— Не е вярно. Преди беше по-добре. Сега си като всички останали.

— Благодаря. Много благодаря.

Мартин се отдръпна в единия ъгъл на леглото и сви крака под себе си.

— Не на леглото с обувките, ако обичаш — каза той, вирнал показалец към мокасините й.

— Извинявай.

Обувките й изтропаха глухо, падайки на пода.

— Искаш ли да се повозим с мотора?

— Не… Много си мил.

Внезапно се сепна като Нютон, когато ябълката го пернала по главата и му светнало пред очите, и я попита:

— За пръв път ли ти е?

Коленичи до леглото и я хвана за ръката. Този изненадващ жест на загриженост към една фалшива девственица нервира Мартин.

— Не. Тъкмо затова. Толкова съм се чукала, че сега не знам как да се държа… защото сега е съвсем различно.

Ришар се дръпна като попарен. Неаполитанската му кръв кипна. Нанесен бе удар по честта на семейство Брузини. Застана до прозореца с бира в ръка. Безмълвен.

Тя също не помръдна, седеше на леглото, безмълвна.

От малка флиртувам на стълбището, защото нямам ключ за къщи, или защото са пуснали телевизора на макс. На четиринайсет се сдобих с първия си любовник. Той беше на осемнайсет и живееше в същия блок. Беше август месец. Не знаехме къде да отидем. Бродехме из незастроените парцели с одеяло под мишница. Хората, излезли на пикник, бяха превзели всеки свободен метър. Смеехме се като луди. Най-накрая стигнахме до фабриката за бишкоти и правихме любов, вдишвайки уханието на сладкишите. Не престанахме да се смеем и изобщо не ме заболя. Правихме го още няколко пъти на одеялото, после един ден се срещнахме на стълбището, той беше с някакво момиче, каза ми: „Привет!“. Не плаках. Дълго преди това си бях решила да не си намокрям окото за никое момче.

Хайде сега, оставаше да го зашемети с житието-битието си.

— Хей… само не ми казвай, че съм ги първата, а?

Той не отговори.

— Нито, че съм момиче, а ти момче и че момичетата не трябва да лягат с когото им падне.

Той все така стоеше с гръб към нея. Отпи от бирата и продължи да се взира през прозореца.

— Познах, нали?

Той не каза нищо. Остави бирата. Отиде при плочите, затършува сред тях и измъкна една, внимателно я извади от обложката, духна отгоре й, избърса я с парче гюдерия и я постави на грамофона. „You’ve lost that loving feeling… You’ve lost that loving feeling, and now it’s gone… gone, gone ohoho hyeah…“

— „Райтъс Брадърс“ — обяви той с леден тон.

— Добре. След като е така… аз се омитам!

Тя стана от леглото, обу си обувките, изпъна покривката, за да остави всичко в ред, и с любезния тон на акуратна домакиня, приключила със задълженията си, заяви:

— Съжалявам. За всичко. За преди малко… За сега… Не знам какво става, но си мисля, че е по-добре да си вървя.

Да беше казал поне една дума. Поне една. Но той си тананикаше „you’ve lost that loving feeling“ с лице към прозореца. Сякаш не беше казала нищо.

— Добре тогава, довиждане — каза Мартин на гърба му.

— Ще те изпратя — отговори той вяло.

— Няма нужда, ще сляза, без да вдигам шум. Ако срещна някого, ще кажа, че съм сбъркала адреса.

Той й махна едва-едва с ръка. Тя излезе, затвори вратата тихо и слезе на пръсти по стълбите. Дори гласовете на обитателите на планетата Шадок бяха замлъкнали, те поне можеха малко да я утешат.

Никога няма да се променя, разсъждаваше тя, крачейки по улицата. Очевидно не съм създадена да се влюбвам. Права бях. Прекрасната ми любовна история продължи едва осемнайсет дни и няколко минути.

Глава 9

Понеделник, 15 септември. Първият учебен ден премина на фона на всеобщото недоволство. Недоволство на шофьорите от цената на бензина: франк и петнайсет за литър супер; недоволство на железничарите, на търговците на дребно, които излязоха на улицата, недоволство на Студентския съюз, който се противопоставяше на новия прием във факултетите, на служителите от националната електрическа и газова компания, които заплашваха да дръпнат шалтера и да затворят кранчето… Гореща есен. Премиерът Жак Шабан-Делмас правеше отчаяни усилия, свикваше извънредни правителствени заседания, напразно, нямаше никакъв ефект.

Недоволството застигна и съквартирантките на улица „Плант“. Не от чувство за солидарност, а защото всяка се бореше сама с ежедневните грижи и неприятности.

След като Унгрун се върна от Исландия, от агенцията й дърпаха ушите, че била пропуснала участия в представяне на колекции. Директорката Кристин й предложи да й махнат торбичките под очите. Изглеждало смущаващо и странно, като се имало предвид, че рекламира младежка мода. Унгрун, която едва се беше възстановила след операцията на бюста, се дърпаше и не искаше да се подлага на нови корекции.

