Оказа се права. Не след дълго вратата се отвори. Той се приближи, провери възлите, накара я да раздвижи глава. Сякаш вече съм умряла, помисли Жоел, опипва ме, сякаш съм пакет. След това го чу как отново пали колата в мрака и отново се възцари пълна тишина. Сигурно е време за вечеря, за новините по телевизията. Времето, в което милиони хора се събират в топлите си домове със семействата си. Доплака й се. Никой няма да се разтревожи за мен: мама си мисли, че съм с Рьоне, а Рьоне…

Тя остана да лежи неподвижно и продължи да изрежда имената на департаментите.

Когато стигна до департамента Вар, внезапно си даде сметка, че беше минало доста време. Досега да се беше върнал, ако искаше. Нямаше начин да стои толкова дълго отвън до вратата. Направи опит да се раздвижи и въжето изскърца. Отказа се. След известно време повтори опита и отново изчака. Той никакъв не се появи. Сигурно беше отишъл да вечеря, да изяде една супа. Тя извъртя китки. Бяха започнали да се подуват и я боляха. Чувстваше как въжето се врязва все по-дълбоко в плътта й и скоро по ръката й пропълзя лепкава топлина. За малко да се откаже, толкова непоносимо я болеше. Сякаш й прерязваха кожата с тънка метална струна. Крепеше я единствено мисълта, че онзи ненормалник никакъв го нямаше. След много болки и дълга борба успя да освободи едната си ръка. Дръпна маската от лицето си, пое си дълбоко въздух и се огледа.

Намираше се в някакъв изоставен хамбар. С легло по средата. Само това успя да види.

Помагайки си със зъби и със свободната си ръка, успя да се освободи напълно и се отпусна на леглото, гола и трепереща. Стана. Опасяваше се, че няма да може да ходи. Трепереше от студ и страх, краката й се подгъваха. Ами ако наистина стои зад вратата с карабина в ръка?

Отново огледа помещението, търсейки никакъв инструмент, с който да се отбранява. Зърна ваната, по-точно това, което беше взела за вана — голям резервоар, пълен със застояла, мътна вода, в която фермерите миеха цвеклото, за да го почистят от калта, преди да го сложат на кантара. Червата й се обърнаха и започна да повръща. Пред очите й всичко се размаза и тя се вкопчи в пръчките на леглото, за да не падне. Само да не припадна, не трябва да припадам, не трябва да… Трябва да стигна до вратата и да изляза. Бързо, бързо… Преди да се е върнал…

Даваше си кураж, напредвайки стъпка по стъпка, спираше, подпираше се на стената, докато най-сетне стигна до вратата и я отвори широко. Беше тъмно като в рог и адски студено. Долепи ръце до тялото си и предпазливо запристъпва. Автомобилът беше изчезнал. Направи усилие да си спомни марката. Голяма бяла или сива кола… Изведнъж се затича напосоки, падаше, ставаше, изкълчи си глезена, трепереща, зъзнеща, потънала в кал, окървавена, предпазвайки се с двете си подути ръце.

След известно време зърна табела с надпис: Гранжермон. Вероятно името на някакво село. Спасена! Беше спасена! Стигна до първата вратня и се блъсна в нея, строполявайки се на земята. Шумът от падането разлая съседските кучета. Бесен, нестроен лай, който заглушаваше виковете й за помощ, ударите във вратника… Тропаше с всички сили, но кучетата вдигаха такава врява, че заглушаваха гласа й.

— Умолявам ви, отворете, студено ми е, студено ми е.

Изтощена до крайност, Жоел се отпусна на влажната земя. Дочу приближаващи се стъпки, някой викаше: „Какво има, кой е, какво има?“, последван от друг: „Не отваряй, Жан, не отваряй“.

Мъжът отвори и тя видя първо тежките му груби ботуши, почувства кучешка муцуна, която я душеше.

— Не искам да умирам, моля ви, не искам да умирам… ще направя каквото пожелаете…

Ридаеше, заровила нос в калта, с коса, полепнала на сплъстени кичури по челото, забила нокти в земята. Мъжът я гледа няколко секунди, после клекна до нея, повдигна главата й, избърса лицето й.

— Бога ми… Какво ви се е случило, бедното ми девойче?

Тя изгуби съзнание. Той я вдигна и я отнесе вътре. Жена му заключи вратата и кучетата млъкнаха.

Глава 7

— Ало, добър ден. Бих желал да говоря с най-прекрасното дупе на света.

— Луи, Луи! Сега пък откъде се обаждаш!

— От Дижон, градът на горчицата, и си мислех, че след като мина през още няколко пункта за пътна такса, би било чудесно да мога да погаля най-прекрасното дупе на света.

— О, да, да…

Жюлиет потропваше от радост и нетърпеливо увиваше на пръста си шнура на телефона.

