И той, и клиентките му изпълняваха своеобразен балет, вдъхновен от парата. Правилото ги задължаваше да се бръкнат, за да заплатят, и едва тогава той ги караше да забравят, че са заплатили. Правеше така, че пачката да изчезне, да се стопи в нежната целувка, а ласката, в която влагаше цялото си умение и която пронизваше тръпнещото тяло, отиваше за двайсетте процента комисиона на агента. Умееше да ги изслушва, да долавя тайните желания от едно леко трепване на клепачите, присвиване на устните, надяваше униформата на малкия паж, на непреклонния мъжкар, на хулигана, облечен в кожени дрехи от глава до пети, на улегналия татко в традиционния костюм с жилетка, за да приключи неизменно в ролята на довереник и душеприказчик.

Срамуваше се от начина, по който жените му доверяваха дребните интимни и отвратителни подробности за съпрузите си с маниакална прецизност и дълго трупана ненавист, сякаш с върховно удоволствие дестилирана капка по капка. Идеше му да си запуши ушите, но те се надпреварваха, престараваха се, прекаляваха, ровеха под чаршафите на семейното ложе в желанието си да извадят наяве всички семейни тайни, търсеха някоя забравена мания, някоя мерзка подробност. Той ги ненавиждаше, но никога не минаваше в лагера на мъжете, на съпрузите рогоносци. Защото ненавиждаше и тях не по-малко — високомерието им, самодоволството им, начина, по който бързаха да си получат удоволствието…

Затова, когато му дойдеше до гуша, отвратен, се прибираше вкъщи и включваше телефонния секретар. Нямаше го. Спасяваше се. Съхраняваше се. С часове редеше пъзели. Сам. Или кроеше планове как да преобрази живота си напълно, пресмяташе печалбите от борсовите спекулации, лихвите, натрупани по сметките му в чуждите банки, любуваше се на снимките от нюйоркския си апартамент или на парцела в Хамптънс…

След десетина години щеше да е натрупал достатъчно пари, за да се установи в Щатите и да заживее като рентиер. И тогава ще се радва на живота, ще се научи да живее единствено и само за себе си.

Глава 3

Емил замина за Камбоджа да прави репортаж и остави Бенедикт и Жан-Мари Низо сами в стаята на редакция „Външна информация“. Преди да отлети, успя да уреди назначението на Бенедикт — взеха я на тримесечен изпитателен срок, макар отсега да беше ясно, че след изтичането му щеше да подпише безсрочен договор. За целта на Емил му се наложи да поухажва главния редактор господин Ларю. „Остави на мен — каза й той, — аз ще имам грижата. Ти само се усмихвай мило на Ларю, когато го срещаш по коридорите.“

Работата се уреди. Бенедикт си отдъхна с облекчение. Сега вече можеше да даде воля на въображението си и да планира бъдещата си кариера. За момента беше сама с Низо.

Обичаше да го наблюдава, зачетен в някоя информация или книга. Беше изискан, фин. Такива мъже харесвам, мислеше си тя, защо не притежава амбицията на Емил? Щеше да е идеален… Въздъхваше и отново се заглеждаше в деликатния профил: орлов нос, черна, права коса с паднал на челото кичур, смугла, гладка кожа, ослепителна усмивка. Низо излъчваше очарование, една леко старомодна чувственост, която пораждаше у нея желание да се отпусне в обятията му, както би се наместила удобно на кожената седалка на спортен автомобил. Висок, слаб, почти кльощав, винаги много добре облечен, но без да бие на очи. По английски маниер: леко износени яки, поизгубили форма сака от първокачествен туид или кашмир. Ухаеше на изискан стил.

Бенедикт много държеше на облеклото и упрекваше Емил, без да се осмели да му го каже открито, че му липсва класа. Емил се потеше в синтетични пуловери с висока яка или в костюми, купени сякаш от битака „Каро дю Тампл“. Нищо чудно, че Бенедикт не искаше да има до себе си такъв безвкусно облечен мъж. Знам, знам, че душата е важна, но аз обичам да е красиво и отвън, и отвътре. Да важи в двете посоки…

Жан-Мари Низо произхождаше от старо лионско семейство, натрупало състояние от стъкларство. Още през 1830 година процъфтяващият въгледобив в град Лион — център на френската коприна, свидетел на мъченическата смърт на света Бландин, разкъсана от дивите зверове в името на вярата — подтикна богатия копринар Фердинан Низо да се пренасочи към стъкларската промишленост. Търговец, надарен с любознателен и проницателен ум, Фердинан се запали по новите технологии, по енергията, произвеждана от водата, и по автомобилостроенето. Живя до дълбока старост и си отиде с пълното съзнание, че нито един от синовете и внуците му няма да поеме щафетата. Последните му думи: „Всички са некадърници“, бяха доказателство за трезвата му преценка. И наистина, предприятието скоро западна и семейството се видя принудено да се оттегли в имението в Улен и да живее от наследството. Бащата на Жан-Мари предпочете самоубийството пред позора от банкрут, а майка му се омъжи повторно, за да не остане в паметта на хората като вдовицата на самоубил се, фалирал търговец. Омъжи се за богат бразилец и се установи в Рио, оставяйки Жан-Мари, по това време двегодишно момченце, на грижите на баба му по бащина линия.

