Напускам и се женя за Рьоне. Ще имаме по-малко пари, няма начин, ще се наложи да затягаме коланите, но ще го чакам вкъщи, ще си чета списания и ще му приготвям вкусни манджи…

Нощта беше непрогледна. Жоел ускори крачка. По улиците нямаше жив човек. Не може да бъде… не е зает с аварирала кола, ами с някоя мацка. Да обичаш Рьоне, е уморително, постоянно трябва да си отваряш очите на четири.

Вървеше, изпъчила гърди, прибрала корема, когато до слуха й достигна шум на мотор. Обърна се. На слабата светлина на уличната лампа различи някаква кола, която се движеше много бавно. Голяма сива кола. Сигурно е взел колата на някой клиент. Жоел весело му махна и колата спря до нея. Вратата се отвори. Една ръка я сграбчи и грубо я издърпа вътре. Бедрото й се удари във вратата и тя извика:

— Ама, Рьоне… Бъди малко по-внимателен, заболя ме!

— Млъквай! — заповяда й мъжът. — Млъквай или ще те фрасна.

Тя се дръпна, уплашена. Мъжът не беше Рьоне. Носеше черна маска, която скриваше лицето му.

Веднага се досети: това беше убиецът. Зяпна, искаше да извика, но от устата й не излезе никакъв звук. Мъжът се захили.

— Хайде, давай, викай… Няма кой да те чуе. Давай, крещи!

Жоел отчаяно се огледа наоколо. Нямаше жива душа. Никаква кола, никакъв минувач, никакъв закъснял трактор, който да се прибира от полето. Какво ще правя, боже мой! Как би постъпила Мартин на мое място? Искаше да я извика, но от устата й не излезе никакъв звук.

Мъжът продължи да се хили подигравателно и натисна педала. Автомобилът дръпна напред, задмина последните къщи и внезапно сви в една близка нива. Мъжът слезе и й даде знак да го последва.

— Мини отзад. Хайде, живо!

Държеше карабина в ръце и с дулото й сочеше задната седалка. Заговори нежно и тя се обнадежди: не можеше да е лош човек. Още повече че говореше като тукашен, също като босяците, както подигравателно наричаха с приятелките й жителите на плодородната равнина Бос, които провлачваха първите срички.

Тя мина отзад и легна с лице към кожената седалка. Той завърза ръцете й на гърба. Нахлузи качулка на главата й и тя извика. Качулката беше тежка и тясна, пречеше й да диша.

— Задушавам се — успя все пак да каже.

— Точно това искам — отвърна той любезно.

Почувства как върху нея пада нещо тежко и топло, може би одеяло?

Автомобилът потегли. Той пусна радиото. Затананика „Wight is wight Dylanus Dylan, wight is wight viva Donovan…“. Жоел се видя в прегръдките на Рьоне, двамата танцуваха. Стори й се толкова отдавна.

— Обичате ли да танцувате, госпожице? — Той се изкикоти. — Аха, май вече не си толкова надута, а?

Колата продължаваше да се движи. Трябваше вече да са стигнали насред полето, когато той закова внезапно, брутално я издърпа навън и започна да я бута пред себе си. Миришеше на опърлени дървета и на влажна земя. За миг помисли, че вървят по някакъв път, но токчето на обувката й потъна в нещо меко и лепкаво. Чу го да рита грубо и разбра, че се е отворила някаква врата. Той допря дулото на оръжието в гърба й, побутвайки я да влезе.

— Махнете маската от лицето ми, моля ви. Задушавам се.

— Точно това ми харесва, вече ти казах… — отвърна той и продължи да я побутва.

Жоел се спъна в нещо, което се оказа легло, и падна на него.

— Ти си с пола… Много добре. Харесвам, когато е чисто и красиво.

Той пъхна ръка под полата й, но веднага я извади.

— Ама ти носиш чорапогащник… значи, ще бъдеш наказана. Нарочно носиш чорапогащник, за да не мога да те докосна.

Луд е, реши Жоел, тотално е превъртял. И този акцент… Тукашен е, без съмнение. Чу го да се движи напред-назад, преди внезапно да се закове на място.

— Ште те измия, щото си мръсна…

Разкъса чорапогащника, съдра полата й, грубо свали полото й, вдигна я във въздуха и я завъртя.

— Един танц, госпожице?

Жоел трепереше неудържимо.

— Сега ште те окъпя, едно хубаво къпане…

Сложи я в нещо, което приличаше на вана. Водата беше ледена и вонеше на гранясало масло, напомни й мириса на цвеклото, което прибираха през ноември.

— Мръсна си — тананикаше си той, — мръсна си… Имаш черно под ноктите. Не искам да ме докосваш с тези мръсни ръце. Махай се, остави ме на мира, не тази вечер, боли ме главата.

Тя почувства как той пъха пинсета под ноктите й. Първо почисти палеца, после показалеца и след кратка пауза заби дълбоко пинсетата под нокътя. Тя изрева от болка и се сви на дъното на ваната. Той я измъкна, хвана я отново за пръстите и продължи да човърка с пинсетата.

