Бенедикт изживяваше моменти на ужасяваща проницателност, когато пред очите й изскачаха всичките й слабости, и вземаше големи решения: скъсвам, започвам начисто, сама. Ще постигна всичко със собствени сили.

Загледа се в Жоел и Рьоне и в сърцето й отново пламна надеждата някой ден и тя да каже „да“ на онзи, който я очаква някъде и който веднъж завинаги ще я избави от страха. Някой достатъчно красив, богат и прочут, за да й донесе истинско успокоение.

Службата свърши и сватбеното шествие се раздипли обратно в посока към кметството, където щеше да се състои тържествената вечеря. Мартин и Жюлиет предложиха да помагат в сервирането и в момента, в който Жоел и Рьоне заедно разрязаха карамелизираните розички на сватбената торта, от високоговорителя плиснаха звуците на валс. Господин Тасен обяви началото на танците. Поклони се пред госпожа Маро, която, следвайки такта, се понесе с него, стиснала под мишница чантата си. Скоро младоженците ги последваха и се завъртяха за кратко сами, осветени от прожекторите, под аплодисментите на събраното множество.

— Воалът, воалът! — скандираха гостите.

Жоел хвърли воала във въздуха и всички се надпреварваха да откъснат парченце за спомен и за късмет в любовта, след което валсът продължи да се лее от високоговорителя. Господин Тюил покани дъщеря си. Леко пийнала, Матилд Тасен се опитваше да замъкне съседа си по маса на дансинга под неодобрителния поглед на Жанет Тюил. Мартин тъкмо се готвеше да стане и да покани баща си, когато една ръка я спря.

— Сега вече няма как да ми откажеш…

Тя се обърна. До нея стоеше Анри Бишо. Усмихна му се и се остави да я отведе на дансинга. Единствена Бенедикт не получи покана да танцува. Очевидно няма да го намеря тук, реши тя.



На 30 април на разсъмване един от боклукчиите, които минаваха по улица „Адмирал Гурдон“, озадачен от тежестта на една кофа, помоли колегата си да му помогне да я вдигнат заедно. Обзет от любопитство, колегата вдигна капака и изруга. Вътре бяха натъпкани две тела, покрити с парче бял тюл, напомнящ булчински воал. Жертвите бяха близначките Кристин и Каролин Лантие, ученички в последния клас на гимназията в Питивие. Винаги еднакво облечени, те вечно се кикотеха, закривайки уста с ръка или шушукайки си на ухо. Порцеланов тен, тъмнозелени очи, черни като нощта мигли, гъсти кестеняви коси, двете прекарваха цялото си време да си говорят за мода и да четат списания. Убиецът ги е срещнал очевидно, когато са се връщали от плуване, защото ги бяха видели за последен път в големия басейн на закритата къпалня.

Червеят на подозрението зачовърка умовете на питивиейци и всички започнаха да се гледат изпод вежди. Очевидно са го познавали, започнаха да дърдорят убедено те, иначе е нямало да се качат в колата му. В такъв случай, кой ли може да е той?

В кафенетата, по опашките в магазините, в чакалните, фризьорските салони, автомобилните сервизи всеки споделяше подозренията си. Всеки си имаше собствена версия. Ами парчето от булчинския воал, само не ми казвайте, че е някой външен човек, непознат. Едно е сигурно, бил е поканен. Аз пък да ви кажа…

Разпространяваха се анонимни писма: „Къде беше съпругът ви, синът ви, брат ви около седем часа в деня на престъплението?“. Или: „Как се получава така, че вашият съпруг отсъства толкова често от къщи? На ваше място бих проверил къде и как прекарва времето си“.

Някои получатели донесоха нещастните послания в полицейския участък, други не се осмелиха да го сторят. Госпожа Тюил също получи писмо: „Знам къде е бил съпругът ви през онази нощ. Отгатнете…“. Тя се отпусна на стола разтреперана и прошепна: „Боже мой, Марсел…“. През въпросния ден той наистина не беше нито у дома, нито в магазина. Пристигна второ писмо: „Не намирате ли, че е странно съпругът ви да е председател на асоциацията? Вероятно иска да замете следите, а?“.

Наложи се госпожа Тюил да вземе успокоително от аптечката и да натопи парченце захар в малко коняк. Вечерта, когато господин Тюил затвори магазина и се качи в жилището, угрижен и уморен, тя направи опит да го подпита, но го стори толкова непохватно, че той я прекъсна изнервено:

— Какво има, Жанет? И ти ли започна да ме подозираш?

Тя изломоти нещо като: „Съвсем не, уверявам те…“, и двамата си изядоха супата в пълно мълчание.

Писмата продължаваха да пристигат. „Или вашият съпруг ви изневерява, или той е убиецът.“ Жанет Тюил си загуби съня. „Като си лягам до него вечер, дали ще се събудя на сутринта цяла и невредима?“ Премести се в стаята на Жюлиет под претекст, че я е хванала кашлица, и не пропускаше да превърти ключа, преди да заспи.