Жан-Мари от малък придоби навика да се усамотява през дългите следобеди на тавана на старата къща, облегнат на някое класическо платно, очакващо оценката на експерт, преди да отпътува към поредния търг за художествени произведения. Потънал в старите издания на „Изгубени илюзии“, „Ламиел“, „Червено и черно“, „Възпитание на чувствата“, той живееше чрез тях. В продължение на две седмици бе Жюлиен Сорел и се поболя от любов към учителката си. Наложи се да отсъства от клас и оздравя, едва след като стигна до последната страница на романа. Лекарят гледаше недоумяващо младия болник, който се възстанови със същата невероятна скорост, с която се беше разболял, а баба му, възвърнала спокойствието си, наблюдавайки го как весело подскача насам-натам, тръбеше, че учението било празна работа, а матурата, измислена за хора, лишени от връзки и познанства. На нея, слава богу, връзки и познанства не й липсваха. Те бяха оцелели и за щастие, надживяха паденията и премеждията, през които бе преминало семейството. Възрастната жена старателно и редовно следеше светската хроника на „Фигаро“ — познаваше директора на вестника, защото навремето двамата се бяха носили вихрено в ритъма на танците в балните зали — затова й хрумна да изпрати внука си в редакцията на „Шан-з-Елизе“ с бележка, написана саморъчно от нея, в момента, в който Жан-Мари изяви желание да „се занимава с нещо“. Жан-Мари просто трябваше да избере отдела, в който да го назначат.

Той избра „Външна информация“. От романтични подбуди, или защото смяташе, че е престижно, не можеше да каже със сигурност. Френската политика му се струваше глупава и еднообразна. По принцип принадлежеше към десницата, беше консерватор, но не гласуваше. Смяташе, че живее във време на материалисти и ненаситно алчни хора. С учудване установяваше в края на годината как заплатата му автоматично нараства според индекса на инфлацията. „Богаташко синче“, наричаше го подигравателно Емил Буше.

Според Жан-Мари Емил Буше беше досаден простак. Оценяваше таланта му на репортер, но не намираше за нужно да се състезава с него. Ненавиждаше пътуванията, предпочиташе да си стои в Париж и да пише материалите си, използвайки купищата получавана информация. От време на време хвърляше поглед към списъка със съвети за идеалния журналист, окачен над бюрото на Бенедикт, и тънко се усмихваше. Емил Буше беше започнал да събира стъклени топки, от онези, които като ги разклатиш, се изпълват със снежинки, за да подражава на Ларю и да му се подмазва, защото шефът отдавна притежаваше подобна колекция. Емил носеше по една такава топка от всяко пътуване. „Много важно е името на града да е изписано от вътрешната страна на подложката… именно това придава стойност на топката“, обясняваше той.

Един ден на Жан-Мари му се прииска да разбере какво прави момиче като Бенедикт Тасен в компанията на Емил Буше. Не можеше да си обясни. Или по-скоро можеше… Само че му се струваше прекалено лесно, грубо, познато и изтъркано. Покани я на вечеря. В разговор във вестника беше подметнал, че харесва жени в черно. „Когато жената се облече в черно, всички виждат само нея — каза той замечтано, сещайки се за дългите рокли на баба си и на лелите си в градините на Улен. — Погледът не се разсейва като при ярките цветове.“

И на вечерята в малкия крайбрежен ресторант на кея „Волтер“ Бенедикт се появи в черна рокля. Значи се опитваше да му се хареса.

Желанието му да я прелъсти мигновено се изпари.

Заговори за себе си.

— Седя с часове пред машината и пиша писма. На приятели. Вмъквам разни истории, които ги разсмиват до сълзи. Целта ми обаче не е просто да им разказвам истории, искам да има някакъв подтекст, поука, която да им придава смисъл. Затова журналистиката ми тежи. Не е разрешено да преминаваш отвъд фактите, а аз искам да надникна зад тях, да видя какво се крие там…

— Не знаех, че искаш да ставаш писател — каза Бенедикт с възхищение.

— А знаеш ли какво казват за журналистиката? — продължи Жан-Мари, отегчен от безмълвния възторг на Бенедикт.

— Че отваря всички врати, при условие, че се махнеш от нея…

Той я погледна усмихнато. Знаеше си урока.

— И ти гориш от желание да я напуснеш, така ли? — попита тя.

— Да… При това много бързо.

— Аз пък не. Тъкмо обратното, имам желание да успея, при това много бързо.

Аха, ясно! Сега разбра защо Бенедикт ходеше с Емил Буше. Но не устоя на изкушението да я попита.

— О, Емил! — отговори тя, махайки неопределено с ръка, жест, който запрати нещастния Буше на последния чин при мързеливците, до радиатора в дъното на стаята.