— Май направих гаф — отбеляза Луи, навел глава.

Ришар се обърна към Мартин.

— Вярно ли е?

Тя затвори очи. Сякаш цялата се изпразни, от главата до върха на пръстите на краката. Животът бавно я напускаше. Ще припадна, помисли си. Направи опит да каже нещо, но от устата й не излезе никакъв звук. Ришар я гледаше втренчено и стоеше като истукан. И той не можеше дума да обели. Двамата приличаха на восъчни фигури, изправени лице в лице. Останаха в тази поза няколко минути, които им се сториха векове. Без да продума, Ришар излезе от хола. Мартин се отпусна в един фотьойл.

— Тичай, догони го, обясни му, кажи му, че не е вярно — викаше Жюлиет, паникьосана от вцепенението, в което бе изпаднала Мартин.

— Какво направих, боже мой! — провикна се Луи, съкрушен.

Жюлиет отиде при него и тихо му обясни:

— Ришар не знаеше. Мартин не се осмеляваше да му каже.

Луи прокара ръка по лицето си.

— О, съжалявам… моя е вината.

На лицето му се изписа изражение на безкрайно угризение, приличаше на малко момче, направило някоя огромна глупост, и Жюлиет направо се умили.

Луи коленичи пред фотьойла на Мартин.

— Ужасно съжалявам. Исках само да се забавляваме.

— Не е твоя вината — разхълца се Мартин. — Аз съм виновна, знаех си, че ще свърши по този начин… Очаквах го.

— Страхотен гаф, дума да няма — заяви Бенедикт.

— Той не е виновен — възпротиви се Жюлиет, — той просто искаше да ни направи удоволствие.

— Да направи удоволствие на себе си, искаш да кажеш.

— Много си несправедлива.

— Отибам при него — решително каза Розита. — Аз ще му погоборя.

— Не, аз ще отида — заяви Мартин. — Сега вече знае.

— Къде живее? — намеси се Луи, поободрен при мисълта, че нещо ще се прави.

— На битака.

— Ще те закарам.

— Идвам с вас — заяви Жюлиет.



Тримата отидоха заедно до Порт дьо Клинянкур. Жюлиет държеше за ръка Мартин, която плачеше и криеше лице в ръкава на палтото си.

— Не ти ли е топло? — попита Жюлиет, посочвайки палтото.

— Негово е. Той ми го подари, твърдеше, че се заплитало в колелата на мотопеда му.

Тя подсмръкна. Жюлиет я погали по лицето.

— Ето на, виждаш ли. Обича те. Сигурна съм, че всичко ще се оправи.

— Никога няма да ми прости, че го научи така пред всички.

— Напротив, ще ти прости.

— Дори не направих усилие да го задържа. Държах се като някаква мърла… За малко да припадна.

— Не говори така.

Жюлиет обърса лицето й, оправи косата й, изчисти размазания туш за мигли.

— Малко да те постегнем, трябва да бъдеш красива, миличка.

Мартин й се усмихна през сълзи.

— Жалко, че ти не си момче — каза й тя.

Бяха стигнали до кръчмата на семейство Брузини.

— Да те изчакаме ли? — предложи Жюлиет.

— Не. Не знам колко време ще ми е нужно. — Тя повдигна яката на палтото. — Не съм ли ужасно плашило?

— Нищо подобно… Ти си най-красивата — успокои я Жюлиет.

Тя пак подсмръкна и излезе, тряскайки вратата на колата.

Жюлиет я проследи с поглед и я видя как потропа на външната врата. Отвори й една жена, около петдесетте. Запасана с престилка, обута в пантофи, с разплетен кок.

Още щом зърна Мартин, тя се развика:

— Не иска да те вижда… Каза ми: „Мамо, не й разрешавай да ме доближава“. Махай се, ти си лошо момиче. Разплакваш сина ми.

— Трябва да го видя, да му обясня — умоляваше я Мартин.

— Нали ти казах, че той не иска да те вижда. Разплака се, синът ми се разплака, той, който не е проронвал сълза от бебе. Ти си виновна, заради теб плаче.

Мартин продължаваше да се моли, но жената тресна вратата под носа й. Девойката седна на стълбите. Жюлиет се приближи при нея.

— Хей…

Мартин вдигна глава.

— Какво ще правиш сега?

— Ще остана.

— Къде?

— Тук. Все някога ще излезе.

— Сигурна ли си?

— Да, прибирай се вкъщи.

Жюлиет се поколеба.

— Тръгвай — повтори Мартин, — остави на мен да се оправям.

— Добре, щом искаш…

Но не си тръгна, запристъпва от крак на крак.

— Искаш ли да ти донеса един сандвич?

