Една вечер звънна на Жан-Франсоа Пенсон.

С уморен глас той й определи среща в малък ресторант близо до „Шан-з-Елизе“. Докато го чакаше, тя оглеждаше обстановката: широки кресла, стилни столове на извити тънки крачета, свещи, тежки драперии по стените, удобно разположени върху възглавници двойки, които разговаряха полугласно. Жюлиет се почувства ужасно самотна и не на място. Жените, на видима възраст между трийсет и четирийсет, носеха малки черни рокли и перли. Мъжете до един бяха по-възрастни, с изключение на двама-трима млади на бара, увлечени в разговор със съдържателката на заведението. Сто процента ме обсъждат, намират, че съм кофти облечена и недодялана; още едно място, където няма да се осмеля да стана от масата и да отида до тоалетната. Тя направи опит да се скрие, сгушвайки се в дълбокото кресло… Ако потъна прекалено, има опасност да не ме забележи.

Най-сетне той се появи. Както всеки път, стомахът на Жюлиет се сви на топка. Сив фланелен панталон, морскосин блейзър, кашмирен шал. Изискан и непринуден. Целуна младата жена зад бара, размени няколко думи със събеседниците й. Обходи с поглед залата, докато открие Жюлиет, но не тръгна веднага към нея, а изчака още малко и едва тогава се насочи към нейната маса с чаша в ръка. Начинът, по който я огледа, потвърди опасенията й — сукманът, взет назаем от Бенедикт, не й стоеше добре. А защо, когато го носеше Бенедикт… Разсеяно я целуна, дадоха поръчката. Самоувереността на Сюркуф и Скарлет бавно се спихна под тежестта на сукмана. Заговориха за това-онова, нищо конкретно. Жюлиет му разказа за Виртел, неприятно й беше да си припомня. Отново преживяваше случката, отново изпитваше гадното лепкаво чувство на провал и омърсяване.

— Горката Жюлиет — изсмя се той иронично, — прави първите си крачки в парижкия живот.

Забележката дълбоко я засегна, но тя веднага възрази:

— Както и да е, оцелявам, държа главата си над водата. Потисната ли ти изглеждам?

— Не — отговори той усмихнат, — пък и не познавам човек, който да успее да те потисне.

Усмивката му я измъкна от тежкия сукман, от меките възглавници и от смущението. Сюркуф размаха сабята, Скарлет разтвори ветрилото. Жюлиет изправи рамене. За да изрази благодарността си и да покаже новопридобитата си самоувереност, се обърна към него с вечния въпрос, който напомпва мъжкото самочувствие и го изтиква напред:

— А какво е положението при вас, Жан-Франсоа, работата върви ли?

Така и не успяваше да се отпусне и да му заговори на „ти“.

Той се намръщи. Тя продължи. Заговори за самоубийството на преподавателката Габриел Рюсие, обвинена в любовна връзка с един свой ученик, за филма „Среднощен каубой“, скачаше от тема на тема, за да не замре разговорът. Той слушаше разсеяно, правеше топчета от средата на хляба и ги търкаляше по покривката, от време на време слагаше по един залък в уста.

— Жан-Франсоа!

Една висока брюнетка сложи ръка на рамото му и го разцелува. Жюлиет извърна глава. Жената забеляза жеста й, долепи се плътно до него и попита:

— Малката има ли достатъчно пари да плати?

Жан-Франсоа потупа жената по ръката, но не я отпрати. Не разбирайки смисъла на въпроса, Жюлиет сведе поглед. Жената се обърна към нея с нежен, почти майчински тон:

— Кажи ми, моето момиче, и ти ли си плащаш, или за теб е гратис?

Жан-Франсоа заяви невъзмутимо:

— Излишно е да се нервираш, скъпа, това е братовчедка ми от Питивие.

Брюнетката се извини на Жюлиет: „О, съжалявам“, и се отправи към бара, сложила ръка пред устата си, за да прикрие усмивката си. Докато минаваше покрай една маса, Жюлиет я чу да казва на сервитьора, зает да раздига приборите: „Ох, страхотно сгафих!“.



— Жиголо, мила моя! Жан-Франсоа Пенсон е жи-го-ло!

— Не!

— Да!

— Той ли ти го каза?

Седнала по турски на леглото в краката на Мартин, Жюлиет разказваше как бе преминала срещата й. Наближаваше полунощ.

— Без да му мигне окото. „Наясно си с всичко, Жюлиет. Не работя, издържам се от чаровната си външност. Не изпитвам никакви угризения. Само дето понякога е твърде уморително. Затова не мога да си позволя да си легна късно тази вечер.“ Помоли за сметката и си тръгнахме. Докато пътувахме в колата, сигурно съм изглеждала странно, защото ми заяви: „Не мисли, че това е някаква трагедия. Аз сам направих избора си, никой не ме е принуждавал. Ако се замислиш, моят живот е далече по-поносим, отколкото задръстеното, лицемерно живуркане в така нареченото добро общество на Питивие“. Представяш ли си, а пък аз умолявах света Схоластика да ми помогне да се омъжа за него!

