил се успокои, зървайки телевизора — щеше да следи размириците в Лондондери. Бенедикт донесе дебел бежов килим, подарък за новия дом.

Жюлиет ги заведе в отредената за тях стая. Емил се тръшна на леглото и отскочи един-два пъти, вторачен в Бенедикт, която отклони поглед.

— Имам да ти разказвам толкова неща — започна развълнувано Бенедикт. — Низо си подаде оставката… Откакто баба му почина, той се държи много странно. Щял да пише роман, така се говори.

— Много добре — отговори Жюлиет.

— Глупава постъпка — намеси се Емил. — Преспокойно можеше да прави и двете неща. Чудя се от какво ще живее.

— Баба му била оставила платна на стари майстори — обясни Бенедикт. — Винаги може да ги продаде.

— Както и да е, той не ставаше за журналист — заключи Емил. — Е, каква е програмата за вечерта?



Вечерта присъстваха с цялото село на факелното шествие, след което се преместиха на разклона на пътя между Жирен и Жермон, откъдето можеха да се насладят на фойерверките. По-късно на селския площад имаше бал и всички танцуваха под звуците на акордеона.

— Покани Мартин — пошушна Жюлиет на Луи.

— Не мога, обещах първия танц на Маргьорит.

По случай празника Маргьорит се беше накъдрила на ситно и бе прекалила с брилянтина.

— Блести, създава празнично настроение — обясни тя на Луи. — Понеже съм много дребна, трябва да бъда двойно по-красива.

Кръгла и топчеста, тя беше висока метър и петдесет и тежеше шейсет кила.

И понеже ритъмът се ускори, го предупреди: „Не ме изпускайте, иначе ще се изтърколя“. Луи се изкикоти.

— Вие поне нямате комплекси!

— Още една измислица на парижанин! На село нямаме време за такива работи. Коя е вашата изгора?

— Моята какво?

— Вашата изгора. Вашето момиче де.

— Аха… Жюлиет.

— Така си мислех, защото Мартин е много тъжна. А пък с вас на човек не му остава време да се отегчава.

Тя се засмя и лицето й се сбръчка като повехнала ябълка. В очите й припламнаха закачливи искри.

— Ако решите да отделите малко място за зеленчуци в дъното на градината, само ми кажете, ще се погрижа, тъкмо ще си докарам някоя пара.

— За това трябва да поговорите с Жюлиет, Маргьорит, тя е собственицата.

Тя извърна глава и в носа го удари силна миризма на брилянтин.

— Приятелката ми, Моник, млекарката — посочи тя с брадичка една брюнетка. — Продава гъсто и мазно мляко, като го сварите, се получава един пръст каймак.

— Я ми кажете, Маргьорит, как става така, че кравите пасат само трева, а дават гъсто и мазно мляко?

— Знам ли…

Не знаеше. А Луи от дете си задаваше този въпрос. Подозираше, че кравите ядат децата си, теленцата. Беше прекарал доста нощи да ги следи в опит да ги пипне на местопрестъплението.

Танцът свърши. Маргьорит си оправи блузата и си приглади косата. Луи отиде при Жюлиет и Мартин на бюфета. Жюлиет беше зачервена и задъхана, Мартин — по-скоро посърнала и мрачна.

— Искаш ли да танцуваш — попита я Луи.

— Не.

Луи настоя.

— Не настоявай, Луи, моля те…

Луи се обърна и прегърна Жюлиет. Двамата се отдалечиха. В непрогледната нощна тъма светеше само квадратът, образуван от оркестъра и оградения с лампички дансинг. Покрай него се мяркаха загадъчни сенки, тъмни петна и по-нататък се открояваше друг ярък квадрат: паркингът. Възрастните обитатели на селото, забили дръжките на лампионите в земята, наблюдаваха как танцуват младите.

Оркестърът поде „Капри, всичко свърши, Капри, градът на първата ми любов…“ и Мартин се замисли за Ришар. Първата ми любов… Двойките се завъртяха, момичетата, увиснали на врата на партньорите си, момчетата, сложили ръце на ханша на момичетата.

