В тази мрачна и тясна стаичка — без прозорец, имало само един тесен остъклен процеп, през който прониквала оскъдна светлина — се появили на бял свят две здрави и палави момиченца. Ким си намерил работа в кредитна търговска и индустриална банка. Превърнал се в глава на семейство и мъж с чувство за отговорност, твърдо решен да подкопава капиталистическата система отвътре.

За да свързват двата края и с надеждата да се разширят един ден, Розита ходеше да чисти жилища в кварталните блокове. Така се появи в къщата на улица „Плант“, след като беше залепила при хлебаря обява за търсене на работа.

Розита переше, гладеше, лъскаше, кърпеше, готвеше говеждо задушено и паеля, отговаряше на телефона, приемаше съобщенията и проявяваше такъв здрав разум и авторитет, че много скоро пое ръководството на цялата къща.

Също като канонизирания крал Луи IX, наричан Свети Луи, който според легендата раздавал правосъдие, седнал на сянка под клонест дъб, тя произнасяше присъди без право на обжалване.

Идваше три пъти седмично: понеделник, сряда и петък, и разпъваше дъската за гладене в кухнята, за да следи разговорите, които се водеха по време на закуска. Единственото, което издаваше испанския й произход, беше странното произношение — казваше „б“ вместо „в“. В началото момичетата силно се изненадаха от намесата на Розита в разговора им. Докато разсъждаваха надълго и нашироко по проблемите си, тя внезапно избоботи с поучителен тон: „Тряба да бидим, да бидим“. Много скоро престанаха да обръщат внимание на странната й фонетика. Според Розита Виртел беше дърт дръвник, а Милал, тъкмо обратното — верен и великодушен мъж. Между две пръскания с препарата за чистене и без да престава да движи чевръсто ютията, питията от улица „Плант“ отсъждаше безапелационно и никога не преразглеждаше взетото решение. Всеки новопоявил се в компанията задължително й беше представян, за да получи нейното одобрение. В противен случай новодошлият биваше подлаган на безмилостни гонения.

Тазсутрешният разговор се въртеше около прецеждането на бульона на телешкото варено, за да се отнеме излишната мазнина. Всяка си имаше своя рецепта и Розита не успяваше да ги разтърве, понеже всяка твърдеше, че нейната е най-добрата и се предавала в семейството от баба на внучка. Режина, обезкуражена, клатеше глава.

— Във Франция всеки е сто процента убеден, че неговата рецепта е най-прекрасната.

Единствено Мартин не намесваше баба си в разговора.

Мартин се беше отвяла някъде. Наслаждаваше се на едно състояние, което често бе критикувала и обявявала за презряно: състоянието на влюбеност. Мартин и Ришар. Само двамата, потънали във взаимно съзерцание. Паднал от небесата подарък, пред който двамата немееха, недоумяващи и възторжено усмихнати като бебета, които виждат за пръв път бляскавата коледна елха.

— Ощипи ме — заповядваше Мартин на Ришар, — не мога да повярвам.

Крадецът се смееше и толкова силно я притискаше до себе си, че я оставяше без дъх. Любовните излияния не бяха по неговата част и той ги изразяваше, стискайки я с всички сили, сякаш искаше да я смачка, буташе я на леглото и се хвърляше отгоре й, дори я боксираше.

— За какво мислиш? — питаше Мартин Ришар по хиляда пъти на ден.

— За теб… Искам да ти измисля име, с което само аз да те наричам, съвсем ново…

С Ришар Мартин преоткриваше любовните жестове.

В началото стоеше като препарирана, с ръце, увиснали край тялото, ужасена от връхлетялата я вълна, която я хвърляше към него. Удряше се в гърдите му и не помръдваше, изнервена, без да знае какво да прави с ръцете си, с устните си. Копнееше да го обгърне целия, да го глътне, да умре заедно с него.

Ришар проявяваше търпение. Развързваше сплетените ръце, крака, натрупаните в ума й предразсъдъци и страхове. Говореха. За всичко и за нищо конкретно: за захарната фабрика, за семейство Брузини, за откраднатите плетени шапки, за завода „Гренгоар“…

Двамата мълчаливци наваксваха изгубеното време, в което бяха стояли всеки в своя ъгъл със заключена уста. Сега се бяха отприщили, надпреварваха се да споделят дълбоко пазени тайни. Всеки слушаше жадно другия, удивен от отекващото ехо. Брузини, гадното италианско копеле от училищния двор, протягаше ръка на малкото момиче, което продаваше „Юманите Диманш“ след края на църковната служба. Притисната до тялото на Ришар, Мартин най-накрая се откриваше с удивление и възторг. Избирайки нея за любима, той й показваше, че е единствена, чудесна, незаменима, изпълваща целия свят. Затова любовта заема такова място в живота на хората, обясняваше си Мартин, то е, като да се гледаш във вълшебно огледало: изведнъж се виждаш най-красивата, най-умната, най-забавната, най-… Искаш да завладееш света и да се провъзгласиш за господарка на вселената.

