— Аз пък мислех, че…

— Че има нещо между нас? Не. Няма нищо. Но той е истинска лепка. Много е досадно!

На устните й се появи леко вулгарна усмивка, която го изненада.

— Не… Той е добър приятел, нищо повече. Много ми помогна, не отричам. Какво приказват във вестника? Че съм му любовница?

— Такова впечатление създавате.

— О, ужасно ми е неприятно! Опитах да му обясня колко неудобно ме кара да се чувствам.

Колкото повече лъготеше, толкова по-искрена изглеждаше.

— Не сме дошли, за да си говорим за Емил — прекъсна я Жан-Мари, който започна да се чувства неудобно от развоя на разговора.

— Не, но това никак не ми харесва. Ще трябва да си поговорим, когато се върне. Чете ли Бекет? Говори се, че щели да го предложат за Нобелова награда тази година. В течение ли си?

Той я изгледа, смаян. Каква артистка! Без да й мигне окото, зачеркна Емил Буше и продължи да опипва почвата, стараейки се да го прелъсти, като си послужи с Бекет.

Той заговори за Бекет.

Заведе я вкъщи. Стана съвсем лесно. Беше логично продължение на черната рокля, на лъжата за Буше и на споменаването на Бекет.

Тази вечер беше сам. Тя беше красива. Беше жена на друг мъж. Всичките му любовни преживявания бяха с чужди жени.



След първата нощ Бенедикт реши да затвърди отношенията си с Жан-Мари Низо и да постави Емил пред свършен факт. За жалост, Жан-Мари се оказа непредвидим и неуловим. В редакцията беше сърдечен, но всяка вечер се оказваше зает. Тя дискретно поразпита тук-там из редакциите дали има сериозна приятелка. Не… всички я уверяваха, че когато го виждали с момиче, всеки път било различно. „Трябва да го имам, трябва да го имам“, повтаряше си тя, измисляйки всякакви хитрости, които неизменно се проваляха. Нощта, прекарана с него, беше съвсем различна от всички нощи с Емил. Тя се опита да прояви инициатива, но се получи естествено, не се наложи да се насилва. Още от първия миг хареса тялото му, миризмата му, начина му да се люби, да се целува. Беше нежен, силен и вещ, и… Но не правеше и най-малък намек, че иска да повторят.

Прехвърляше наум всички хипотези: може би иска да ме изпита, понеже се отдадох прекалено лесно? Лиших го от възможността да ме съблазни… може да не съм му харесала или го мъчи съвестта заради Емил?

Изведнъж Емил се превърна в пречка. Тя с изненада се улови, че си го представя как умира, разкъсан от граната. Така нещата щяха да се уредят с един удар. А и щеше да поноси малко черно известно време…

Обещаваше си, че няма тя да направи първата крачка. Следеше го с крайчеца на окото. Говореше тихо по телефона — с кого ли? Но с кого, да му се не види? „Реформа в политехническите училища: вече ще приемат и момичета“, твърдеше заглавие на пета страница. Може да ги впечатля, ако вляза в Политехниката. С тривърха шапка, запасала сабя. Пак не е съвсем сигурно… Ами ако организирам купон вкъщи? Бих могла да го поканя на улица „Плант“. Няма да изглежда прекалено нагласено.

Реши да го направи следващата събота. Нямаше време за губене.



Жан-Мари Низо прие поканата. Ще отиде с онова момиче, което се опитваше да вкара в леглото и което малко се опъваше. Той обичаше да му се съпротивляват, а днешните момичета не оказваха никаква съпротива.

Глава 4

Жюлиет си е поръчала дъска за ваната. Достатъчно широка, за да побира вестник, ябълка, чайник и книга. Прекарва часове във водата, докато кожичките на ноктите й побелеят и омекнат, за да ги изгризе със зъби. Бели и меки кожички, които се носят по водата като тела на удавници. Бели и меки…

Чувства се добре във ваната в тия времена, когато филията пада винаги на намазаната страна, което си е кофти предзнаменование… Докато лежи във ваната, изпитва усещане за плътност, за начало и край. Наблюдава тялото си, докосва го, докосва главата си, изважда крака от водата. Цяла е. В живота е различно, отделни късчета от нея плуват в различни посоки — едно в университета, второ тук, на улица „Плант“, трето търси работа, четвърто се търкаля в чуждите легла. От време на време дочува гласа си и си казва: „Това е гласът на онова късче там“. Имам няколко гласа, защото все още не знам със сигурност коя съм, имам няколко любовници, защото ме успокояват.

Луи Гаяр отлетя за Италия да участва в спагети уестърни, твърди, че кариерата му във Франция е приключила.

Бяха се сдобрили след онази караница, която нарекоха „кавгата с микробите“. Жюлиет го потърси. Срещнаха се в „Ленокс“. Той я беше изпреварил, лежеше на леглото, когато тя отвори вратата на стаята. Втурна се да го целуне, но той я отблъсна.