— Няма как да съм чист, казах ти вече, ти не искаш да разбереш. Никой не ме разбира. Видя ли как боли. Кажи ми, че те боли…

Жоел направи опит да се отскубне, но той здраво я държеше в ледената вода.

— Кажи ми, че боли — повтаряше той, разтърсвайки я.

— Боли — повтори тя неясно през гумената маска.

— Кажи, че съжаляваш, че ми причиняваш болка…

— Съжалявам, че ви причинявам болка…

— Да „ти“ причинявам болка, тъпачко — повтори той със същия тих и нежен тон на съпруг, който изисква обяснения в края на седмицата, прецизен и взискателен.

— Да ти причинявам болка.

Той разхлаби хватката.

— Правилно. Харесва ми, когато казваш това, но ти никога не ми говориш…

Жоел се задушаваше. Въртеше глава наляво-надясно, отчаяно опитвайки се да си поеме въздух. Но щом отвореше уста, гумата полепваше по зъбите й… „Ще се побъркам. Трябва да мисля за друго, за друго…“ Започна да си повтаря тирадата, която си беше подготвила за госпожа Робер, цената на франзелата, на билета за кино, после премина на таблицата за умножение, започна да брои департаментите…

Той я извади от ваната и я отнесе на леглото. Просна я и широко разтвори ръцете и краката й. Сега ще ме завърже и ще бъда съвсем безпомощна. Тя усети как я обзема паника. Буш дю Рон, префектура Марсилия, околийски център Екс ан Прованс…

— Забранявам ти да крещиш! Не искам да чувам крясъци. Иначе ще ти забия ножиците под ноктите. Глас да не чувам. Най-вече никакви крясъци. Аз съм твоят господар, повтори.

— Ти си моят господар.

— И ще ми се подчиняваш.

— И ще ти се подчинявам.

— Много добре. Покажи си ноктите.

Тя протегна ръка.

— Много добре. Послушна си. Преди да те вържа, ще те напудря с талк. Цялото ти тяло ще стане прекрасно и бяло. Като на истинска дама.

Фина пудра се посипа по краката, по корема, по гърдите й и той започна да я масажира. Леко. От долу нагоре с кръгови движения.

— Това е за сърцето. Полезно е за сърцето… Така каза докторът. Покажи сега колко си чиста.

Тя протегна единия, после другия си крак, едната, после другата си ръка.

Той я обърна по корем и продължи със странния масаж по гърба. Жоел отбеляза, че не докосва дупето й, дори не стига до него. Също както когато лежеше по гръб, пръстите му не стигнаха до венериния й хълм.

— Ще ми се подчиняваш. И ще ти причиня много силна болка, искам да знаеш. Другите не издържаха. Принуден бях да ги убия. Бяха се размекнали и постоянно губеха съзнание. Когато бъдеш готова, ще те оставя да чакаш, докато страхът стане непоносим. Ще се спотая в един ъгъл и ще чакам да започнеш да ме умоляваш да се доближа до теб… дори за да ти причиня огромна болка… Каквото и да е, всичко, само и само да ти обърна внимание. Ти си такава. Ти си лошо момиче. Защо се омъжи за мен, а? Защо? Заради земите ми, нали, признай си…

— Омъжих се за теб заради земите…

— Знаех го, винаги съм го знаел.

Изглеждаше много доволен.

— Със съучастничеството на града, нали? Той те подтикна…

— Да, той беше…

— Знаех си аз, знаех си. Всички смятаха, че съм глупав, че си нямам понятие, но не беше така… аз знаех.

Той се зае да я овързва с някакво въже.

— Разтвори си краката. Още. Ето, така вече е добре.

Правеше стегнати възли и Жоел се уплаши. Ушите й бучаха, стомахът й се сви на топка и тя се сгърчи.

— Страх те е, нали? Страх те е. Стомахът те свива от шубе. Отлично, много ми харесва така… да гледам как хората се боят.

Той методично продължаваше да връзва възли. Жоел си припомни как като малка големият Жак я връзваше за дърветата, за да не му бяга, когато искаше да я целува. Тя се оставяше, свивайки се колкото може повече, докато той я връзваше. След като й обърнеше гръб, се изправяше, разхлабваше въжето и освобождаваше ръцете си. Един-единствен път я беше целунал, и то, защото сама пожела да му позволи.

След като приключи със завързването, той се отпусна на един стол и тя долови мирис на цигара. Би дала какво ли не, за да си дръпне и тя. Ръцете ти да са свободни и да си пушиш…

— Сега излизам. Ще те наблюдавам отвън. И ако мръднеш, ще се върна и ще те убия. Бам, бам, бам, фасулска работа, да знаеш.

Той излезе. Чу го как запали колата. Беше дизел. Хитрува, изпитва ме, ще се върне. Жоел лежеше, без да шукне, свита на голямото легло.