— Един танц?

Мартин се извърна стреснато. Бишо…

— Не ме ли помниш?

— Да, да, разбира се, че те помня, просто ме уплаши… тоест… изненадана съм.

Той се усмихваше. Тя тръсна глава, не можеше да го погледне в очите. Потърси с поглед инспектора и хората му.

— Чакаш ли някого?

— Не. Да. Тоест…

— Ще танцуваме ли?

Смесиха се с танцуващите. Жюлиет ги забеляза и вдигна палец победоносно, наклони се към Луи и му пошушна нещо. Луи се изправи и смигна съзаклятнически на Мартин.

Глупаци, каза си тя.

Страхуваше се.

Преди три дни инспектор Ескула я предупреди, че капанът ще щракне на 13-и вечерта, по време на танците в Жирен. Един инспектор получи задача да пофлиртува с жената на Бишо и да я убеди да дойде на бала с мъжа си. Мартин се обади на Жоел.

Жоел се дърпаше. Рьоне ненавиждал подобни вечеринки. А тя не искаше да отиде сама.

— Ела с Гладис. Толкова ще ми бъде приятно. Ще ти покажа къщата. Искам да ни посъветваш за някои неща.

Най-накрая Жоел отстъпи и се съгласи.

Бишо не умееше да танцува, не спазваше такта, кичурът коса все така му падаше в очите и той машинално го отмяташе. Ноздрите му се издуваха като на жребец, надушил вятъра.

Мартин полагаше всички усилия, за да не се покаже прекалено скована или враждебна, но влажната й длан непрекъснато се изплъзваше от ръката на Бишо.

— Без жена си ли дойде?

— Не, с нея съм, но тя е по-нататък.

— Бебето добре ли е?

— Да…

„Никога вече няма да отидем там, където ми каза «обичам те», никога вече, нали така реши…“

Най-сетне успя да зърне Ескула. Застанал под едно дърво редом с един инспектор в розова риза. Той й махна леко и тя се отпусна. По гърба й потта се спускаше на вадички. Отпусна се на рамото на Бишо… За секунда, после внезапно се отдръпна.

Той я изгледа, учуден.

— Лошо ли ти е?

— Не… не.

Той стисна китката й, сякаш се готвеше да й премери пулса. Тя го погледна — непохватен и недодялан селянин с хубава усмивка. Притесни се. Не може да е той.

— Ти каква кола караш? — попита тя.

— Мерцедес, защо?

— Просто така.

Тази песен край няма… Взря се в тълпата, търсеше Гладис или Жоел. Не ги откри.

— Чакаш ли някого? — отново попита той.

— Не. Никого.

— Щото непрекъснато шариш с очи.

Точно в този момент видя Гладис и Жоел. Танцуваха заедно. Гладис водеше и жвакаше дъвка. Забелязаха Мартин и дойдоха по-близо.

— Ужасно са отегчителни тези селски танци — заяви Гладис, като си вееше с чантичката си.

— Нали дойдохме, за да ти доставим удоволствие — прекъсна я Жоел. — О, виж ти, привет, Анри!

Мартин видя как ноздрите на Бишо потрепериха.

— Само ми кажи кога искаш да отидем да разгледаме къщата… щото не ми се ще да кисна тук до безкрай — каза Жоел.

Бишо не я изпускаше от очи, заслепен, лицето му се гърчеше от нервни тикове. Жоел се изхили подигравателно и пошушна нещо на ухото на Гладис, която прихна.

— Сега вече те грабвам и не искам да чувам никакви протести.



Мартин усети как една здрава ръка я грабва и я издърпва от прегръдките на партньора й. Двамата с Луи се завъртяха в ритъма на валса, отдалечавайки се от Жоел и Бишо.

Мартин се опита да се измъкне, но Луи си помисли, че се шегува, и я притисна още по-здраво.

— Пусни ме, Луи, пусни ме.

— Хич не си го помисляй, дължиш ми един танц.