— Напротив. Можеш. Хайде, продължавай.

— Страх ме е. Никога досега не съм се страхувала толкова. Ами ако се появи отново?

Хвърли й поглед, изпълнен с ужас, и Бенедикт неочаквано изпита съжаление към нея.

— Аз съм до теб, ще те хвана за ръка. — Хвана я за ръка и силно я стисна за кураж. — Готова ли си?

Жоел кимна. Погледнати отстрани, сигурно сме страхотна двойка, помисли Бенедикт.

— Това е колата — извика Жоел.

Сочеше с пръст едно сиво „Пежо 504“. После пръстът й увисна във въздуха и тя промълви: „А, не, не“… Отново тръгна, пусна ръката на Бенедикт, изправи рамене и започна да поглежда назад на равни интервали, свъсила вежди, без да отделя очи от шосето.

Сега вече трябва да сме съвсем близо до къпалнята. Дано да си спомни, преди да стигнем до нея. Иначе експериментът ми ще се провали.

— Тази беше! Не, не, не беше тази. Тази! Не. И тази не беше…

Не може да бъде, въздишаше Бенедикт, увесила нос. Садистът не се движи със суперавтомобил с колекционерска стойност все пак! Движим се вече от три-четвърти час, а тя все още не може да си припомни колата. Освен ако не става дума за някой ситроен от 1934 година или за някоя снимка от 1957-а, които все още се срещат из фермите и в селските дворове.

Внезапно Жоел закова на място, провесила чанта на китката си. Опъната като струна, напрегната, сякаш носеше колата на ръце, тя сочеше един сив мерцедес металик.

— Тя е. Сигурна съм. Сигурна съм. Шофираше с маска на лицето, едно такова домино като на Зоро, хвана ме и ме дръпна силно, много ме заболя, защото си ударих крака във вратата… Спомням си. Това е той, той е…

Мерцедесът мина покрай тях, Жоел изпищя пронизително и се отпусна в ръцете на Бенедикт.

Мерцедесът спря.

— Нуждаете ли се от помощ, госпожице? — учтиво се осведоми шофьорът.

— Не, не, благодаря. Вървете си по пътя, ако обичате.

И понеже оня не помръдваше и я наблюдаваше безмълвно, Бенедикт се разкрещя:

— Отлично ме разбрахте. Махайте се! Или ще извикам полиция!

* * *

Същата вечер Емил позвъни у семейство Тасен и помоли да говори с Бенедикт.

— Ало, скъпа, прислужницата ми каза, че си звъняла снощи.

Бенедикт мълчеше, потресена. Прислужницата?

— Да. Исках да поговорим за историята в Питивие.

— Ларю е бесен. Иска да изпрати Раше.

— Раше няма да се справи по-добре от мен, бъди сигурен. Ченгетата мълчат като риби.

На телефона не беше прислужницата, едва се сдържа да не добави Бенедикт. Защо ме лъжеш? Но не й достигна смелост да се рови в това, не сега… нямаше желание. В края на краищата проблемът си беше лично негов.

— Кога се връщаш, скъпа? Липсваш ми, знаеш ли.

Комисар Ескула я помоли да не споменава никому за мерцедеса. Предупреди и Жоел. „Той не бива да се усъмни, че разполагаме с улика — обясни комисарят. — Ще проверим регистрационните талони на всички мерцедеси в околността, както и собствениците им. От вас искам пълна дискретност, нито дума никому.“ „А какво ще получа в замяна?“, отвърна Бенедикт. „Вас първа ще информираме, когато заловим убиеца“, обеща комисарят.

Трябваше да се въоръжи с търпение.

И да изтърпи незаслужения гняв на Ларю, който я смяташе за смотана и некадърна.

— Нещо ми подсказва, че съвсем скоро ще се върна — каза Бенедикт. — Нямам какво повече да правя тук.

— Чакам те, скъпа. Връщай се скоро!

Емил беше искрен. Бенедикт му липсваше. Вчера, когато се прибра и научи от майка си, че една девойка го е търсила, направо изтръпна. Беше измислил истински сценарий, за да избегне признанието. Ще й разкажа след време, когато заема мястото на Ларю и започна аз да дърпам конците, тогава няма да ме напусне.

Затвори телефона разведрен — Бенедикт не подозираше нищо. Иначе щеше да се държи хладно, да заговори с високомерния си тон на принцеса и да иска обяснения.

Никой не знаеше. Никой.

Откакто тръгна с Бенедикт, виждаше удивлението и възхищението в очите на околните. Четеше в погледите им и някои по-неприятни неща от сорта на: „След като това недоносче спи с нея, и аз ще мога“. Но това се случваше по-рядко.

Оня ден Ларю го извика в кабинета си и му предложи пура. На него! Беше готов да се обзаложи, че и най-скоро време Ларю ще го направи свой заместник.

