— Ако продължавате, ще повикам полиция.

Беше си извадил ченето и устните му бяха грозно увиснали като на ония африканки, които носеха гривни на долните си устни.

Мартин сви рамене. Реши да се придържа към първоначалното си решение за достойно и мълчаливо поведение и седна отново на стъпалата.

Ще дам всичките си спестявания само да дойде и да седне до мен. Мога дори да взема назаем покровителката на Жюлиет. Умолявам ви, света Схоластика, обърнете очи към мен. Ако изпълните желанието ми, обещавам да напълня догоре кутията ви с монети и да паля свещи пред всичките ви статуи. Големи свещи, от най-големите…

Започна да захладнява. Мартин се сгуши в палтото. Екраните на телевизорите угасваха един по един и до слуха й стигаше само бученето от автомобилите по околовръстното, някой мотор от квартала и ръмженето на кучетата, които ровеха из кофите.

Клепачите й натежаха и тя заспа.



Ришар не се появи на следващата сутрин.

Нито на по-следващата.

Мартин прекара два дни седнала на стъпалата, покрай нея безучастно минаваха членовете на семейство Брузини, но тя отказваше да се вслуша в Жюлиет и Бенедикт, които я умоляваха да се прибере вкъщи и се редуваха да й носят сандвичи.

Розита реши да си поговори с госпожа Брузини и дойде да почука на вратата, вирнала брадичка над закопчаната догоре яка на габардиненото си манто.

Госпожа Брузини се показа и й връчи пощенска картичка с подписа на Ришар и клеймо от Лион. Розита предаде картичката на Мартин.

— Лесно е да подправиш почерк! — заяви тя. — Особено този на Ришар, той има детски почерк.

След като я разгледа, видя, че пощенското клеймо е от двайсети юни.

— Че кога е заминал? — възкликна тя смаяно. — Нали аз седях там през цялото време, никъде не съм мърдала!

— Бече е бил заминал, когато сте пристигнали пред тях.

— Кой ви каза?

— Майка му.

Мартин се вторачи втрещено в Розита, сякаш не разбираше какво й казва. Не се е прибирал вкъщи? Тръгнал е направо накъдето му видят очите?

— Майка му ми каза също, че не било за пръб път. Когато го хбащали лудите, карал без цел и посока с километри. Така се успокоябал. Сбиба някоя кола или мотор и препуска по пътищата. Сега така прабели.

Розита хвана Мартин за ръката и я задърпа, принуждавайки я да се изправи.

— Каза ли ви кога ще се върне?

— И тя знае колкото и бие.

Бенедикт чакаше малко по-надолу в реното. Мартин седна отзад, без да продума, в главата й се въртяха най-невероятни разсъждения и предположения. Не се обърна, когато завиха и поеха по авенюто, което извеждаше на околовръстното.

— Чудя се вече какво да направя! — проплака Мартин.

— Кажи му, че си бременна — предложи Бенедикт.

Розита сви рамене неодобрително. Мартин не отговори.

— Знам какво ще направя — внезапно каза тя, заемайки предизвикателна поза, стиснала нервно облегалката на Розита.

След като се прибраха на улица „Плант“, Мартин се качи право в стаята си, порови в чекмеджето, взе папката, в която беше подредила документите за пътуването за Щатите, извади плика със самолетния билет от „Ер Франс“ и го скъса на две.

— На четири — подсказа й Жюлиет, — за да не те заподозре в желание да го залепиш.

Мартин продължи да къса парчетата на все по-малки и по-малки късчета, изсипа ги в един плик и добави лист, на който написа: „Ришар, обичам те“.

Щеше да напише адреса на ръка, но Жюлиет предложи да го натрака на машината.

— Ще решат, че е някакво официално писмо и няма да го отворят.

Накрая, за да объркат напълно следите, отидоха да го пуснат в един пощенски клон на осми район.



Сега оставаше само да чакат. Издадоха заповед никой да не се задържа на телефона и да се освободи теренът, в случай че „той“ се появи. Никой не биваше да присъства на сдобряването.

— Ако не се върне, значи е голям глупак — коментираше Розита.

— Ако се върне, ще наготвя пилешко задушено — обеща Режина.

Жюлиет се обърна към Луи.

— Ако беше ти, щеше ли да се върнеш?

— Не знам. В любовта, пиленцето ми, трябва да щадиш самолюбието на другия.

Зачакаха. Минаха няколко дни. Без резултат.

— Така ми се пада — каза Мартин. — Исках да имам всичко, затова изгубих всичко.

Животът продължаваше.

