— Слушайте какво ще ви кажа — започна Мартин, виждайки, че създалото се недоразумение се задълбочава, — не искам нищо. Когато бях малка, на същите години като Кристиан, аз също свивах разни неща от магазините. Затова разбирам. Всъщност разбирам братята ви, защото вие, както виждам, сте в трудоспособна възраст, нали не греша?

Той не отговори и продължи да жонглира с кибритчето. Беше слаб и много висок. Очевидно бе изключително нервен, не можеше да стои секунда спокоен — когато не говореше, жонглираше, а докато говореше, помръдваше рамене. Забеляза, че ноктите му са изгризани, и й стана неудобно. Черната му коса беше зализана назад, но един кичур падаше на очите му. Сигурно се изживява като рокер, реши тя. Носът му беше чупен, като при боксьорите, със смазан и явно мек край. Имаше черни, много черни очи, които непрестанно шареха. Пронизващи. До момента не го видя да се усмихва. Беше изключително добре облечен, дори с вкус, и когато се наведе да вдигне падналия кибрит, Мартин долови ухание на тоалетна вода. Смесено с лек мирис на пот, което й допадна. Това я сдобри с главатаря и когато той се изправи, тя продължи с примирителен тон:

— Липсва ви тренинг, затова го изпуснахте.

Той се усмихна така бързо, че тя се запита дали не й се е привидяло. Без съмнение този тип имаше най-бързата усмивка на света.

Тя леко прокара пръст по клепачите си, за да поизтрие зеленото. Той забеляза жеста и отново й се усмихна. Сетне помоли за сметката и докато плащаше, добави:

— Значи, вие също сте крадла.

— Бях… отдавна престанах.

Нямаше какво повече да си кажат. Преди да стане от масата, той се усмихна за трети път с онази своя светкавична усмивка. Дрехата му беше цепната на гърба като в „Имало едно време на запад“. Хвана я под ръка, изведе я от кафето и я пусна, след като излязоха на тротоара.

— Благодаря, много мило. Обикновено си нося бастуна…

Той се поклащаше от крак на крак.

— Е, успокоихте ли се вече? — продължи тя. — Няма да ви шантажирам, няма да ви искам процент. Тънко минахте, с една мента.

— Ами добре. Довиждане. И още веднъж благодаря.

— Няма за какво.

Той се завъртя кръгом и пое в обратната посока. Мартин го проследи с поглед, но скоро се сепна. Странно момче, заключи тя, много, много странно… Изведнъж се закова на тротоара, беше бясна — защо досега никой не ми е казал, че зелени сенки не ми отиват?

Глава 6

Жюлиет остана една седмица в Жирен, в къщата на Минет. Оказа се права — родителите й не дръзнаха да раздухват случката. Пристигнаха, почукаха на вратата, но след като тя отказа да им отвори, поеха обратно, мърморейки под нос, че утежнявала положението си, усмихвайки се напосоки към съседите, които наблюдаваха сцената, спотаени зад пердетата.

Жюлиет ги видя да се качват на ситроена. Жалки страхливци. Нямат дори смелостта да влязат със сила! Какви са тези мои родители, не е истина! Сигурно са ме сменили в родилния дом. Всъщност съм дъщеря на Сюркуф и на Скарлет… не може да съм тяхно дете. Ужасни смотаняци…

Никога не си ги беше представяла един върху друг, да се любят. Татко е безполов, мама няма клитор. Донесъл ме е щъркелът. В нейния случай това предположение й се струваше далече по-вероятно, отколкото евентуален полов контакт между родителите й.

Беше първата й караница с мама и татко и като всяко ново нещо й се стори приятно. Почувства се като нова. Живееше, както й харесва, в къща, която й напомняше детството. Разучаваше я, лежеше по гръб под огромния храст прещип, разперила ръце на кръст, наблюдаваше небето. На тавана попадна на старо пиано и се замисли за Луи. Изпита желание да се търкаля под прещипа с него. Да го провокира, да лази на четири крака, оголила венци, от устата й да текат лиги, да ръмжи. С него ставам кучка, курва, мръсница, без срам и без болка. Добре ми е. Не го обичам. Харесвам го. Той ме въвежда в една непозната Жюлиет, която проучвам ненаситно, но която не ми липсва, когато него го няма. Ето така би трябвало да се обича. Cosi, cosa…

Гаяр, Пенсон, Гаяр, Пенсон. Мечтаеше за единия, а се чукаше с другия. От Пенсон никакви новини, от дълго време. Трябваше да се примири с очевидното: не беше влюбен в нея. Но сърцето й не се предаваше и откриваше все нови и нови знаци, за да поддържа жива надеждата. Даваше имена на облаците и приемаше присъдата им. Ако облакът Пенсон изпревари облака Гаяр, Пенсон ме обича.

Облакът Пенсон винаги излизаше победител.

Или късаше листенцата на маргаритка: обича ме малко, много, лудо, страстно, никак. В зависимост от резултата решаваше за кого от двамата се отнася.

