— Както виждаш, и мен не ме носят в сърцата си — успокояваше Мартин Луи, — само дето по отношение на мен винаги е било така!

— Нали точно заради такива като тях си решила да се ометеш толкова далече — пошегува се той.

Мартин бе решила да замине в края на годината. Телевизионното й послание остана без отклик. Няма да си прекарам живота да го чакам, повтаряше си тя, за да си дава кураж. Направих глупост, но си платих за нея, минало-заминало, точка.

Не желаеше да се скапва от угризения, нито да изпада в самосъжаление. Най-много от всичко искаше да стане нормална, каквато си беше преди. Случваше се да се събуди посред нощ от почукване по стъклото на прозореца. Сигурно само така й се струваше, защото Шоколад спокойно си спеше. Няма да се върне, няма да се върне. Престани да си мечтаеш, девойко, повтаряше си тя, увивайки се плътно в завивките.

Един ден отиде с Шоколад до Питивие и майка й й каза, че някакъв младеж я търсил по телефона.

— Младеж, какъв младеж?

— Нямам представа.

— Но нали сте говорили… той какво каза? — попита Мартин изнервено.

— Говорихме. Каза: „Мартин там ли е?“.

— И после?

— Отвърнах, че те няма.

— И това ли беше всичко?

— Да. Бързах, трябваше да отида в пералнята преди обяд.

— О, не — изплака Мартин. — Как можа! Ами ако е звънял Ришар…

— Не познавам приятелите ти. Пак ще се обади, не се тревожи!

— Направо не мога да повярвам! — избухна Мартин. — Всички знаят моята история, показват ме по телевизията, пишат по вестниците, а собствената ми майка затваря телефона и ме успокоява, че той пак щял да се обади.

Внезапно усети да се връща цялата й ненавист към покритата с мушама маса, към гърмящия телевизор, към четирите стаички, към примирението на родителите й и сляпата им вяра в повелите на Партията. Всичко това я изпълваше с ярост. Идеше й да дръпне покривката, да разтърси майка си, да си го изкара на букета от изкуствени рози, украсил бюфета.

Възпря я единствено уплашеното изражение на майка й. Предпочете да излезе, тряскайки вратата. Тя изобщо не разбира. Безсмислено е да се опитвам да й обяснявам. По-добре се разбира с Жоел, двете си говорят за марки паркетин или за програмата на телевизията!

Друг един мъж пък се обади на Мартин — инспектор Ескула. Покани я да го посети в кабинета му на седми юли в петнайсет часа.

Мартин отиде, силно заинтригувана. Какво ли иска от мен, нищо лошо не съм направила. В полицейския кабинет изскочиха старите й страхове от времето, когато малката Мартин крадеше в магазините. Помисли си дори, че може да е нещо свързано с Ришар, но отхвърли тази мисъл и го изчака да заговори.

На излизане си каза, че би предпочела хиляди пъти да я беше извикал за това, че е свила някоя вълнена шапка или тостер.

— Смятаме, че знаем кой е убиецът — заяви инспектор Ескула. — Благодарение на приятелката ви Бенедикт. Проучихме собствениците на мерцедеси в околността под претекст, че има фабричен дефект в двигателя, и в една от колите открихме косми, които биха могли да бъдат на близначките Лантие. Той е млад мъж, женен отскоро, несполучлив брак.

— Познавам ли го? — прекъсна го Мартин.

— Чакайте сега…

— Кой е?

— Чакайте малко, ви казвам. Проследихме го и открихме, че се навърта около сестра ви. Изненадахме го няколкократно, докато правеше опити да я доближи. За щастие, тя не го подозира. Очевидно целта му е отмъщение и сестра ви е идеалната мишена.

— Говорихте ли с нея?

— Не, ще бъде прекалено рисковано. Тя все още е разстроена и може да се паникьоса. Не искам той да се усъмни. Искам да го пипна на местопрестъплението.

— На местопрестъплението?

— Точно така. Сестра ви ще ни помогне да го примамим.

— Нямате право да постъпвате по този начин!

— А може би искате да я нападне, когато не я наблюдаваме?

Въпросите се блъскаха в главата на Мартин — би трябвало да познавам убиеца, след като инспекторът ми говори по този начин. Искат да си послужат с мен и с Жоел. Дали убиецът подозира нещо?

— Кой е той? — отново попита тя.

— Не знам дали имам право да ви кажа.

— Доверявате ми се достатъчно, за да говорите с мен, но недостатъчно, за да ми кажете името му. Заклевам се да държа устата си затворена.

— Това, което искам от вас, е много просто: да привлечете сестра си на определено място в определен час. Аз ще се погрижа за всичко останало.