Жюлиет си взе устните изпити. Унгрун замина за Германия да снима модни каталози. Розита обяви, че излиза във ваканция през юли, и Режина предпочете да отпраши към Сен-Тропе, вместо да гледа мивката с трупащите се мръсни чинии и преливащите от фасове пепелници. Бенедикт поднови сутрешното четене на вестниците. Инспектор Ескула я беше предупредил: краят на разследването наближаваше. Той разполагаше с един заподозрян и тя щеше да бъде първата журналистка, на която ще съобщи новината. Жюлиет се опитваше да убеди Мартин да замине с нея за Питивие.

— Или в Жирен, ако искаш. В моята къща. Ще поканим Луи, Шарло, ще си прекараме чудно четиримата.

— Да, но ако се появи междувременно…

— Напиши му писмо.

— Няма да го получи. Ще стане като със самолетния билет, просто не знам какво да сторя, за да го накарам да даде признак на живот. Със същия успех бих могла да яхна някой кон дибидюс гола или да взривя къщата, той няма да се трогне, гадният жабар!

На Жюлиет й хрумна идея, малко крайна, признаваше го, но пък подходяща за създалото се положение.

Една вечер взеха колата на Бенедикт и отидоха при Порт дьо Клинянкур. Паркираха през няколко улици от дома на семейство Брузини и се отправиха пеш към къщата. В пълно мълчание.

Когато стигнаха до кръчмата, извадиха аерозолни флакони с червена боя и изписаха с огромни букви на стената: МАРТИН ОБИЧА РИШАР И ЩЕ ГО ЧАКА В ПИТИВИЕ. Мартин искаше да добави отдолу с малки букви „Майната им на другите“, но Жюлиет я възпря, убеждавайки я, че ще намали ефекта от посланието.

Тихомълком се върнаха при колата и чак когато се настаниха на седалките и затвориха вратите, се отдадоха на обзелата ги бурна радост. Също както по времето, когато бяха ученички в Питивие и Мартин криеше вонящи топки под чиновете или пръскаше сърбящ прах… Ръкопляскаха, целуваха се, щипеха се, пееха с цяло гърло „ще победим, ще победим“, толкова бесняха, че накрая, докато караше по околовръстното, Жюлиет изпусна волана и колата внезапно се отклони от пътя.

Взеха се в ръце и поуспокоени, се прибраха у дома.



На сутринта Бенедикт, на която двете приятелки разказаха снощните си похождения, се упъти към Порт дьо Клинянкур, придружена от фотограф от вестника. Снимката излезе сполучлива, публикуваха я на страницата с произшествията и любопитните случки със следния текст: „Съвременните Жюлиети говорят на своя Ромео“.

„Франс Соар“ откупи снимката и я публикува на първа страница. Беше началото на юли и нямаше кой знае какви новини.

Главният редактор на информационния бюлетин на телевизионния канал на Ил дьо Франс хареса историята и реши да покани Мартин в студиото за разговор на живо.

Мартин си сложи патешкожълтите очила, жълтите шноли, облече си жълтия пуловер и разказа историята си пред камерите. С чувство за хумор и нежност. Накрая водещият, дългонос младеж, който проявяваше всички признаци на страдащ от хроничен синузит, я покани да каже няколко последни думи. Тя се обърна към него смутено.

— Мога ли да му изпратя едно послание?

— Разбира се — отговори той, подсмърчайки.

Мартин пое дълбоко въздух и гледайки право в камерата, която я снимаше в едър план, прошепна:

— Върни се, глупчо, обичам те.

Бенедикт бе придружила Мартин в студиото и през цялото време не сваляше възхитен поглед от нея. Ето какво искам да мога да направя, каза си тя. Не съм го включила в нито един от списъците, просто защото не подозирах, че може да съществува, но е точно това…

Направи опит да привлече погледа на водещия. Изрусеният кичур, който падаше на очите й, и дългите крака бяха нейната запазена марка и тя обикновено добре си служеше с тях. Той не я забеляза. Говореше по телефона, а през това време на екрана вървяха кадри от репортажа от погребението на поета Пиер Мак Орлан.

— Говори с техническия екип — обясни един от операторите, виждайки учуденото й изражение.

— Какъв е този екип?

— Голямото студио над нас, от което се вижда всичко. Там сглобяват информационния бюлетин и напасват илюстративния материал. Ако желаете, в края на предаването мога да ви разведа.

Казваше се Люсиен. Обръщаха се към него с Люлю. Той им показа режисьорската кабина, която приличаше на пилотската кабина на боинг и в която цареше голямо вълнение. След това ги поведе из лабиринт от коридори, остъклени врати, указателни табла, кафемашини, за да им покаже редакциите.

— Обстановката ми се струва доста демоде — отбеляза Мартин, когато излязоха навън.

— Демоде или не, аз искам да стана част от нея. Страхотно интересно е и работата е увлекателна, не е като да си репортер във „Фигаро“!