Един ден той й предлага да заминат за края на седмицата при приятели. Уговарят се да го вземе от дома му с такси и да се качат на влака за Кабур. В отлично настроение се качва на таксито, дава адреса на Етиен на шофьора и захваща да си тананика, предвкусвайки мечтаното преживяване. „Ще се разхождаме по плажа, ще похапнем палачинки, ще наемем колела и ще въртим педалите, разпенвайки водата. Вечерта ще запалим огън и ще се любуваме на пламъците, притиснати един до друг. На връщане… може би… ще ми предложи брак и аз ще приема незабавно, без да се колебая, да, да, да, три пъти да.“ Сгушва се в ъгъла на седалката, порозовяла от удоволствие. Внезапно животът й придобива смисъл. Виртел не беше прав. Аз също, оплитайки се в разни обречени любовни истории. Татко и мама също бяха прави. Сигурна съм, че ще харесат Етиен. Таксито завива по улица „Аршив“, после по „Милгрен“. Сигурно ме чака долу пред входа. Жюлиет поглежда през прозореца и го вижда.

Вижда го.

Светкавично се дръпва назад и потъва в седалката. Етиен е ужасно смешен и жалък с кафявото куфарче, увиснало на малката му ръчичка.

Тя се свива в таксито, свива се във влака, свива се в края на леглото, когато той протяга ръка. „Не ме докосвай, защото ще се разкрещя“, успява да издума с тебеширенобели устни. Той недоумява. Иска обяснения. Тя обръща гръб и се сковава. Обяснения няма да има. Има само едно куфарче, една ръчичка, едно костюмче, едно влакче и едно дребно човече. Какво ми става? Полудявам. Избива я на плач и тя хапе ядно чаршафа.

На другия ден, пред тъжния поглед на Етиен открито флиртува с едно момче, дошло без компания, преспива с него в съседната стая, врата до врата с тази на нещастния Етиен, и си тръгва с него. Напуска го два дни по-късно. Предпочита да прекарва вечерите си с Мартин.

Когато Бенедикт обяви, че смята да прави купон, Мартин прие новината без особен ентусиазъм. Жюлиет я последва в стаята й и успя да я разприказва — така научи за Ришар крадеца.

— Твърдиш, че си пилея енергията, като се влюбвам постоянно — каза тя. — Ти пък правиш тъкмо обратното, изтощаваш се в старанието си да избягаш от любовта.

Мартин се нацупи, после изтърси:

— И без това върша само глупости. Любовта не е за мен.

Разказа й за гостуването у Ришар. Жюлиет запомни описанието на квартала, откри кафето на семейство Брузини, където се продаваха цигари и тютюн, и една вечер отиде да посети Ришар. Той я прие в стаята си и я почерпи с бира. Жюлиет го покани на купона на Бенедикт.

— Мартин вехне, откакто не се вижда с вас.

— Тази мадама не знае какво иска — измърмори той, устремил поглед през прозореца.

Какво намира толкова у него, чудеше се Жюлиет. Блед един такъв, кльощав, със сплескан нос и тези криви крака. А обстановката в стаята му е направо смешна.

— Аз знам какво. Иска да ви види. Иначе нямаше да е в това състояние.

— Защо не дойде сама да ми го каже? Защо се омита, когато искам да я целуна, с обяснението, че е спала с целия свят?

— Слушайте какво ще ви кажа: това не е моя работа, засяга вас лично… Аз познавам Мартин много добре и мога да ви заявя, че е влюбена във вас. От там насетне вие се оправяйте.

Той дойде на купона на улица „Плант“. По-правилно е да се каже, промъкна се през открехнатата врата и стоя във вестибюла почти час. Най-накрая Мартин мина оттам. Качваше се в стаята си да си смени чорапогащника и да залепи по-здраво изкуствените мигли. Той тихичко подсвирна.

На сутринта всички се събраха на закуска. Мартин се чувстваше неудобно. За пръв път се появяваше с мъж на масата. Режина разведри обстановката, като попита Ришар дали е ерген и дали не желае да се ожени за нея. „Не би трябвало да е трудно да си намеря мъж при тази върволица“, заяви тя с въздишка. Продължаваше да приема клиенти вкъщи и понякога те сядаха за едно питие в салона. Единствено Мартин и Жюлиет знаеха истината. Единодушно решиха, че Бенедикт е прекалено благовъзпитана и строга, за да я посветят в тайната.

Въпросната сутрин Бенедикт се цупеше, беше в лошо настроение. Когато Жан-Мари Низо се появи, придружен от една очарователна девойка, Жюлиет я видя как безцеремонно остави другите гости и припна към него. „Не е зле, никак не е зле младежът“, отбеляза Жюлиет, но остана настрана, за да не се подразни Бенедикт. Той я покани няколко пъти на танц, но тя отклоняваше поканата. След като гостите се разотидоха и докато подреждаха посудата в кухнята, Бенедикт мимоходом подхвърли на Жюлиет:

— Много ти благодаря за Жан-Мари Низо… Сякаш не ти стигат мъжете, с които ходиш!

— Нищо не съм направила — възропта Жюлиет. — Дори отказах, когато ме канеше да танцуваме!