Бенедикт беше разтревожена. Наближаваше краят на стажа й във „Фигаро“, а все още не знаеше дали ще я назначат и ако я назначат, в кой отдел ще отиде. Станаха две седмици, откакто я бяха изпратили в отдел „Обща информация“, и тя си прекарваше времето в провеждане на анкети за потребителската кошница.

След като се беше вживяла в ролята си на специален пратеник в Ирландия, завръщането в действителността беше болезнено. Емил правеше опити да я остави в своя отдел, но задачата се очертаваше с повишена трудност. Кризата продължаваше да мъчи „Фигаро“, срокът на договора на временния управител бе изтекъл през август, но той продължаваше да заема поста, въпреки че проблемите не бяха изчистени. Бенедикт започваше да губи търпение. Емил си беше извоювал правото да преспива на улица „Плант“ и започна да я тормози мисълта, че съвсем скоро ще се премести при нея и ще окачи пижамата си до нейната.

Меланхолията налегна и Мартин. За малко да се отдаде на самосъжаление, мислейки за времето, когато бъркаше ботите с консерви кисело зеле с наденица по елзаски и витаеше в облаците, зяпайки бутилките с пастис „Рикар“. Припомняше си с носталгия осемнайсетте дни трескаво очакване, когато времето се точеше неописуемо бавно и беше разтегливо като ластик, а нервите й бяха опънати като струни. Чиновниците от американското посолство също допринесоха за мрачното й настроение, защото й бяха върнали формулярите под предлог, че не могли да разчетат почерка й. Наложи се да ги попълва отново, този път с главни печатни букви, с черна химикалка, и да се закълне тържествено, че е дете на бедни родители, които не са комунисти.

Янкитата започваха да й лазят по нервите с фобиите си към комунизма и ситния почерк. Морални, много морални, суперморални…

Режина беше изпаднала в депресия. Никакво предложение за роля или за фотосесия. Трябваше да се примири с очевидното: кариерата й беше приключила. Агентът й тактично й бе дал да го разбере в деня, в който прие поканата му да обядват заедно. Единственият й изход беше да се омъжи. Трийсет и три години, фаталният момент за промяна бе дошъл… Подготвяше се за него в жилището на улица „Плант“, приспособяваше се към бъдещата си роля на домакиня. А работа имаше много: съжителството на петте момичета бе източник на множество проблеми и Режина понякога се хващаше, че издребнява като Валери. Сериозно обмисляше да въведе точни правила за ползването на телефона, на рафтовете в хладилника, за пазаруването… „Или ще спазваме правилата, или ще вземем домашна помощница — заплаши тя един ден. — Писна ми с всичко само аз да се нагърбвам.“ „Нормално — отвърна Мартин, — на теб най-много ти пречи.“

След предложението на Виртел Жюлиет се чувстваше ужасно. В ума й се въртяха все едни и същи мисли, не можеше да се отърси от преживяното унижение, оглеждаше нещата от всички ъгли и си правеше съответните заключения. Единствено тя беше виновна за начина, по който й говореше Виртел. Не бе успяла да си извоюва необходимото уважение. За пръв път си даваше сметка, че животът не е вълнуващата книжка с картинки, която прелистваше ненаситно и без да се замисля, движена от моментните си настроения и капризи. Всичко, което правя, придава определен смисъл на живота ми, дава своето отражение. Не го знаех досега. Като му позволявах да ме заклещва зад бюрото, да ме води в „Максим“, да ме олигавя, аз всъщност сама му дадох идеята за тази курвенска сделка. Затова се стигна дотук, напълно логично. Накрая винаги започваме да изглеждаме такива, каквито ни виждат околните. Ако не сторим нищо, за да ги накараме да си променят мнението.

Въпреки че изпитваше огромно желание да го стори, тя не изпадна в самосъжаление, не започна да се вайка и да твърди, че всички мъже без изключение са мръсници. Взе се в ръце и направи първата крачка, с цел да възстанови съотношението на силите. Покани го преди фаталната дата — осемте дни, след които очакваше отговор.

Обади му се по телефона и го помоли да се срещнат в едно кафене на улица „Плант“. Нарочно закъсня с половин час. Той чакаше, намръщен, пред него имаше две подложки, знак, че вече е изпил две бири. Кафенето беше от старите, без неоново осветление и мирис на прясна боя, ухаеше приятно на червено вино и стърготини. Казваше се „Чинарите“, за спомен от чинара, под който навремето клиентите бяха седели на сянка и от който беше останала част от ствола вляво от входа.

Виртел носеше зелен костюм от туид, освежен от бледожълта кърпичка в джобчето на сакото. Потеше се обилно и току попиваше челото си. Жюлиет се взря в него много внимателно. След две минути, помисли тя, ще съм без работа и без пукната пара.