— Ришар?

— Да.

— Ришар крадецът?

— Същият.

Стояха като заковани. Не мърдаха — нито той, зад натрупаните каси с бутилки, нито тя, спряла внезапно с чанта в ръка, с крака, вкопани в паважа. Беше с гръб към него. Той не изпускаше от поглед напрегнатата й стойка, сякаш готова всеки миг да избухне в неизказана радост или в ужасяващ гняв. Не можеше да каже точно. Изчакваше. Видя я как се обръща. Беше на два метра от него, с прилежно опъната коса, негримирани очи, чантата продължаваше да се поклаща в протегнатите й пръсти.

Видя единствено това, за повече не му стигна времето. В следващия миг Мартин се нахвърли отгоре му и започна да го налага, да го рита, да го драска, да го бие с чантата си, превърната в бухалка, засипваше го с ругатни и обиди, изливаше върху него осемнайсет дни, две минути и единайсет секунди гняв, фрустрация, сляпа болка. Наричаше го мръсник, прелъстител на продавачки, манипулатор, следвоенен престъпник, нарушител, който обърква формулярите за поръчки, нищожество. Без за секунда да се запита дали и той е толкова объркан и изтерзан колкото нея и дали изобщо проявява интерес към личността й.

Отначало той вдигна ръце, за да се предпази, но виждайки, че гневът й не отслабва, а тъкмо напротив, насърчен от неговата пасивност, се разгаря все по-силно, здраво я хвана с две ръце през талията и понеже тя го ухапа жестоко, реши да сложи край на битката, удряйки я по брадичката с опакото на ръката.

Краката й омекнаха и тя се свлече на тротоара, за миг изпаднала в несвяст. Той успя да я прихване и без да бърза, огледа очите, почистени от зелените сенки, прилежно прибраната коса, удължената пола… Притисна я до себе си и я изчака да се съвземе.

Оказваше се, че е бил прав да се колебае толкова дълго, преди да се появи отново покрай „Кооп“-а — животът с тази мацка никак нямаше да е лесен.

Глава 8

— Смятате ли, че ще можете да се задържите на мотора?

Мартин изломоти нещо, което Ришар прие за потвърждение. Той я разтърси, за да дойде на себе си, потупа я по бузите. Тя сякаш изплуваше от сън, потърка челюстта си, изкривила от болка лице.

— Законна самоотбрана — оправда се той. — Нямах избор.

— Не трябваше да ме карате да чакам толкова дълго.

— Бях в Англия.

Ходил на гости на приятели. Банда английски рокери. В тяхната компания ще се разведря и ще престана да мисля за мацката от „Кооп“-а, казал си. Всъщност мислил за нея през цялото време. И на отиване, и на връщане. Обсебила мислите му, още когато се качил на ферибота. До такава степен, че се усъмнил в собствения си здрав разум. А и не знаел как се държи човек с този тип момичета. Очевидно нямала лек характер. Не била от онези, дето ще ви връчат указание за начин на употреба, тъкмо обратното.

— Естествено — заяви Мартин, изправяйки рамене, — с вашето бачкане имате много свободно време.

— А вие имате платен отпуск. Не знам кое е за предпочитане.

Той запали мотора и тя попита:

— Къде отиваме?

— У дома.

Тя седна отзад.



Порт дьо Клинянкур. Ресторант насред битпазара, вмирисан на белина и пържени картофи. Кръчмата беше на партера, жилището на първия етаж. Когато питаха Пиетро Брузини колко деца има, той казваше четири, защото момичетата не влизат в сметката. Омъжват се и отиват да живеят в други семейства. Беше пристигнал от Неапол веднага след края на войната. Държавата е извън строя, няма скоро да се оправи, заявил. Ана-Мария била бременна с първородния, Ришар, който се появил на бял свят в Париж.

— Шт — предупреди той Мартин, докато се качваха по стълбите. — Тъкмо вечерят, не държа много да ви запознавам.

Също като у дома, каза си тя. Телевизорът вдига такъв шум, че може да се чукаш на стълбите и няма да те чуят. Минавайки покрай вратата, тя хвърли поглед към трапезарията: бащата, майката и челядта. Позна Кристиан, който излъскваше със залък чинията, вторачен в екрана, на който се сражаваха обитателите на планетите Шадок и Гиби. Това бяха двете минути, които Мартин харесваше да следи вечер по телевизията.

Стаята на Ришар беше също като него: чиста и подредена. С усет за детайлите: един постер на Джони, един на бандата „Хелс Ейнджълс“ и един на някакъв непознат тип.

— Кой е този?

— Винс Тейлър. Единственият истински френски рокаджия. Останалите започват да издишат. Дори и Джони, и него нещо не го бива.

„Карнаби Стрийт“ и „Кингс Роуд“ го бяха отвратили. Направо не му се говореше. Ризи на цветчета, дълги коси и психеделичен рок.