— Обещавате ли ми, че ще попречите на убиеца да действа?

— Категорично. Ще бъда на мястото с моите хора.

— Добре. В такъв случай ви давам съгласието си, но при едно условие.

— …

— Да ми кажете името му. Не искам да съм в неведение, след като ще съм на косъм от смъртта.

Комисарят се колебаеше. Само двама души знаеха: той и заместникът му. Ако случайно се разчуеше, планът му щеше да пропадне. От друга страна, наистина се нуждаеше от съдействието на това момиче. Изглеждаше сериозна, достойна за доверие.

Той се отпусна на стола, протегна крака и впи очи в нейните.

— Заклевате ли се да запазите тайната и да не казвате думичка на никого?

— Моля ви, господин комисар. Бенедикт си е мълчала, а тя е журналистка. Никой не разбра за номера с колата.

Ескула кимна. Права беше, безспорно.

— Мисля, че го познавате.

Мартин се изправи на стола, нащрек, очаквайки най-лошото. След клеветническата кампания, която разбуни града, беше готова да чуе какво ли не. Нима тя самата не беше подозирала бащата на Жюлиет?

— Анри Бишо.

Тя хлъцна и зяпна, смаяна. Анри Бишо. Нужно й бе доста време, за да придаде на тези срички обичайния им смисъл. Анри Бишо. Несломимият й обожател, болезнено стеснителният млад мъж с почернели нокти от набитата под тях пръст.

— Не разполагаме с никаква улика срещу него, но съм почти убеден, че е той — продължи комисарят. — Докато нещата се изяснят, пълно мълчание.

Мартин не продума през цялата вечер.

Жюлиет и Луи се опитваха да я разведрят с разни шегички.

— Хрумна ми нещо — заяви най-накрая Луи. — Ще пускаме фойерверки в градината.

— И ще поканим цялото село — допълни Жюлиет. — И Бенедикт, и родителите ти, и сестра ти, и Рьоне… ще бъде невероятно, ще видиш!

Мисълта за Анри Бишо не излизаше от ума на Мартин. Не може да бъде. Ескула сигурно се е объркал. Бишо… Та той не се осмеляваше да ме погледне, а оня ми разправя, че бил изнасилил, измъчвал и умъртвил две момичета?

Не.

Станала е някаква грешка.

Чувството на ужасяваща изненада се примесваше с друго чувство, което тя не би доверила никому: сякаш някой я беше окрал, беше я лишил от нещо, което й принадлежеше, което беше единствено и само нейно. Години наред Бишо бе за нея застраховка, успокоение, евентуален тих пристан. Тя му се смееше, не го вземаше на сериозно, но свикна с него и си го харесваше. С безусловно и непоклатимо постоянство той й бе внушил усещане за превъзходство, каквото никой никога не й бе признавал. Той й принадлежеше. И сега й го отнемаха, отредили му бяха ролята на убиеца!

Глава 2

Луи обяви, че тържеството с фойерверките ще се проведе на 14 юли, а 13-и ще е неработен ден. Никакъв бетон, никакво шкурене на греди, никакво търкане на подове в този ден.

Мартин започваше да се съвзема, но от време на време сякаш изключваше.

— Ама любовта наистина е гадна работа — ругаеше Луи и предпочиташе да мисли за обещаните фойерверки.

Ходиха до Орлеан да ги купят двамата с Шарло. Сега оставаше само да получат разрешение от кмета на Жирен господин Мишел.

— Щеше да е по-разумно да се беше сетил първо да го поискаш — назидателно каза Шарло. — Ами ако ти откаже?

— Каквото и да става, фойерверки ще има!

Отиде да попита Маргьорит къде живее кметът.

„До бряста“, отговори тя, сякаш му съобщаваше пощенския код.

— Кой бряст?

— Брястът на кмета.

Луи тръгна да обикаля селото, от къща на къща, от бряст на бряст, в търсене на господин Мишел.

Господин Мишел помоли за малко време, да размислел. И той подготвял тържествено факелно шествие, заря и бал, на 13-и вечерта.

Луи се досети: не биваше фойерверките на парижанина да затъмнят тези на кмета.

— Вижте, ако нямате нищо против, ще дам петстотин франка за селската каса — предложи той.

И понеже оня си траеше, Луи уточни:

— Петдесет хиляди стари франка.

Стиснаха си ръцете. Селският глашатай грабна фунията, метна се на колелото и се зае да разгласява празничната програма за 13 и 14 юли. Съобщи и за поканата на Жюлиет до всички жиренци.

— По случай празника госпожица Жюлиет, внучката на госпожа Миняр, ще почерпи по чаша вино.