— В такъв случай среща в „Ленокс“. Някъде около осем. Ще вземеш най-хубавата стая, ще поръчаш най-скъпото шампанско, хайвер, пастет от гъши дроб и всичко каквото ти хрумне. А, и телевизор, искам стая с телевизор. Имам мангизи, пълен съм с мангизи, пиленце, ще празнуваме!

Идва си, въздъхна с облекчение Жюлиет, без италианска годеница, скрита в багажника на колата. Прибира се. Корсика, Гърция, Италия — Луи Гаяр се завръща на големия екран: „Бен Хур“, „Сид“, „55 дни в Пекин“, суперпродукция с белозъбата усмивка на Гаяр, с муцуната му на корсар здравеняк, походката на чаровник и съблазнител, погледа на укротител на змии и двурогите дяволски копитца, които надничат изпод завивките. Ще падне голям смях, размечта се Жюлиет, изкачвайки стъпалата две по две… Ще се кикотя с пълно гърло, ще говоря глупости, ще разтварям крака и ще си губя акъла.

Втурна се в банята.

Унгрун се излежаваше във ваната, намазала лице с белезникава каша, с увиснала цигара в ъгълчето на устните. Правеше опити да си спести операцията за премахване на сенките под очите, като се плескаше с всевъзможни маски за разкрасяване: бели, зелени, сини, розови… Днес беше ред на бялата.

— Луи си идва! Луи си идва! — провикна се Жюлиет, подскачайки и размахвайки ръце край ваната.

После се закова пред огледалото и пребледня.

— Боже мой, истинско плашило съм… с тази провиснала коса и пъпката на брадичката, която всеки миг ще пробие… Няма да успея да замажа всички щети! Маската ти с какво е?

— С пчелно млечице — отговори Унгрун, едва помръдвайки устни. — Не бива да говоря. За да има ефект, не трябва дори да мигам, трябва да стоя неподвижно, сякаш съм лед.

— От лед… Казва се „от лед“… Продай ми две кафени лъжички — делово предложи Жюлиет, гримасничейки пред огледалото.

Грозна си, моето момиче, истинска грозница. Това е резултатът от тъпченето с шоколад под предлог, че си успокояваш нервите.

— За кого ще се плескаш? — осведоми се Унгрун с тон на богата вдовица, поднасяща чашката чай до едва разтворените си устни.

— Нали ти казах, за Луи!

— В такъв случай получаваш безплатно.

— Благодаря. Дяволът ще ти го върне стократно! Мога ли да си намажа физиономията и да легна до теб във водата?

Унгрун направи гримаса, но се поизмести. Жюлиет не си падаше по усамотението.

— А до тоалетната самичка ли ходиш? — попита Унгрун.

Жюлиет сви рамене и се зае да нанася маската върху лицето си.

— Ей, по-леко. Това струва пари. Да не си влюбена, че слагаш толкова много?

— Влюбена? В Луи? Ти наред ли си?

Тя прекъсна заниманието за миг, поглеждайки побелелите си пръсти.

— Луи е моят брат-близнак.

— Близнак, с когото тресете къщата.

Жюлиет се ококори.

— Толкова ли сме шумни?

Унгрун разплиска леко водата.

— В най-скоро време ще започнем да продаваме билети за стълбището.

— О…

— Имаме късмет, че доста пътува. Ти обаче трябва да се замислиш за бедните момичета, обречени на въздържание.

— Това с въздържанието си е твоя, единствено и само твоя вина. Познавам страшно много мъже, които само чакат да ги повикаш с пръст.

— Нямам предвид мен.

— Кого тогава?

— Помисли малко…

Маската започваше да се втвърдява и Жюлиет една сега си даде сметка, че е още с дрехите на гърба си. Ще трябва да внимава да не си изцапа пуловера, като го съблича.

— Не ти, не и Режина. Мартин ли? Не. Бенедикт?

— Позна.

— Тя ли ти каза?

— Не. Обаче виждам как те гледа на другата сутрин.

— Трябва само да си избере някой принц, но истински, не онази жаба.

Унгрун прихна.

— О, по дяволите! Маската ми отиде на кино! Жюлиет, престани!

— Ти ме заговаряш.

Унгрун млъкна, Жюлиет започна да се съблича и вече стъпваше с единия крак на ръба на ваната, когато се сети нещо, втурна се гола към стаята си и се върна с книга в ръка. След няколко минути пискливият глас на Унгрун прекъсна четенето й.

— Жюлиет…

— Ето на, виждаш ли, пак ти ме заговаряш.

— Жюлиет, какво правиш?

— Нали виждаш, чета.

— Може ли да ми прочетеш един пасаж?

Жюлиет погледна книгата. Опита се да прочете нещо, но беше на исландски. В бързината беше влязла в стаята на Унгрун и бе грабнала първата книга, попаднала й подръка.

Разсмя се и скри лице в отворената книга.