— Не, не съм гладна. Върви си, иначе пак ще се разрева.

Жюлиет се отдалечи неохотно.

Мартин й махна.

Жюлиет се върна при колата.

— Аз съм виновен… Какъв тъпак съм, не е истина.

— Не е вярно. Не си виновен ти.

— Не смяташ ли, че ще е по-добре да останем и ние?

— Тя не иска.

Луи шофираше мълчаливо по пътя към дома и Жюлиет нямаше желание за приказки.

На улица „Плант“ ги очакваха.

Бяха се разделили на песимисти и оптимисти: едните твърдяха, че той ще се върне, другите бяха на противоположното мнение и го отстояваха.

— Лежиш си във ваната и телефонът звъни, ще отидеш ли да вдигнеш, или не? — обърна се Луи към Емил.

— Няма да вдигна.

— Така си и мислех.

Глава 12

Увита в палтото си, Мартин наблюдаваше залеза на слънцето над Клинянкур. Малки къщички, струпани една до друга, неравни покриви с позакърпени тук-там разпадащи се улуци, гаражи от гофрирана ламарина. Котки се прокрадваха покрай стените, мяукаха, катереха се по дървените огради.

Сякаш бе попаднала в анимационния филм на Уолт Дисни „Лейди и скитникът“. В този декор е израснал малкият Брузини.

Вижда го как влачи ученическата си чанта, единият му чорап опънат, другият смъкнат на кльощавия пищял, и очите й се напълват със сълзи.

По-добре да мисля за нещо друго…

Само че образът на момченцето с просветващата усмивка непрекъснато я преследваше. Когато обичаш някого, искаш да имаш дете от него. За да съпреживееш детството му. Това го е писала Лу Андреас-Саломе13…

Мартин си спомни за увлечението си по феминизма. Тя, която беше толкова съпричастна към тези идеи, седеше на стълбите на една къщичка в парижките предградия и обсаждаше един мъж!

Волята върши работа, когато правиш лицеви опори за стегнат корем, не си позволяваш шоколад, за да отслабнеш, или отказваш цигарите, но не и когато искаш да потиснеш чувствата си. Обичам го и го искам. Хората не се нуждаят от причини, за да обичат, а ако имат такива, става съмнително…

В този момент в очите на Мартин поражението изглеждаше също толкова прекрасно, колкото и победата, също толкова радостно, колкото и най-красивите планове за далечна Америка. Радостта да вървя ръка за ръка с Ришар е най-въодушевяващата радост, не ми пука за тълпите от суфражетки, които бяха задръстили ума ми.

Той може и да не подозира, че съм тук, помисли си внезапно. Стаята му е от другата страна, гледа към малкия двор, а майка му не му е казала, че съм тук! Точно така. Той се цупи в стаята си и не му минава през ума, че вися пред входната врата.

— Ришар, Ришар…

Тя събра длани във фуния и се провикна колкото й глас държи:

— Ришар, аз съм, Мартин…

Стените на съседните къщи върнаха ехото: шар… аз… тин…

— Ришар, Ришар…

Един съсед се появи на прозореца със салфетка на врата и по мрежест потник.

— Няма ли да престанете с този театър!

„Имаш парченца от салата между зъбите, тъпако“, наруга го през зъби Мартин и се почувства ободрена.

Отново седна на стълбите. Нямаше какво да прави, освен да седи и да гледа червеното кълбо на залязващото слънце, което бавно потъваше зад мизерното предградие.

Обичам го този тип, обичам го и той го знае. Постъпих тъпо, но и той би могъл да ми даде шанс, да прибере в джоба гордостта си на италиански мъжкар.

Когато ходеха на ресторант, той спираше на входа и заповядваше: „Хвани ме под ръка“. В началото тя го питаше защо. „Ти мадама ли си, или не си?“, отвръщаше й. Тя го хващаше под ръка и влизаха, той — шефът, тя — годеницата. Годеница в дълга велурена пола — „Максито е по-подходящо за жена от твоята класа, минито е за курвите“. Имаше си собствени разбирания. Представяше я навсякъде като своя годеница. Човек не оставя годеницата си да виси цяла нощ на стълбите.

В къщата зад гърба й се чуваха най-различни шумове, звуци от телевизор, тракане на съдове, разговори. Говорят за мен, подиграват ми се… Дълбоко засегната от тази мисъл, тя стана и почука нетърпеливо по стъклото на вратата. Нямаха звънец, заради слабите нерви на господин Брузини. Тя продължи да тропа, да чука, изкара си яда на вратата, извика още няколко пъти името на Ришар, докато съседът, онзи с мрежестия потник, отново я прикани да не вдига патърдия.