— Много скоро ще ти омръзне — отвръщаше Бенедикт.

Тя се отегчаваше у дома. Никой не говореше за вестника, за професията й, за живота й в Париж. По-важни бяха ученическата чанта на изтърсака на семейството или предстоящата родителска среща. Искаше да научи какво става с Низо. Но колкото и да разпитваше Емил, когато й звънеше, успя да разбере само, че Жан-Мари помолил да му продължат отпуска за погребението на баба му.

— Не намирате ли, че е чудесно да си седим тук четирите? — попита Жюлиет.

— Ама че си сантиментална — отвърна Мартин с усмивка.

Жюлиет се нацупи.

Може да е, може и да не е.

— Хубаво. Хайде, Режина, ставай. Не бива да закъсняваме за вечеря, нашите държат на навиците си.

— Какви са плановете за довечера? — осведоми се Бенедикт.

— Анри спомена за някакво заведение в Орлеан. Среща у тях, става ли?

— Добре.

Прекрачвайки прага на „Котаракът в чизми“, Режина и Жюлиет се оказаха насред разбунен кошер — госпожа Тюил седеше на един стол, отметнала назад глава, едва си поемаше дъх, отпуснала ръце край тялото, с флакон одеколон в дясната ръка, а господин Тюил ядосано сновеше напред-назад.

Никой не обърна внимание на Жюлиет и Режина.

— Какво е станало? — попита Жюлиет.

— Станало е това, че този път той прекрачи всякакви граници, чашата на търпението ми преля. Осмели се да дойде да ме предизвиква, мен, председателят, на всичко отгоре в собствения ми магазин. Полицията е длъжна да се намеси!

— Нищо не разбирам — отвърна Жюлиет. — Кой те предизвика в магазина ти?

— Дай й да прочете, Марсел — успя да промълви Жанет Тюил, едва поемайки си дъх. — Дай й…

С театрален жест Марсел Тюил й подаде намачкан лист хартия, който стискаше в ръка. Жюлиет го разгъна старателно и прочете:

„Внимавайте, жители на Питивие, ще ударя отново, ако продължавате да ме предизвиквате. И този път ще надмина себе си“

Думите бяха изрязани от вестник, лепилото беше съвсем прясно.

Страхотно нагъл жест от страна на убиеца — беше се подиграл открито на господин Тюил, подхвърляйки бележката в магазина.

Госпожа Тюил напръска одеколон на кърпичката си, вдиша аромата й и я притисна до челото си.

— Като си помисля, че може да съм го видяла, даже да съм го докоснала, кой знае…

— Престани, Жанет, стига вече.

— Можете ли да си спомните кой е влизал днес, кои клиенти са минали през магазина? — обърна се Жюлиет към тях.

— Ти пък, какво говориш! Точно сега по празниците… тук е такава върволица… И тукашни, и напълно непознати, дошли отвън, отвсякъде… Не, не можем, отлично е изпипал номера си, хитрец е той.

— За какво намеква с това, че го предизвиквате?

— Не знам, нямам понятие — отговори баща й, силно нервиран. — Обадих се на инспектор Ескула, поканих го да дойде. Длъжни сме да сложим точка на тази злокобна комедия.

Глава 9

В събота, 25 април 1970 година, Жоел Маро се омъжи за Рьоне Габе. Цял Питивие се стече на сватбеното тържество на „малката жертва“, както всички единодушно я наричаха. Кметството и църквата бяха украсени с бели цветя, с флагчета, изписани с трогателни пожелания, духовата музика водеше процесията с младоженците към църквата.

Родителите на Жоел се опитаха да протестират срещу църковния брак, но се видяха принудени да отстъпят — сватбата на дъщеря им не беше обикновена сватба, с нея целият град даваше отпор на един престъпник. В представите на жителите на Питивие брачният съюз между Жоел и Рьоне символизираше триумфа на живота и невинността. Насъбралите се хора по пътя на шествието, което премина през целия град, акламираха бурно младоженците.

Жоел беше много красива с белия воал. Руса, почти крехка, тя се облягаше на ръката на Рьоне, при всяко спиране допираше леко глава до рамото му, след което отново повеждаше гостите, грациозна и изискана като героиня от екрана. Красива и щастлива. Едва се сдържаше да не изкрещи неописуемото си щастие с някое друго възклицание, придружено от палави подскоци. От време на време прехапваше устни, за да не изпусне нещо от сорта на „Мамка му, адски се кефя!“. Хвърляше поглед към Рьоне, възхитителен в сивия фрак, който му стоеше безупречно. И леко смутен от цилиндъра, който държеше в ръка. Жоел бе избрала тоалетите им от специализираното списание „Сватби“ и бе ходила в Орлеан да ги поръча. Целият град събра пари за церемонията. Новоизбраният член на градския съвет господин Тасен даже настоя всяка година градът да отбелязва тази дата с надеждата да умилостивят убиеца. „Как ли пък не — мърмореше Марсел Тюил, препасан с небесносинята лента на асоциацията — напротив, това само ще го възбуди допълнително и ще вземе да ни сервира някое ново долно убийство…“ Инспектор Ескула го бе уверил, че през този ден, както и през следващите няколко дни ще разпореди да се засилят мерките за сигурност.

