— Искаш да се докопаш до сензацията, права съм, нали? — каза Жоел и й хвърли хитър поглед.

На Бенедикт й идеше да си тръгне, но се въздържа. Толкова егоизъм и тъпотия я отвращаваха, но кой знае, това момиченце можеше да се окаже полезно.

— Не. Искам само да пипнат този мръсник. Нищо друго.

В този момент се чу как в ключалката се превърта ключ и Рьоне влезе в стаята. Жоел го целуна и се притисна към него.

— Бенедикт дойде да ме интервюира за „Фигаро“.

— Пак ли! — изломоти Рьоне. — Докога ще се занимаваме с тази история, няма ли край!

— Казах й, че нямам нищо за казване.

Тя се притисна още по-плътно до мъжа си.

— Добре, оставям ви… Ако случайно нещо… Обади ми се — предложи Бенедикт неубедено.

— Добре, чао.

Минавайки покрай редицата пощенски кутии във входа, Бенедикт не се сдържа и хвърли поглед към тази на Жоел и Рьоне. Открояваше се сред останалите заради белите джувки, знак, че принадлежи на младоженци. Джувките напомняха парчетата бял тюл, с които бяха покрити размазаните лица на близначките.



Когато се въртеше в омагьосан кръг, без да знае какво да предприеме в дадено журналистическо разследване, когато се сблъскаше с някой проблем или смяташе, че всичко е против нея, Бенедикт звънеше на Емил. Късно вечерта се опита да се свърже с него.

Обикновено винаги го намираше във вестника. За изминалите десет месеца това беше първото й обаждане в дома му.

— Ало. Обажда се Бенедикт Тасен. Бих искала да говоря с Емил.

— Ало. Да, това… аш не разбира…

Жената отсреща говореше със силен идиш акцент и трудно се изразяваше.

— Извинявайте, госпожо. Вероятно съм объркала номера.

— Тофа е нищо, госпожице.

Бенедикт затвори и набра отново номера.

— Ало. Бих искала да говоря с Емил, ако обичате.

— А… тофа е госпожицата…

— Странно — замислено заразсъждава на висок глас Бенедикт, — сигурна съм, че този е номерът, който Емил беше дал във вестника.

— Ай — възкликна жената, — фие от фестника. Фие искате гофори с Жакоб?

— Жакоб?

— Да, да… Жакоб, мой син. Той е журналист в един много голям фестник. Аш неговата майка…

— Емил Буше?

— Жакоб Голдщайн. Фие секретарката ли ште?

— Не, една приятелка.

Бенедикт докосна с пръст горната си устна. Сигурно е някаква грешка.

— Вижте, госпожо, търся Емил. Едно не много високо момче с много къдрава коса и очила с много силен диоптър.

— Жакоб. Той шивее при нас. Има много проблеми с очите. Тофа е вярно.

Никакво съмнение. Ставаше дума за Емил.

— А вие сте майка му, така ли?

— Да, госпожице. Аш шам майка му.

Бенедикт постоя известно време на телефона, докато осмисли твърдението „аш шам майка му“, и каза:

— Може ли да ви оставя едно съобщение, което да му предадете?

— Аш не може пише, госпожице. Той отиде до магазина долу, скоро ще се прибере.

— Добре, ще му се обадя по-късно. Довиждане, госпожо.

Бенедикт затвори, напълно шашардисана.

Емил Буше… Жакоб Голдщайн… Емил… Жакоб… Как ще се обръщам към него от сега нататък?

Глава 10

На сутринта Бенедикт реши да се види отново с Жоел. Причака я в края на работното време, на излизане от фризьорския салон. Цяла нощ се въртя в леглото и накрая измисли план за действие. Трябваше да я накара да престане да се надува. Нищо нямаше да постигне, докато Жоел смяташе, че води играта. Беше прекалено доволна от двустайния си апартамент и витаеше из облаците на новопридобитото си щастие, а ореолът на мъченица я освобождаваше от всякакво усилие.

След десет минути, точно в осемнайсет, всички магазини в града щяха да спуснат кепенци. Няколко окъснели домакини бързаха да направят последните си покупки. Зърна госпожа Тюил — метнала тергален шлифер върху престилката, с която обслужваше клиентите, тя бързаше към месаря. Ситнеше устремено с шалче, вързано под брадичката, клатеше глава и като че ли говореше на себе си. Десетина метра зад нея госпожа Пенсон пристъпваше величествено и бавно, сякаш търговците бяха длъжни да я чакат.

Емил не се обади снощи. И тя не го потърси. Не знаеше какво да му каже. Припомни си името Жакоб Голдщайн и на устните й плъзна лека усмивка. Оказва се, че и аз съм в състояние да впечатля един парижанин! После направи гримаса — не можеше да се каже, че Емил е истински парижанин.