— Не го ли разпита по-подробно? Как е започнал? Колко изкарва?

— Ми не… Бях шашната.

— И после?

— Изпрати ме. Когато стигнахме пред нас, ме хвана за ръката. При друг случай щях да се разтопя от удоволствие. Сега се уплаших. Внезапно се сетих за убиеца от Питивие и се запитах дали не е той. Невероятната омраза, с която малко преди това бе говорил за живота там. Да, кълна се, ужасно се шубелисах. Изгледа ме неприязнено и с леден тон ми заяви: „Жюлиет, не искам да се разчува. Не заради мен, на мен не ми пука, а заради родителите ми. Обещай ми, Жюлиет, обещай ми, защото в противен случай…“. Обещах, но наум си казах, че ще споделя единствено с теб. Той отслаби хватката си. Погледът му беше станал нормален. Слязох от колата, той изчака да вляза във входа и чак тогава потегли.

— Ай… ай… Представяш ли си физиономиите на мама и татко Пенсон, ако разберат! Щото те не се нахвалиха с успехите на любимия си син.

Двете млъкнаха, представяйки си реакцията на старите Пенсон, разкрили внезапно истинския живот на единственото им любимо синче.

— Мога ли да спя при теб? — попита Жюлиет.

Мартин се отдръпна в единия край да й направи място.

— А какво стана с миризмата? Докъде стигна? — попита Жюлиет, намествайки се удобно.

— Миризмата? — учудено повтори Мартин.

— Да. Миризмата на подмишници, която те нокаутира.

— А, онзи ли… вече го забравих.

Мартин не разказа на Жюлиет за провала на срещата си с Ришар крадеца. Не искаше да я разказва дори на себе си.

— Хей, чакай, за малко да забравя. Луи се обади. Върнал се е. Искаше да се видите.

— Луи! Супер! Какво точно каза?

— Каза, че ще се обади утре — отговори Мартин с прозявка.

— Страшно съм доволна, направо не можеш да си представиш колко съм доволна — провикна се Жюлиет, ритайки в леглото.

— Е, това си ти, щом стане дума за някой тип, веднага пърхаш. Не мога да те разбера, постоянно си влюбена. В началото на вечерта беше синът на семейство Пенсон, сега Луи…

— А, не! С Луи е съвсем различно.

— Кое му е различното?

— Не знам, вероятно сексът.

Мартин въздъхна. Оплетена в собствените си противоречия, тя наистина се дразнеше от безгрижността на Жюлиет.

— Сигурна ли си, че не си прихванала някоя срамна болест от твоя жиголо?

Жюлиет се стресна и замря в леглото.

— Смяташ ли, че е възможно?

— Ами с всичките тези жени, дето ги чука… На твое място щях да отида да се прегледам и да се въздържам известно време.

Жюлиет въздъхна, отчаяна.

— А какво ще кажа утре на Луи, ще го приеме много зле, сигурна съм.



Той наистина го прие много зле, ама и тя си го изпроси.

Очертаваше се обещаваща вечер. Срещнаха се в бара на хотел „Ленокс“. Загорял от слънцето, пригладил коса, весел и засмян, с обелен от слънцето нос. Мъжът със сплесканата глава на костенурка направо се беше разхубавил. Жените го заглеждаха и Жюлиет се гордееше, защото беше неин. След вечерята тя ентусиазирано прие предложението му да отидат у тях на улица „Плант“. Леко се притесни при мисълта за извинението, което трябваше да измисли, за да го държи настрана. Той не познаваше къщата и направи опит да обладае Жюлиет насред стълбите, както правели в миналото младоженците, когато прекрачвали прага с невестата на ръце.

— Не, не, чакай, обичаят изобщо не е такъв, а и някой може да ни изненада — възпротиви се Жюлиет.

— Я стой да те погледна, криеш нещо от мен, нали?

— Не, нищо подобно, какво да крия — отрече тя, придърпвайки полата си.

„Как да го баламосам?“, продължаваше да си мисли, докато се качваше по стълбите.

Луи подсвирна от възторг при вида на стаята. Тръшна се на леглото няколко пъти и даде много добра оценка за матрака.

Жюлиет стоеше права като бастун, без да знае къде да гледа и какво да измъдри.

— Нямаш желание, чувствам го, надушвам го… Какво е станало? Да не си влюбена в друг?

Жюлиет поклати отрицателно глава.

— Какво има тогава?

— Толкова време те нямаше и…

— Спала си с някой друг?

— Да.

— И той те изчука по-добре от мен, така ли?

При Луи просто нямаше място за романтика. Извисените духом и фините обноски не бяха по неговата част.