— Направи го като курвите.

Стресната, тя отстъпи крачка назад. Той извади две банкноти по сто франка от джоба си и ги сложи на нощното шкафче.

— За теб са. Хайде, давай.

— Не знам как…

— Не знаеш? Импровизирай.

— Защо?

— Не искаш ли?

Той стана и си прибра парите.

— Луи!

— Да?

Той върна парите на шкафчето, взе една възглавница, подложи я зад гърба си и се облегна удобно. Протегна крака в очакване на представлението.

Тя прекоси стаята, взе двете банкноти, огледа ги и ги прибра в чантата си. Така правят курвите. „Само принцовете, крадците и леките жени се чувстват добре навсякъде“, беше казал Балзак. Щеше да бъде и трите едновременно: кралица на курвите, която измъква пари. Застана пред него и бавно се разсъблече, фиксирайки го право в очите, после приседна на един стол и кръстоса крака, оставяйки да се вижда съвсем мъничко. Започна да се гали бавно, извърнала към него лице, с притворени очи, с ръка между бедрата и извит като лък гръб, призоваващ взрива на насладата.

— Мръсница — изломоти той с дрезгав глас, — ела при мен.

Тя не помръдна. Остави се на удоволствието, като от време на време пускаше по някоя въздишка.

Той се приближи до нея, откъсна ръката й от топлината на бедрата, залепи устни, прокара пръсти, слюнката му потече по тялото й.

Във ваната Жюлиет потръпва. Ръката й се спуска надолу, стига до корема, слиза още по-надолу…

С Луи се чувства дръзка, той я принуждава да отговори на всички предизвикателства.

Изпратил й бе картичка на адреса на родителите й в Питивие.

„Скъпа моя Жюлиет,

Времето е хубаво, спя добре, имам апетит, обикалям музеите и се наслаждавам на живописта на Веронезе, вълнуваща палитра, но въпреки всичко предпочитам Леонардо да Винчи. Видях също и много хубави гъоринги. Ще ти разкажа подробно, когато се видим. Пожелавам ти благочестива и изпълнена със синовна обич и преклонение Коледа и те целувам с уважение.“

Брат Луи

Баща й поклати глава умислено: „Не знаех, че в Италия има портрети на Гьоринг“.

Сегиз-тогиз Луи звънеше по телефона.

— Кога се връщаш? — питаше Жюлиет.

— Защо, мъчно ли ти е за мен?

— Просто се отегчавам.

Не знаел точно кога ще се върне.

— Влюбен ли си?

— Не, а ти?

— И аз не. А разни флиртове?

— Да… нищо повече. Ами ти?

— И аз.

Жюлиет продължава да колекционира мъже по един и същи сценарий: среща с героя, издигане на пиедестал, обожествяване на идола и накрая разрушаване на статуята. Историята продължава два дни, две седмици, два месеца… Никой не се задържа.

Някакво момче, срещнато на парти, на което я е замъкнала Режина, я награбва и я оставя без дъх още от вратата. Цяла вечер не го изпуска от очи, потръпва всеки път, когато я погледне, пламва, когато й подава цигара, и едва не припада, когато й поисква телефонния номер. Понеже не я е потърсил веднага, тя тръпне в очакване. Дежури до телефона, обвинява пощите, че са повредили линията, подозира всеки, който се доближи до апарата, че саботира зараждащия се романс. Не си показва носа навън, не отваря уста и в продължение на два дни издига статуята на героя, кичи я с цветя, с венци, с пъстри букети. Той се обажда. Изявява желание да се срещнат. Тя прекарва три часа в подготовка, пробва всичките си дрехи, не намира нищо подходящо, накрая се втурва на бегом към кафето, в което я чака, за последен път проверява прическата си в стъклото на въртящата се врата, влиза в залата, нервира се, защото не го забелязва веднага, и се заковава на място. Той е тук, седнал с гръб към нея, облечен в избеляло двуредно моряшко яке, по яката му се забелязват снежинки пърхот и редки косици, седи прегърбен… Тя се връцва, мушва се обратно през въртящата се стъклена врата и се озовава на улицата, останала без дъх. Какво я е прихванало да си фантазира разни глупости… Този тип е кръгла нула, не е хубав и дори в гръб си личи, че е пълен смотаняк.

Има случаи, в които сценарият продължава по-дълго. Например историята с Етиен, борсов играч, който спекулира с курса на какаото и кафето. Канят го на вечеря на улица „Плант“. Има страхотни зелени очи и Жюлиет се хвърля на врата му. Изненадан, той я отблъсква, но в края на краищата се предава. Жюлиет изживява две страстни седмици, сгушена в силните обятия на Етиен. Етиен е крупен бизнесмен, най-големият и най-невероятният любовник. Кафето и какаото са вълнуваща тема. Тя е готова да се омъжи за него и да стане майка на двете му деца.