— Така се оправдават всички флиртаджийки! Не си мисли, че не те видях!

Тя излезе, тряскайки вратата. Жюлиет погледна смаяно Режина и Унгрун, които заедно с едно друго момиче бършеха чашите.

Флиртаджийка, флиртаджийка, измърмори тя. Ами тя, нима тя не искаше да омае младия Низо? Тя просто ревнува, честна дума! За какво, не мога да разбера!

Бенедикт завиждаше на дарбата на Жюлиет да привлича погледите. Вярно беше, че ако подложеха двете момичета на по-подробен оглед, Бенедикт щеше да излезе победителка. Но беше достатъчно Жюлиет да се появи някъде и девет от присъстващите десет мъже падаха в краката й.

В продължение на няколко дни двете бяха в открита война. Жюлиет се видя принудена да потърси подслон при Шарл Милал.

Помоли го да й разреши да го нарича галено Шарло. Той отвърна, че няма нищо против. Беше се привързал към Жюлиет и я бе канил многократно в къщичката си на остров Жат. В началото тя го помоли никога да не споменава за Виртел. „Още си ближа раните.“

Шарл Милал работеше върху някакъв нов вид бетон, още по-лек и с по-висока степен на съпротивление, твърдо решен този път да стои по-далече от Виртел.

Водата е станала хладка и Жюлиет завърта топлия кран с пръстите на краката си. Взема пак вестника. „След откритото писмо на Ален Делон до президента Помпиду адвокат Ролан Дюма изисква да бъдат приложени нови мерки в разследването на случая «Маркович»…“

Случаят „Маркович“ я впечатлява: известни личности, престъпление, скандални сбирки, нестихващо напрежение и загадъчност…

Налива си отново чай, продължава да прелиства вестника и внезапно извиква. Толкова силно, че Мартин нахълтва в банята.

— Какво става? — пита тя. — Добре ли си?

— Добре съм, слушай…

— Как ме уплаши само! Помислих, че те е ударил токът! Ама и ти си една, как изкрещя…

— Слушай, слушай. Седнала ли си? „Садистът от Питивие заплашва: преди края на месеца ще ударя отново. Господин Тюил, председателят на асоциацията на родителите от града, е получил писмо, което ни предостави. В него мерзкият садист заплашва да извърши ново престъпление през следващите две седмици…“

— Боже мой — шепне Мартин, свита на табуретката.

Излиза от банята и отива да се обади на родителите си. Жюлиет продължава да чете. „Питивие е като разбунен кошер… писмото се е получило през нощта… полицията е на нокти… наглостта на убиеца… Господин Тюил заявява…“

Тя отпуска ръце и вестникът се размеква във водата.

Замисля се.

Какво стана с предишния спокоен Питивие, в който бяха израснали… къде изчезна?

Глава 5

Режина си имаше достатъчно други тревоги и не се вълнуваше много-много от убиеца от Питивие. Истината беше, че едва ли можеше да посочи градчето на картата на Франция. Познаваше единствено престижните и знаменателни места, свидетели на личните й подвизи: Рамбуйе, Сен-Тропе, Вал д’Изер, Довил, кабарето на Режин, ресторант „Кастел“ в Сен-Жермен и съвсем отскоро улица „Плант“. А и здравият разум й забраняваше дори за секунда да си се представи като жертва на садист.

Пълен абсурд. Главната задача, която стоеше пред Режина, съдържаше две условия: първо, да си намери съпруг, и второ — да наеме домашна помощничка. Тъй като намирането на съпруг беше далече по-трудно постижима цел, на първо време се съсредоточи върху домашната помощничка.

Животът на улица „Плант“ започваше да става непоносим. Единствена тя се грижеше за „подробностите“ — така съквартирантките й наричаха натрупаните чинии в мивката, препълнените пепелници и мръсните прозорци. Ясно беше, че тя трябва да вземе мерки. Така че Режина се организира и намери необходимата им прислужница.

Розита беше от онези силни жени, червендалести и властни, които не се предаваха лесно. Беше испанка, напуснала родната Кастилия, след като баща й, едър земевладелец, открил, че се е влюбила в „червен“. Наложило се Розита да бяга. В една декемврийска нощ на 1947 година двамата с нейния любим Ким Наваро тръгнали след каналджията, който ги превел през тесните и стръмни планински пътеки. Мъката й била голяма: оставила у дома тринайсет братя и сестри, майка, която силно обичала, и живот на девойка от привилегированата класа. Не откъсвала поглед от широките плещи на Ким, който вървял пред нея, но често се обръщала назад. След като пристигнали във Франция, поискала да се оженят. Според Ким това било „буржоазен“ предразсъдък. Все пак склонил, тъй като Розита нямала нищо против да живее в чужбина, но не и опозорена. Когато поискала да отидат да живеят в Париж, Ким отново отстъпил. Настанили се в едно портиерско помещение. Килер, казано по-точно, тъй като стаята, в която нямало къде да се обърнеш и която им служела за спалня, трапезария, баня и кухня, не би позволила на небезизвестния съставител на речници господин Литре — ако би имал и минимален усет за социална справедливост — да нарече въпросната дупка „портиерна“.