Развълнувани, Мартин, Жюлиет и Бенедикт тъпчеха на място, блъскаха ги отвсякъде, но те не обръщаха внимание. За пръв път присъстваха на сватба на момиче и момче от тяхната компания. Най-възбудена бе Жюлиет, която все още не можеше да повярва на очите си. Само преди година и половина беше готова да подкупи света Схоластика, за да накара красавеца Рьоне да й предложи брак. А сега стоеше и наблюдаваше напълно безразлична как бившият й избраник надява брачния хомот.

— Той е кофти тип, съжалявам я — прошепна тя на Мартин, докато свещеникът благославяше наляво и надясно.

— Не хули онова, което си обожавала — отвърна Мартин.

— Дори когато го обожавах, бях наясно, че е кофти тип.

— Знаем те тебе, обичаш да усложняваш всичко. Такава си ти, защо да е просто, като може да е сложно!

— Само не ми казвай, че при теб и Ришар нещата са прости!

„Едно на нула за нея“, отбеляза наум Мартин.

Ришар беше напуснал бачкането и се бе върнал към старите си занимания. „Не изкарвам достатъчно, направо е смешно и освен това в Париж не спира да вали.“ Не й даваше сърце да му чете морал, пък и бе започнала да свиква с дребните му кражби. Странно, изживявам тази история, сякаш очаквам края й всеки момент. Сякаш е някаква грешка. Не ми пука за него, когато го няма, неспособна съм да разсъждавам, когато застане пред мен с хвърчащите из въздуха пръсти и бързата усмивка, увит в странния си шлифер, който напомня на покритите с прахоляк наметала на героите от уестърните. Обичам го, да му се не види, обичам го. Това трябва да е истинската любов — нещо, което не можеш да обясниш.

Той ту се появяваше, ту изчезваше. Една седмица ни кост, ни вест, на следващата изникваше от нищото с някой „Ролекс“ или гривна „Картие“. Тя не искаше обяснения, предпочиташе да е в неведение. След като си приказваха с часове, накрая се оказваше, че не са си казали почти нищо, и оставаха дълго време прегърнати. Той я галеше по косата, повтаряйки: „Марин… Марин…“. Тя слушаше, затворила очи. „Ще се оженим, Марин, и ще си направим бебе.“ Тя кимаше утвърдително и повече не отваряха дума за това. Или казваше „да“, но само за да си го повторят още веднъж. Тя така и не му каза за заминаването си, треперейки от страх да не попадне случайно на писмото от „Прат“ или някой да не се изпусне по време на разговор: „За кога е насрочено голямото пътуване?“. Момичетата и Розита бяха предупредени да не произнасят думите „Ню Йорк“ или „Америка“ в негово присъствие и добре пазеха тайната. Тя си беше купила билет за 28 юни. Два месеца преди датата струваше двойно по-евтино.

— Остават само два месеца — пошушна Жюлиет, която знаеше за какво мисли приятелката й.

— Мръсница — тросна се Мартин и я ощипа до кръв.

— Не можеш да ощипеш съвестта си, тя жестоко ще ти отмъсти.

Жюлиет хвана Мартин за кутрето и го изви. Мартин извика и сред присъстващите се надигна неодобрителен ропот.

— Понеже стана дума за съвест, искаш ли да разкажа на Луи какви ги вършиш зад гърба му?

— Направи го. Той прави същото. А и няма да се учудя, ако одобри.

— Обичам те, да знаеш — продължи Жюлиет, — ако можех, щях начаса да се оженя за теб.

— Ах, ах, престани, че ще се разрева.

— Какво си приказвате? — наведе се към тях Бенедикт. — Край няма тази служба, кога ще свърши!

— Жюлиет дрънка врели-некипели. Тихо, защото ще ни направят забележка. Това е сватбата на сестра ми все пак…

Бенедикт и Жюлиет запяха „По-близо до теб, Господи, по-близо до теб“. Бенедикт завиждаше на близостта на Мартин и Жюлиет. Колкото и да се стараеше, не успяваше да стане една от тях. Не че страняха от нея, нищо подобно, просто и двете сякаш една майка ги беше раждала. Грешката е у мен, разсъждаваше Бенедикт. Липсва ми тяхната смелост. Смелостта да живея с Луи Гаяр и с другите, да се движа в компанията на крадец или да заминавам за Америка съвсем самичка. Смелостта да не се преструвам, да не претендирам, че съм това, което всъщност не съм. Искам да успея, но понеже ми липсва смелост, се държа за Емил, когото трудно понасям. Страхувам се, когато не е до мен, когато сянката му не ме закриля. Нямам сили да го напусна, преди да си намеря някой друг, който да ми проправя пътя.