Имаше и моменти, в които си казваше: „Не може да бъде, огледалото ще се разбие на безброй парченца, ще го разлюбя“. Опитваше се да гледа Ришар без розовите очила. Да го погледне отстрани с очите на непозната, с учудване и неодобрение. Човек не крои планове с крадец. Той няма амбиции, няма бъдеще, не се стреми да види отблизо небостъргачите… Това няма да продължи дълго, със сигурност. Един прекрасен ден крадеца ще го пипнат, а аз ще трябва да се спасявам, както мога. Той я галеше по косата, говореше й за името, което искаше да й даде, и тя бе готова да се прости с небостъргачите.

Не му каза, че иска да замине, не го стори нарочно, просто забрави. Но с времето премълчаното започваше да й тежи.

Подтикваше го да си търси истинска работа.

— Какво разбираш под истинска работа? — недоверчиво я поглеждаше той.

— Честна работа.

— Където се трепеш за нищо?

Три дни по-късно триумфално му предложи да работи като разносвач в „Кооп“.

— Колко плащат? — измърмори той, помръдвайки с рамене, сякаш му е станало тясно.

— Хиляда франка за начало.

Той направи презрителна гримаса.

— За начало и завинаги. Не е работа, в която можеш да се издигнеш.

Поколеба се, изгледа я накриво. Извади ключовете си от джоба и ги подхвърли във въздуха.

— Ще ти достави ли удоволствие, ако приема?

Мартин потвърди, кимайки.

— Добре тогава. Ще се правя на пратеник на някое величие от нюйоркската мафия. Предпочитах да получа бачкане с бюро и телефон, заради мама… щеше да се гордее.

Вървеше пред нея и подхвърляше ключовете си във въздуха. Сърдит й беше, че му предлага такава тъпа работа. Не беше толкова загубен все пак. Сигурно я обича тази мацка, щом не може да я намрази, като му излиза с такъв номер.

Вбеси се и изрита един кестен.

Не знаеше как да се държи с нея. Обикновено не се церемонеше много с момичетата. Едно кръгче с мотора и право в леглото. Кратко и ясно. Никакво обвързване. Прекарваше времето си в подреждане на любимите си плочи и в четене на списанията за мотори. Веднъж все пак се влюби — почувства се все едно върви в черен коридор и се блъска в препятствия. Уплаши се и се измъкна. Момичето така и не разбра. Укри се вкъщи с надеждата, че ще му мине. Но не му минаваше, затова яхна мотора и отпраши за Мароко. Най-смешното беше, че като се върна, Боб му подхвърли, че мадамата била лапнала по него и ревала, когато офейкал. Тогава си каза, че сигурно е пропуснал нещо. Тази мисъл го занимава няколко дни, после излетя от главата му.

С Мартин се беше гмурнал в дълбокото. Имаше мигове, в които бяха като слепени един за друг, тогава чувстваше как тя омеква, разнежва се, идеше му да й предложи: „Омъжи се за мен, роди ми бебе, което да прилича на теб“. Блъскаше си главата, за да измисли нещо огромно, впечатляващо, та да разбере тя колко държи на нея. Ама не смееше. Тя изглеждаше толкова подредена… Мълчеше и я слушаше да говори. Започна да се опасява, че ако продължава да мълчи, някой ден ще се обърне срещу нея и ще я намрази. Сега, с тази истории с разносвача, май наистина я намразваше. Тя вероятно усети нещо и пъхна ръката си в неговата, за да пресекат, докато свети зелено, и мисълта за омразата се изпари… Тя беше първото момиче, с което можеше да се държи за ръка, без да се изпотява от неудобство.

— Каквото и да ми разправяш, онези в твоя „Кооп“ са тъпаци. Щяха да имат повече файда да ме наемат като консултант, да им давам акъл как да се предпазват от кражби. Много съм напред по този въпрос. Знаеш ли номера с банкнотата от петстотин франка?

Той внезапно се оживи. Обърна се и закрачи с лице към нея, обяснявайки ентусиазирано:

— Цъфва някакъв пич с пачка от по петстотин франка и я размахва под носа на касиерката. Докато плаща, измъква две пъхнати в пачката банкноти по сто франка. Впечатлена, касиерката, без да се замисля, му връща ресто до хиляда франка… Хитро, а?



Една неделна сутрин й се обади страхотно възбуден. Един приятел му дал за малко колата си, „Симка 1000“. Искаше да отидат до Питивие.

— Не искам да ме запознаваш с вашите, искам само да видя магазина за прежди и плетива „Филдар“.

След кратко колебание Мартин се съгласи. Беше 28 ноември, оставаха само три дни до деня, в който убиецът заплашваше, че ще удари отново.

Спряха на първата бензиностанция на магистралата и Ришар не откъсна очи от бензинджията, докато оня пълнеше резервоара. Когато седна отново на волана, на физиономията му се четеше неприкрито подозрение.