Семейство Тюил не бяха единствените жертви на отвратителните послания. Други получаваха писма с изнудвания, смъртни заплахи, молби за пари, припламваха отдавна заровени вражди. Благородният порив за солидарност, обединил града по повод сватбата на Жоел, се изроди в бурни дрязги и препирни.

Няма все пак да седна да пиша материал, основаван на анонимни писма, реши Бенедикт, изпратена да отрази събитието за „Фигаро“. На всяка цена ми трябва нещо изключително, сензация, като миналия път.

Инспектор Ескула изобщо не й беше от полза. Нищо повече не знаем, нищо повече не можем да ви кажем, чуваше тя всеки път, когато се опитваше да се добере до някой от отговарящите за разследването.

Размотава се из Питивие в продължение на няколко дни. Блъскаше си главата да открие някакъв знак, някаква нишка, за която да се закачи, та да си напише материала, който трябваше да изпрати в Париж. Ларю проявяваше нарастващо нетърпение и заплашваше да изпрати на място журналисти от отдела за уличните произшествия.

— Ако поех отговорността да ви изпратя именно вас, то е, защото това е вашият роден град, да му се не види, там сте си у дома! Ровете по кофите, влезте в домовете на хората. Говорихте ли с родителите на жертвите?

Те бяха напуснали града веднага след погребението.

Бенедикт се въртеше в кръг без никакъв резултат до момента. Родителите й не правеха нищо, за да й помогнат. Само дето не я попитаха какво смята да прави тук и защо изобщо се е върнала. Господин Тасен се беше присъединил към асоциацията на господин Тюил и публикуваше яростни статии в „Репюблик дю Сантр“. Госпожа Тасен прекарваше времето си, сновейки между училището и занималнята на открито, треперейки някое от децата да не попадне в ръцете на садиста. Когато оставаше насаме с дъщеря си, се впускаше в спомени за Париж, за американската си приятелка, от която бе получила писмо.

— Тя настоява твърдо да отидем двете заедно до Флоренция. През лятото, ако се освободи стая на улица „Плант“, дали ще е удобно да дойда за няколко дни?

Бенедикт правеше опити да отклони разговора към себе си, към вестника, към разследването, с което я бяха натоварили. Майка й я слушаше разсеяно и отново подхващаше любимата си тема: Париж.

— Мамо, никак ли не се интересуваш от това, което ти разказвам?

— Напротив, скъпа, и много се гордея с теб, да знаеш. Постоянно повтарям на приятелките ми… Наистина, наистина.

Бенедикт кимаше. Разочарована, засегната.

Реши да отиде при Жоел, да я поразпита. Замисли се за иронията на съдбата, докато набираше телефона на новата госпожа Габе. Как щеше да успее да предразположи Жоел, да й вдъхне доверие и да я накара да се разприказва, след като винаги бе изпитвала единствено презрение и антипатия към нея?

Жоел посрещна Бенедикт в двустайния си апартамент на улица „Еглиз“. Покани я да влезе и отново се излегна на дивана, по който бяха разхвърляни разни списания. Сега беше ред на Бенедикт да изпита чувство на неудобство. Жоел я наблюдаваше с явна самоувереност, дори с известна наглост.

Бенедикт се прокашля и заяви, без да го извърта:

— Знаеш защо съм тук.

Жоел взе една пиличка за нокти и се зае с ноктите на дясната си ръка.

— Защото… си помислих, че може би някои неща са изплували в паметта ти оттогава и…

— О, боже мой, не ти предложих нищо за пиене.

— Благодаря. Много си любезна. Не съм жадна.

Не можеше да се отпусне и да й заговори на „ти“.

— Сигурна ли си? Аз ще си сипя едно малко американо. Обикновено чакам Рьоне да се прибере, но тази вечер ще направя изключение.

Тя се надигна от дивана и отиде до барчето.

— Помислих, че ако се напънеш, може би ще си припомниш някои неща…

— Казах всичко на полицията, когато ме разпитваха. Не си спомням нищо. Опитвам се да изтрия от съзнанието си ужасната случка.

Тя се закова на място и Бенедикт можеше да се закълне, че леката пауза беше напълно премерена, абсолютно нарочно, за ефект. Угнетена и наранена, притиснала бутилката до гърдите си.

— Жоел, ти си единствената, която би могла да сложи край на кошмара. Познаваше ли близначките Лантие? Нали не искаш това да се случи отново?

— О, не! Ужасно е, направо е непоносимо.

— В такъв случай, направи малко усилие! Каква беше колата?

— Нали ти казах, че всичко разказах в полицията!

— Ти дори не се опитваш да си спомниш!

На нея изобщо не й пука какво може да се случи на другите. Не бива да се нервирам, каза си Бенедикт, стараейки се да се владее.

— Чуй ме, не искам да те припирам… но наистина бих желала да ми помогнеш.