— Джийн Винсънт е единственият, който продължава да се съпротивлява, но…

Мартин се престори на сведуща. Ришар усети, че тя изобщо не е в час и задава въпроси ей така, колкото да каже нещо. Попита я иска ли една бира.

— Нищо друго ли нямаш?

Той поклати отрицателно глава. Момичетата, които обикновено качваше на мотора си, пиеха бира. Лола например не можеше да заспи, ако не обърне една.

— Добре тогава, дай една бира.

Под прозореца бяха наредени в спретната редичка малък хладилник, цветен телевизор, мощна стереоуредба.

— Виж ти, ти живееш в суперлукс… От кражби по супермаркетите ли се обзаведе? Без да те хванат досега!

Тя подсвирна от възхищение, примесено с ирония.

— Само не започвай да ми четеш морал, става ли?

Мартин си замълча. Беше го казала, колкото да се намира на приказка, защото всъщност се чувстваше адски неудобно. Като при първия път. В известен смисъл, помисли си тя, то си е наистина първи път — за пръв път ще се любя с любов. Първият път, който чакаше от цели осемнайсет дни. Обикновено ставаше по-бързо: харесваш ми, харесвам ти, хайде да си легнем.

Той й подаде бутилка бира. Тя го видя как пие направо от шишето и последва примера му. Етажерките срещу леглото се огъваха под тежестта на плочите.

— Само рок ли имаш? — осведоми се тя.

— Не. Имам всякаква музика. Преди дядо и баба живееха с нас и те ми предадоха вкусовете си. Особено баба.

Тя стана, за да огледа по-отблизо плочите на баба му. Ив Монтан, Шарл Азнавур, Шарл Трене, Едит Пиаф, Бъди Холи, Рей Чарлс, Карл Пъркинс, Джони Брюнет, Фатс Домино, Верди.

— А, и опера?

Каза го толкова учудено, че той се засегна.

— Може и да съм дребен крадец, но обичам операта.

— Не исках да кажа това.

— Но го каза.

— Имаш ли други подобни тайни пристрастия? — попита тя, защото не искаше да се карат.

Той й се усмихна.

— Моторите. Музиката. И теб. От…

— Осемнайсет дни.

— Не съм ги броил, но ми се стори дълго време.

Ришар не беше точно сантиментален. Просто това, което му се случваше, беше нещо непознато, ново. Срещата с Мартин го бе развълнувала дълбоко. Съучастница на крадци, бивша крадла, която умееше да отвръща на закачките му, не се превземаше, печелеше си хляба, каквото й беше на сърцето, й беше на езика… и имаше голям задник. Беше различна. Той буквално се бе шашнал, затова изпусна кибрита, той, който беше доста печен в жонглирането. Тя го впечатли. Това момиче умееше да държи околните на разстояние. Не че беше снобка или високомерна, но знаеше точно какво иска и коя е. Докато той не знаеше. Занимаваше се, общо взето, с каквото дойде. На всичко отгоре тя имаше класа, с тази минипола, със зелените сенки на очите и чантата, която държеше с върха на пръстите. Точно така: имаше класа. Освен това не й пукаше. Той ужасно бе харесал лафа за стелките.

Доближи се до нея и я прегърна през врата. Мартин се стегна. В главата й всичко се обърка. Желанието се изпари. Не сега. Моля те, почакай малко. Почакай. Как да каже такова нещо на момче, нали то веднага ще си помисли: „Значи, не искаш? Не ти ли харесвам?“. Или пък ще се наложи да обяснява. Да обяснява нещо, което и тя самата не разбира.

Той се наведе да я целуне. Видя устата му отблизо и се дръпна назад.

— Ришар…

— …

— Нали няма да се разсърдиш, ако… ако ние…

— Искаш ли да пусна музика?

— Не.

— Да заключа ли вратата?

Положението ставаше все по-сложно. Абе какво толкова! Защо се занася и тя. Може пък желанието да се появи междувременно…

— Не… Не става въпрос за това.

— Да затворя ли капаците на прозорците?

— Не! — почти изкрещя тя.

Смаян, той се отдръпна и се изправи.

— Ей, какво ти става! Полудя ли? Какво ти направих?

Знаеше си. Изобщо не трябваше да я вижда отново. Това момиче е много сложно.

Закрачи из стаята с ръце в джобовете, хвърляйки й гневни погледи.

— Защо изтри зелените сенки от очите си и престана да ходиш с минипола?

— Защото си мислех, че не ти харесвам така.

О, Ришар, искаше й се да извика. Моля те, нека не разваляме всичко. Не искам да избързваме. Разбираш ли? Замисли се за баба ти й дядо ти. Те нали не са се нахвърляли един на друг като луди? Не. Ухажвали са се в продължение на месеци и на години. Моля те, поухажвай ме и ти мъничко.