Часовникът на църковната камбанария отброи шест часа и Жоел изхвръкна от фризьорския салон на госпожа Робер.

Бенедикт побърза да я заговори:

— Да отидем да пием кафе.

— Рьоне ме предупреди да не говоря повече за това.

— Да, ама Рьоне не може да мисли за всичко.

Жоел й хвърли бърз озадачен поглед.

— Хайде, ела, ще те черпя едно кафе и ще ти обясня как стоят нещата.

Жоел я последва. Поръча си чай, защото кафето й действало зле на нервите.

— Слушай сега — започна Бенедикт, — много мислих, откакто се срещнахме вчера. Слушаш ли ме? Убиецът е решил, че сватбата ти го е направила за посмешище. Целият град го е предизвикал. И той как реагира? Извършва двойно убийство. На свой ред отправя предизвикателство към жителите на Питивие. И отново пълна безизходица, никаква следа, по която да тръгнем. И отново разследването ще бъде прекратено. Какво ще се случи? Той ще започне да се смята за недосегаем и няма да се учудя, ако…

Тя млъкна и погледна Жоел, която беше престанала да разбърква чая си и я слушаше. Бенедикт не бързаше да продължи.

— Ако какво? — попита Жоел.

— Ако пожелае още веднъж да докаже, че е по-силният.

— По какъв начин?

— Като извърши ново престъпление.

Жоел сви рамене и отново се зае да бърка чая си.

— Само че не какво да е престъпление…

— Имаш прекалено развинтено въображение — пошушна Жоел, ръфайки резенчето лимон с дребните си бели зъбки. — Това ви е проблемът на вас, журналистите.

— Продължавам — подзе Бенедикт. — Не какво да е престъпление, защото повече не може да си го позволи. Вдигна летвата прекалено високо, като посегна на близначките. Следващия път, защото ще има следващ път, или ще убие три — което ми се струва трудно, — или ще извърши нещо безразсъдно.

— Тоест? — попита Жоел, оставяйки лимоненото резенче в чинийката.

— Ще нападне теб.

— Мен ли?

— Да.

И понеже Жоел мълчеше, тя продължи:

— Според мен е напълно логично. Помисли добре: ти си единствената, която успя да се измъкне, единствената, която го постави в затруднение. Ще иска да си отмъсти. Ще изчака известно време и ще ти потърси сметка. Иска ли ти се да живееш като подгонен дивеч? Със свито сърце? Вярваш ли, че Рьоне ще издържи на напрежението? На Рьоне вече му писна, нали? Той ще започне отново да излиза с приятелите си, ще поднови предишния си начин на живот. Разбирам го, това е нормално и естествено. Снощи ми се стори много изнервен, когато му съобщи причината за посещението ми.

— Ох, кажи какво точно искаш да сторя? — въздъхна уморено Жоел.

— Искам да си спомниш каква марка беше колата.

— Ама не мога, не съм виновна, че не мога.

— Не правиш никакво усилие да си припомниш.

— Ти си много интересна. Направих всичко, за да успея да забравя тази история. Понякога нощем я сънувам. Не смея да отворя уста пред Рьоне, защото не желае повече да слуша за това. Писна му. Затова трябва да ти е ясно защо не желая да си припомням подробно за случилото се онази нощ! И аз искам да помогна на полицията, да не мислиш, че не искам…

— Наистина ли искаш? В такъв случай имам идея.

Тя хвана Жоел за ръка и двете излязоха от „Кафе дю Нор“.

Беше седем часът. Точно по това време преди шест месеца мъжът беше нападнал Жоел. Бенедикт я накара да застане на ръба на тротоара, да се движи близо до шосето и да се обръща назад от време на време.

— Така ли беше в онази нощ? Ти очакваше да се появи Рьоне, нали? Дотук добре… И затова тръгна към къпалнята. Спомни си. Хайде, тръгвай и се обръщай при всеки шум от кола.

Бенедикт закрачи след нея на известно разстояние, стиснала палци за късмет. Боже мой, направи така, че да успея! Нищо повече не можеше да се очаква от глупавата малка гъска.

В началото Жоел крачеше, без да се обръща. Сякаш се страхуваше да погледне назад.

— Не мога — прошепна тя, — нямам сили, прекалено много искаш от мен.

— Или ще го направиш, или ще живееш в постоянен страх.

Жоел пак закрачи в края на тротоара. Обръщаше се едва-едва, хвърляше бърз поглед през рамо.

— Не. Няма да стане. Не мога да си припомня.