Защо обичам мъж, който не ми обръща внимание, любил ме е един-единствен път с ентусиазма на недоучен химик, провеждащ експеримент, и оттогава ме държи да мухлясвам в някаква стъкленица? Защо, питаше се тя, легнала под прещипа. Защо красавецът Рьоне? Защо Жан-Франсоа Пенсон? Какво толкова имат тези двамата, та се разтрепервам като лист, като ги видя, защо пред тях бледнеят оргазмите, до които ме докарва здравенякът Гаяр и по които толкова си падам?

Никак не съм наясно със себе си…

Поседя в къщата една седмица и я налегна скуката: отегчаваха я облаците, маргаритките, небето през клонките на прещипа, тишината в пустата къща. Липсваше й разтвореният вестник на баща й, докато самата тя яде пресен грах с моркови направо от консервата, без дори да я подгрее… Стаята й, леглото й, стълбището, което от магазина води право горе в апартамента, супникът на масата вечерно време, тирадите по адрес на синдикалиста Жерар Нику и самоубийците, които се хвърляха под влака. Във време, в което момичетата масово мечтаеха да напуснат родителите си, Жюлиет бе принудена да си признае, че все още се нуждае от тях. Понякога. Както снимката на бюфета в трапезарията, която поглеждаш по навик, минавайки покрай нея, и която ти носи спокойствие и сигурност.

Дори започна да се ослушва за шума на двигателя на ситроена. Беше готова да се сдобрят, но не искаше да направи първата крачка. И тъй като автомобилът така и не се появи пред вратата, измъдри компромисно решение: ще слезе в Питивие, ще отиде на улица „Курон“ и ще мине гордо и невъзмутимо покрай „Котаракът в чизми“. Да видим какво ще се получи.

Госпожа Тюил тъкмо подреждаше на витрината новите модели от есенната колекция, когато зърна Жюлиет. Хвърли етикетите с цените и се завтече подире й. Господин Тюил дълго време се размотаваше в склада, преди да приеме извиненията, които дъщеря му промърмори. Извиненията, но не и името на нехранимайкото, подписал пощенската картичка с Cosi, cosa.

Успокоена и с леко сърце, може да се каже дори щастлива, Жюлиет се качи на мотрисата за Париж. Това, което я очакваше, не беше толкова сладко. Безкрайните следобеди в кантората на Виртел… Игрите на гоненица в кабинета му, за да избегне домогванията на чевръстите му ръце… На всичко отгоре не й бе платил обещаната комисиона за договора с Милал. Щеше да я получи на куково лято, в това беше сто процента сигурна. Морков, който размахваше под носа й, само и само да задоволи дяволските му апетити.

В университета имаше опасност годината да се окаже пълно повторение на предходната: избори на представители, за които на никого не му пукаше, комитети за действие, агресивни разсилни, постоянни проверки на входа, депресирани преподаватели… Разочарованието беше пълно. Особено за онези, които бяха повярвали в май ’68, защото Жюлиет изобщо не се вълнуваше от университета. Той беше за успокоение на родителите. И евентуално, за да размахва някаква диплома под носа на бъдещите работодатели.

Облакътена на прозореца на мотрисата, тя си припомняше предишното си пътуване към Париж. Рьоне красивият, отворил рана в сърцето й, илюзията й за триумф, а всъщност нищо повече от бягство…

Този път се връщаше на познато място, пътуваше към улица „Плант“. Към съветите на Режина, невинността на Унгрун, енергията на Мартин и самоувереността на Бенедикт. Приятелството е хубаво нещо, от всяка вземам най-доброто.

Много харесваше живота, който си бяха устроили, въпреки че Бенедикт я нервираше с високомерието си. По случай първия си репортаж бе разпратила картички от Ирландия на цял Питивие. „Аз да не би да поръчах да напечатат съобщения за свръхлекия бетон!“, недоволстваше Жюлиет.

Първа скочи на перона, когато влакът спря на гара Аустерлиц.

Париж! Париж! Приключението продължаваше. На 1 септември в четиринайсет и трийсет премина през входната врата на „Пробетон“. Разцелува Изабел, която възбудено й съобщи, че се била влюбила в инструктор по гмуркане по време на ваканцията, прекарана в „Клуб Медитеране“. Наскоро той се преместил в Париж и планирали да се сдобият с много водолазчета. Беше се разхубавила, придобила бе карамелен тен и постоянно се смееше без причина.

Щастливо влюбена, отбеляза Жюлиет с лека завист. На етажа на Виртел атмосферата не беше толкова радостна. Шефът се бе върнал днес сутринта в лошо настроение. Едва я поздрави и веднага й връчи куп писма за печатане. В резултат на което отново се озова на партера. Три дни минаха в този дух. Жюлиет стоеше на телефона, докато Изабел тракаше писмата на машината и бълнуваше за своя водолаз. После Виртел я повика в кабинета си и попита дали на следващия ден е свободна за обяд.

Жюлиет набързо си направи сметката: ако я канеше на обяд, нямаше от какво да се опасява, а и щеше да се възползва от случая да му припомни за обещаната комисиона.