Тогава може би щеше да й признае… на Бенедикт. Да й разкаже историята на Жакоб Голдщайн. Историята на родителите си. Унгарски евреи, избягали от нацистките гонения, установили се в Париж. „Франция, страната, която ще ни приюти и подслони“, повтаряше баща му във влака, който ги отвеждаше към френската столица. Баща му беше станал шивач, майка му се грижеше за домакинството. И бездруго щеше да й е трудно да си намери работа, говореше много лошо френски и не можеше да пише. Семейство Голдщайн си намери квартира на една уличка зад площад „Репюблик“. Малкият Жакоб израсна там и си обеща някой ден да се махне от това място. Един неделен следобед баща му го заведе на разходка в парка „Тюйлери“, там видя прекрасно облечени момченца, които пускаха лодки в басейна и ги насочваха към центъра. Не посмя да помоли баща си да наеме и на него една лодка. Някой ден, някой ден…

Впечатлен от вестника, на който баща му и чичовците му придаваха такова значение — четяха го всеки ден, като си го предаваха от ръка на ръка и коментираха надълго и нашироко новините — Жакоб реши да стане журналист. Записа се в една школа по журналистика. След като се дипломира, за негов късмет едно място се оказа вакантно във „Фигаро“. Назначиха го. Беше щастлив, че може да скъса максимално със семейната среда. Тук поне няма да могат да ме разобличат. Промени името и презимето си, съчини си биография, типично френско семейство, френски корени. Толкова се вживяваше, че почти си вярваше и не беше нужно много да го подтикваш, за да се впусне да разказва как си играел на улица „Вин“ с малкия граф Ларошфуко и дъщерята на граф Монталамбер, с който баща му ходел на лов в Солон. Бе зачеркнал родителите си в социално отношение, но продължаваше да им помага материално. Баща му остаря и повече не можеше да шие. Братята му го държаха в магазина от добро сърце. Старият човек запълваше времето си, изрязвайки статиите на Емил, които подреждаше и лепеше в един голям албум.

Синът му беше добро момче: не спазваше шабат и кидуш, но не пропускаше Йом Кипур и празнуваше с родителите си.

На този ден си беше Жакоб. Стоеше далече от огън, от електричество, оставяше майка си да му прислужва. Само едно нещо огорчаваше господин Голдщайн — синът му още не беше създал семейство. На трийсет години това си беше истински недостатък. Когато отваряше дума за това, Емил се оправдаваше с командировките, спецификата на професията… Затова баща му не настояваше, нали синът им ги почиташе, това беше най-важното за родителите, най-вече за майка му. Тя пестеше от разходите за домакинството да му купува костюми, обувки, защото Емил нямаше време да обикаля по магазините…

На Емил му харесваше да живее с родителите си. Ако бях останал в Унгария, разсъждаваше той, щях да успея да се справя с всичко, но тук, във Франция, е просто немислимо. Тук не можеш да си позволиш да бъдеш различен. Дрехите, акцентът, поведението, маниерите ви издават и веднага ви лепват етикетче. След пет, десет или повече години ще съм наваксал и ще съм станал по-истински французин от Низо.

Бенедикт ще ми се изсмее в очите, ако разбере истината. А аз не желая да я изгубя. Имам нужда от нея. Искам тя да ми разкрие Франция и изисканите маниери, искам да се омъжи за мен и да ми народи деца, истински французойчета, искам, искам… Готов съм да набутам Низо в прегръдките на която и да е, без значение, само и само Бенедикт да го забрави. Той няма да я има. Никога. Той няма нужда от Бенедикт Тасен. Покрай него се навъртат десетки като нея.

Беше започнал да обработва Ларю, за да премести Низо в друг отдел. Просто трябваше да изпушат още някоя и друга пура по мъжки и Низо щеше да бъде елиминиран, нямаше да му се пречка в краката.

Емил потърка ръце.

Тя се връщаше скоро.

Не подозираше нищо.

Ларю го бе приел в кабинета си на четири очи.

Глава 11

„Сто и десет хиляди зрители са накацали по трибуните на стадиона на ацтеките в Мексико, за да присъстват на финала на Световната купа по футбол, титаничен двубой между Италия и Германия…“

Мартин завъртя припряно копчето, търсейки друга станция.

„Голямата писателка Елза Триоле ни напусна. Прочутата спътница в живота на поета Луи Арагон беше на…“

— Няма ли нещо по-весело?

— За бас нищо не е достатъчно бесело — отвърна Розита. — Сега за бас има само черно.

Мартин сви рамене и не си направи труда да отговори.

Вече беше средата на юни, но тя така и не се осмели да каже на Ришар, че заминава. Оставаха едва десет дни.

— Розита, как бих могла да бъда весела?

— Така си е. Бие нищо не направихте, за да сте бесела.

Ришар правеше планове за лятото, за есента, за зимата. Ришар непрекъснато повтаряше „ние, ние“. С времето, изправен пред угриженото й изражение и разсеяността й, той започна да става подозрителен. „Да нямаш някой друг, а? Кажи ми, веднага ще отида да му разбия физиономията…“ Тя клатеше глава: „Не, не. Нищо подобно. Кълна ти се, че нямам…“. „Тогава какво има? — не преставаше да я пита той. — Какво ти е?“ Нищо, освен доверчиво отпуснатата в скута й глава, когато казваше: „Предавам се, предавам се, влюбен съм в теб…“. Доверието на Ришар срещу диплома от „Прат Инститют“.